// Вие четете...

Чувства и власт

Скрит данък ли е Инфлацията.

„Хората живеят не с прихода, а с разхода.“

Не е нужно инфлацията да прерасне в хипер инфлация, за да представлява сериозна заплаха за икономиката и да води до тежки последици. Тя може да протича като някоя лека форма на пневмония, която заболелият прекарва на крак, тъй като си дава вид, че нищо му няма, а всъщност болестта изсмуква жизнените му сокове и отслабва организма, докато някой друг вирус не го повали окончателно.

При ниска, но постоянна инфлация от 5% годишно националната валута губи половината от стойността си и цените се удвояват за период от четиринадесет години. Така например една къща, която през 1985 г. е струвала 100 хиляди долара, през 1999 г. струва вече 200 хиляди. При 10% годишна инфлация цената на въпросната къща ще се удвои само след седем години. Така, ако през 1985 г. тя е струвала 100 хиляди долара, до 1999 г. нейната цена ще нарасне четирикратно, на 400 хиляди долара.

В Съединените щати инфлацията почти никога — освен в периоди на война — не е надхвърляла 10% годишно, при това подобно ниво на инфлация не се задържа цяло десетилетие. Макар националната валута на САЩ да е доказано по-стабилна от валутите на много други страни, изпитали периоди на хипер инфлация, през целия двайсти век доларът непрекъснато, макар и бавно, губи своята относителна стойност спрямо златото, някои други валути, както и спрямо неща като къщи, автомобили или различни видове потребителски кошници.

Когато Конгресът на САЩ създава златния долар с приемане на Закона за металните пари в обръщение от 1792 г., стойността на монетата е определена на $ 19,75 за унция злато. През първите 180 години от съществуването си щатският долар се обезценява почти наполовина — до $ 35 за унция през 1971 г., когато Ричард Никсън затваря така наречения „златен прозорец“. Оттогава до средата на 90-те години доларът спада на $ 400 за унция злато. С други думи, ако за близо два века американската валута е загубила по-малко от половината от първоначалната си стойност, за следващия четвърт век тя се обезценява над десет пъти!

В Съединените щати никога не е имало хипер инфлация както в Германия или Боливия, но и там се е наложила определен вид инфлационна култура. Така например в периода на ускорена инфлация през 70-те години недвижимата собственост е предпочитано убежище за много американци от средната класа, които желаят да се отърват от бързо обезценяващите се пари. Това бягство от парите стига дотам, че хората са готови да вземат големи заеми при висока лихва, за да превърнат всичките си налични средства в жилище, а после да гледат как това жилище увеличава стойността си на фона на бързото обезценяване на долара.

Инфлацията до такава степен се е превърнала в постоянен елемент от икономическия пейзаж на двайсти век, че за повечето хора тя е нещо като природно образование, а не творение на правителствата. Днес е трудно да се повярва, че през по-голямата част на деветнайсти век и началото на двайсти цените на повечето стоки всъщност са спадали непрекъснато. Извън периодите на война и някои други, нетипични за деветнайсти век кризи потребителските стоки са се произвеждали все по-евтино с помощта на машини, а с подобряването на транспортната инфраструктура цените са спадали още повече, тъй като валутите са останали фиксирани към златния или сребърния стандарт. В течение на четвърт век след Гражданската война в САЩ цените на промишлените стоки са спаднали средно с 60%, а в някои области като текстилната индустрия — с още по-голям процент. Повечето стоки в света през 1900 г. са били по-евтини, отколкото през 1800. През 1897 г. с един долар е можело да се купи 43% повече ориз, 35% повече фасул, 49% повече чай, 51% повече печено кафе на зърна, 114% повече захар, 62% повече овнешко, 25% повече свинско, 60% повече свинска мас и масло и 42% повече мляко, отколкото преди 25 години, през 1872 г.

Докато непрекъснато спадащите цени са определящото икономическо явление през ерата на индустриализацията, при което все повече стоки са ставали достъпни за все повече хора, през двайсти век основният икономически проблем е непрестанното обезценяване на валутите. Съотнесени една с друга, някои национални валути, като например германската марка или японската йена, успяват през втората половина на двайсти век да задържат или дори да увеличат стойността си, докато други — руската рубла, италианската лира и мексиканското песо — се провалят катастрофално. Въпреки тези различия общата тенденция и при най-силните валути е тяхното обезценяване. Дори марката и йената — двете най-силни световни валути — в края на периода са загубили голяма част от стойността си спрямо неговото начало. Едно след друго правителствата се изреждат да манипулират системата, допускайки постепенен, но необратим спад в стойността на националните си валути. Това действие, което по същество представлява скрито облагане с данъци, донася временна изгода на управляващите, но на цената на огромни щети за гражданите, на тяхната непрестанно повишаваща се зависимост от парите за икономическото им оцеляване.

