// Вие четете...

Управлението

САЩ: дългият път към централната банка.

„Богатството е път към безчестието. От богат род бедни няма“

В САЩ централна банка в днешния си вид се появила след повече от два века от тази във Великобритания. Вярно, съвременната централна банка в САЩ има дълга предистория. Още от 18-ти век лихварите полагали немалко усилия за появата на тоя институт в Америка. За кратки периоди те имали успех: отначало била създадена Банка на Северна Америка (1781–1785 г.), след това — Първа Банка на Съединените Щати (1791–1811 г.), накрая Втора Банка на Съединените Щати (1816–1834 г.). След това в продължение на осемдесет години Америка живяла без централна банка.

Америка в периода на колонизацията била достатъчно бедна на злато и сребро. Именно това обстоятелство довело до появата на пари, които не били метални и нямали никакво стоково обезпечаване. Тяхното единствено обезпечение било доверието към властите, които ги издавали. Наричали ги „Колониални разписки“.

„Ако не броим средновековен Китай, където хартията и процеса на печатане са измислени много по-рано, отколкото на запад, светът се е запознал с държавните книжни пари едва през 1690 г., когато правителството на Масачузет емитирало неразменяеми книжни пари“. Да уточним: светът се запознал с държавни хартиени пари, неразменяеми за злато. Държавни хартиени пари, разменяеми за метал, се появили в Европа по-рано — в началото на XVII век.

В печатането на неразменяеми книжни пари вече участвували всичките северноамерикански щати с изключение на Вирджиния. В края на 1750-те години и тази колония започнала печатането на такива пари. Хартиените пари не се давали в заем като кредити и не се използували за откриване на депозити, а служили изключително като средство на обмяната и за плащане на месните данъци. Тази парична система способствала бързото покачване на стокооборота в колониите и била напълно независима от лихварските парични системи на метрополиите (Англия и Франция), които се опитвали да натрапят кредити на колонистите. Тези кредити не им трябвали. Колониалните разписки били обществено благо, достъпно за всеки, който нещо произвеждал и предлагал за продажба на пазара. Разбира се, при използуването на хартиените неразменяеми пари периодически възниквала инфлация, защото властите злоупотребявали с печатната машина. Но нали злоупотреби имало и в тези страни, които използували разменяеми за злато хартиени пари, когато такива пари се печатали за суми по-големи от запасите от злато. Главното е — системната на хартиените неразменяеми пари гарантирала финансовата независимост на северноамериканските колонии от метрополиите.

По такъв начин Англия, която силно се е нуждаела от метални пари (дългът на правителството към Банка на Англия постоянно растял), не можела да „дои“ северноамериканските колонии. През 1764 г. английският крал Джордж III издал указ, който изисквал това, че колонистите да плащат данъци на Англия в злато, да се откажат от „колониалните разписки“ и да използуват парите на метрополията (които им се предоставяли като заеми с лихва). Северноамериканските колонии след този указ започнали да обедняват бързо. Доведените до отчаяние колонисти вдигнали въстание и започнали борба за независимост. За финансирането на войната колониите отново се върнали към печатането на хартиени пари: в началото паричната маса се равнявала на 12 млн. дол., а в края на войната — 500 млн. дол. Войната, както е известно, завършила с признаването от Лондон на суверенитет на Конфедерацията на северноамериканските щати. Паричната система била разстроена, властите имали големи дългове, особено към Франция, която била съюзница на колонистите.

По един или друг начин лихварите успели да заставят правителството на Америка да се откаже от „колониалните разписки“ и да създаде през 1781 г. централна банка, която приличала на аналогичния институт в Англия. Нарекли я Банка на Северна Америка (БСА), работела тя като търговска банка на територията на всички щати, имала право на емитиране на хартиени пари свръх златния запас, давала заеми на федералното правителство срещу облигации на последното, средствата на Конгреса се държали на сметки в нея. По този начин, БСА емитирала пари, които създавали дълг.

Главен организатор на БСА бил супер интенданта по философия Робърт Морис. Предполага се, че първоначалният уставен капитал на банката е бил 400 хил. дол. Обаче Морис не успял да събере такава сума и бръкнал в държавната хазна: взел злато, което властите получили от Франция като заем, за формиране на резерва на банката. След това френското злато дал в кредит на себе си и своите партньори (в това число: Томас Уилсън, бъдещ президент на БСА, и Александър Хамилтън, бъдещ министър на финансите). С парите от кредита купили акции на БСА. Посочената схема за придобиване на акции за сметка на държавни средства, между впрочем, не веднъж е използувана при създаването на други централни банки, които първоначално имали статут на частни предприятия от акционерен тип.

„Бащите — основатели“ бързо съобразили, че БСА бързо ще постави страната под контрола на лихварите, затова взели решение за ликвидирането на този институт.

Така, третият президент на САЩ Томас Джеферсън предупреждавал, каква заплаха представлява централната банка за онези свободи, завоювани от американската революция:

„Ако американският народ някога позволи на банките да контролират емисията на своята валута, то отначало ще настане инфлация, а след това — дефлация, банките и корпорациите, които възникнат около тях, ще лишат хората от всякакво имущество, а децата им ще се окажат безпризорни на континента, който са завоювали бащите им. Правото да пускат пари трябва да бъде отнето от банките и върнато на Конгреса и народа, комуто то принадлежи. Аз искрено мисля, че банковите институти са по-опасни за свободата, отколкото редовните армии“.

Скоро обаче на мястото на БСА се появила нова централна банка — Първа Банка на Съединените Щати (ПБСЩ), за чието създаване настоявал Александър Хамилтън (зад него стояли Банка на Англия и Натан Ротшилд). ПБСЩ просъществувала 20 години (срокът на издадения й лиценз). През 1811 г. намиращият се по това време на власт четвърти президент на страната Джеймс Мадисън застанал категорично против удължаване на срока на лиценза на ПБСЩ. Някои автори пишат, че Натан Ротшилд „предупредил, че Съединените Щати ще се окажат въвлечени в най-катастрофалната война, ако лиценза на банката не бъде удължен“. Съвпадение или не, но през 1812 г. Англия започнала война против Съединените Щати.

Създадената след няколко години Втора Банка на Съединените Щати (ВБСЩ) започнала активно да въздейства на икономическия и политически живот на страната. Няколко години след учредяването на ВБСЩ тя „напомпала“ стопанството на страната с голямо количество пари, което количество многократно превишавало златните запаси, и това създало икономически бум и инфлационен ръст на цените. След това започнало изземане на парите, след което последвали рязък икономически спад и дефлация.

При президента Андрю Джаксън започнало разследване на дейността на ВБСЩ, комисията по разследването, в частност, констатирала, че „не предизвиква съмнение, че това силно и мощно учреждение е било активно въвлечено в опити да се окаже влияние на изборите на държавни служители с помощта на пари“. Джексън влязъл в сериозно противостоене с председателя на банката Николас Бидл.

През 1832 г. президента на страната Андрю Джаксън започнал своята втора предизборна кампания под лозунга: „Джаксън и никаква банка!“. В същата година той поискал да се отнеме лиценза на банката и в своето изказване пред Конгреса обосновал своето искане: „… Повече от осем милиона акции на тази банка принадлежат на чужденци… нима няма заплаха за нашата свобода и независимост, от страна на банката, която е така малко свързана с нашата страна?… Контролът на нашата валута, получаването на пари от нашето общество и държането на хиляди наши граждани в зависимост… биха били повече и по-опасни, от въоръжените сили на врага“.

С голям труд Джаксън успял да премести средствата на хазната от сметките на ВБСЩ в други банки (за това му било необходимо да замени двама секретари на съкровищницата, едва третият изпълнил указанията му). Бидл обявил война на президента на страната, рязко намалил паричната маса в обръщение, което предизвикало депресия в стопанството. Вината за кризата на хората от обкръжението на Бидл се опитвали да прехвърлят върху президента Джаксън, успели дори да започнат процедура по импичмънт. Противопоставянето на групата на Джаксън и групата на Бидл стигнало апогея си. С голям труд президентът успял да постигне ликвидацията на ВБСЩ. Да отбележим тук, президентът не само успял да отнеме лиценза на банката, но също така и в кратки срокове (до началото на 1835 г.) да погаси напълно всички дългове на правителството.

Това предизвикало ярост от страна на лихварите. Две покушения срещу живота на президента Джаксън били извършени, но за негово щастие се оказали неуспешни. Андрю Джаксън за разлика от други американски президенти, които встъпили в схватка с лихварите, успял да умре от естествена смърт. Той доживял до 77 години и обичал да повтаря, че главното достижение в неговия живот е ликвидацията на банката.

Въпреки това борбата за създаване на централна банка продължавала. Някои президенти се опитвали да се върнат към неразменяемите пари, които напомняли „колониалните разписки“. Например, това направил президентът А. Линкълн. За водене на войната с южните щати той се обърнал за кредити към европейските банки, контролирани от Ротшилдите. Банкерите предложили пари с висока лихва (от 24 до 36% годишна лихва). Това накарало Линкълн да вземе решение за пускане на собствени съкровищни пари, които не били утежнени с проценти. Те получили името „гринбак“.

Благодарение на „гринбак“-ите паричната маса в страната за годините на гражданската война се увеличила от 45 млн. дол. до 1,77 млрд. дол., тоест почти четиридесет пъти. Разбира се, в страната започнала инфлация, но военните разходи били напълно финансирани, а главното е, че страната успяла да избегне попадането в дълговата примка на Ротшилдите.

За това посегателство срещу властта на банкерите Линкълн на 14 април 1865 г. бил убит. Днес вече е неопровержимо доказано, че убийството е било „поръчково“, а зад „поръчката“ стояли европейските банкери, ония същите, които са били акционери на ПБСЩ и ВБСЩ в своите времена.

Не за дълго до трагичната смърт на президента Линкълн (през 1863 г.) лихварите успели да прокарат през Конгреса Закон за националната банка (National Bank Act). Това било още една крачка към създаването на централизирана банкова система с централна банка начело. Дотогава банковата система в страната била напълно децентрализирана; състояла се от банки на отделните щати, които имали различна големина, и не били вертикално подчинени.

Законът предвиждал създаване на система на националните банки на няколко нива:

а) банки на централните резервни градове (в тази група попадат само големите банки в Ню Йорк);

б) банки на резервните градове (с население над 500 хил. ж.);

в) други банки.

Националните банки получили права да дават заеми на правителството. Парите, (банкнотите) които те издавали, били обезпечени не със злато, а с дълг — облигации на правителството. Легализирала се системата на частично резервиране на задълженията на националните банки. Още преди век и половина са започнали да полагат основите на онази парична система, която съществува днес в САЩ — емисии обезпечени с дълг на правителството.

Президентът Линкълн бил рязко против такава национална банкова система, за което вече след приемането на закона предупреждавал Америка:

„Властта на парите ограбва страната в мирни времена и крои заговори в тежки времена. Тя е по-деспотична от монархия и по-себелюбива от бюрокрация. Аз предвиждам настъпване на криза в най-близко бъдеще, което ме лишава от спокойствие и ме кара да се опасявам за безопасността на моята страна. Корпорациите се качиха на престола, идва ерата на корпорациите, и властта на парите в страната ще се стреми да удължи своето господството, въздействувайки на предразсъдъците на народа дотогава, докато богатството не се събере в ръцете на неколцина и републиката не загине“.

Учудващо е, колко актуално звучат думите на президента Линкълн, произнесени почти преди век и половина. Конкретно, той обръща внимание на това, че банките „въздействат на предразсъдъците на хората“. Днес силата на това въздействие се е усилило многократно — с помощта на СМИ, университетите, „професионалните икономисти“ и т.н. Или относно думите му „докато богатството не се събере в ръцете на неколцина“, то днес вече може да констатираме: процеса на „събиране“ е близко до завършването си, при това не само в пределите на САЩ, но и по целия свят. Фразата „властта на парите… крои заговори в тежки времена“ може да бъде потвърдена с десетки примери. Най-разбираем ни е примерът — организирането в нашата страна на тъй наречените три „руски революции“ от международните банкери (Ротшилдовци, Варбурги, Шиффи и др.).

Примерно по същото време от банката на Ротшилд в Лондон било изпратено писмо до една банка в Ню Йорк. Ето какво написали в него опонентите на президента Линкълн:

„Някои, ориентиращи се в системата (на процентните пари), ще бъдат или толкова заинтересувани от нейните печалби, или толкова зависими от нейното покровителство, че от страна на тази класа съпротива няма да има, докато, от друга страна, огромната маса народ умствено неспособни да разберат грандиозните преимущества, които капитала извлича от системата, ще носи безропотно своето бреме, може би, даже не подозирайки, че системата е враждебна на неговите интереси“.

Едно от редките документални потвърждения на истинските намерения на лихварите. Звучи цинично, но точността на преценката в дръзките планове не може да отречем. Цялата „финансова наука“ на Ротшилдите се свежда, преди всичко, до откриването и преценката на човешките слабости и използуването им в свой интерес. Ротшилдите преди всичко играят не на финансовите пазари, а на човешките слабости!

За целия период от момента на създаване на независима държава до учредяването на централната банка, която функционира и днес в САЩ, правото за издаване на американски пари осем пъти е преминавало от правителството към централната банка и обратно.

Какви ли не номера измисляли банкерите само за това, да убедят обществеността и законодателите в необходимостта от учредяването на централната банка!

Основни инициатори за създаването на централната банка в Америка през втората половина на 19-ти век станали Ротшилдите. Те изпратили да реализира този проект в Америка своя агент Дж. П. Морган, който в 1869 г. създал в САЩ компанията Northern Securities. По-късно била създадена банката J. P. Morgan, която станала ефективен инструмент за прокарване на интересите на Ротшилдите в САЩ. Други американски банки под контрола на Ротшилдите били Kuhn, Loeb