В началото на двайсти век обменните курсове между основните валути на Европа и Америка са толкова стабилни, че кредитната банка „Америкън Експрес“ отпечатва върху пътническите си чекове номинал в долари и еквивалентна стойност в дванайсе европейски валути. По същото време пътуващите не можели да си представят, че при запланувано посещение в дадена страна те няма да знаят предварително обменния курс на своята валута спрямо местната. През 1919 г. обаче, когато световните валути още не са се съвзели от военновременната финансова нестабилност, „Америкън Експрес“ се отказва да печата валутните курсове върху пътническите чекове, като вместо това започва да обозначава текущите обменни курсове на специални табла в клоновете си.

Източник за появата на инфлация. В демократичните общества политиците избягват открито да повишават данъците, понеже се страхуват от гнева на избирателите. Те се възползват от инфлацията и произтичащата от нея девалвация на националната валута, които по същество представляват скрит данък. Правителството пуска в обръщение повече пари, които политици и бюрократи да изразходват за покровителствани от тях проекти. Тези допълнителни парични маси обаче полека-лека подкопават националната валута и намаляват жизнеността на икономиката. Според Уилям Грайдър, специалист по история на Федералния резерв на САЩ:

„Многократното възникване на инфлационни спирали показва само едно: че главният източник на тези неблагополучия не е икономически, а политически — той е в решенията на правителството и по-конкретно в онези решения, които правителството отказва да приеме.“

На пръв поглед може би изглежда, сякаш инфлационният данък важи еднакво за всички, доколкото всеки човек използва пари; по тази логика дори може да се предположи, че този данък се отразява най-много на тези, които имат най-много пари. Истината е много различна. Инфлационният процент е чисто и просто един цифров индекс, но той представлява усреднена стойност, обхващаща много различни съдби и житейски обстоятелства. При изчисляване на този индекс се взимат данни от милиардери и просяци и именно тук се крие голямата му несправедливост.
Ако един милиардер изгуби 10% от своето състояние, загубата му възлиза на 100 милиона долара, докато за средния гражданин, който печели 50 000 долара годишно, тази загуба е само 5000 долара. От друга страна обаче, милиардерът няма да усети загубата толкова болезнено, и то не само защото е толкова богат, а защото човек като него не държи парите си в чекмеджето на бюфета, нито дори в чековата си сметка. Милиардерът най-вероятно е вложил цялото си състояние в активи, които ще му донесат още по-големи печалби в условия на инфлация. За служителите на заплата и пенсионерите нещата далеч не стоят така; загубата на 5000 долара представлява за тях сериозен удар върху покупателната им способност и стандарт на живот; тази загуба не може да се компенсира от увеличения инвестиционен дивидент.

Инфлационният данък представлява социално най-несправедливата форма на данъчно облагане, тъй като той засяга най-много бедните слоеве от населението. Инфлацията може справедливо да бъде наречена данък върху бедността. Бедните използват относително повече пари в брой; освен това те най-често живеят от някакъв вид фиксиран доход, например пенсия или социална помощ, а както е известно, тези доходи се актуализират бавно от държавата и никога не догонват ръста на инфлацията. Данъкът върху продажбите — така нареченият ДДС — е друга форма на социално несправедливо данъчно облагане, но поне с него се облагат само парите, които се харчат в действителност. За разлика от него инфлацията засяга абсолютно всички пари, с които представителите на средните класи, и най-вече бедните слоеве от населението, разполагат понастоящем или очакват да получат в бъдеще.

Инфлацията засяга също така и големи сегменти от така наречената сива, или неформална, икономика, както и черния пазар. Наистина държавата няма никакъв ефективен механизъм да обложи с данъци един наркопласьор; единственият начин да сложи ръка на парите му е чрез инфлацията, чрез обезценяване на парите, доколкото целият му бизнес се основава на разплащане в брой. За разлика от легитимната търговска дейност, където голяма част от постъпленията могат да се реинвестират в различна форма, наркопласьорът трудно може да вложи парите си дори в лихвоносещи банкови сметки. Стените на финансовите институции, предназначени да бранят интересите на средната класа, изключват дребния мошеник от кръга на своите клиенти и го оставят на милостта на инфлационните стихии.

Наред с наркотрафика, разширяването на черния пазар и общия упадък на световните валути инфлацията е една от икономическите емблеми на двайсти век. В светлината на казаното по-горе изглежда едва ли не като ирония на съдбата, че увеличаването на инфлацията върви ръка за ръка с разширяването на световния пазар на наркотици.

През втората половина на двайсти век инфлацията предизвиква масово бягство от ликвидните активи — особено от парите в брой. Доколкото тази форма на парите става все по-малко важна за легитимния бизнес, тя запазва ролята си в трафика и търговията с наркотици, както и в други подобни нелегални дейности. В последните десетилетия на двайсти век щатският долар се превръща в предпочитано платежно средство за международните наркотрафиканти от търговците на опиум в Бирма до дилърите на кокаин в Колумбия. Поради незаконността на техните стоки и невъзможността за използване на чекове, кредитни карти и други банкови операции в разплащането пазарът на дрога се основава изцяло на разплащане в брой, главно в щатски долари. Така пазарът на наркотици спомага за източването на милиарди долари в брой от легитимната икономика.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар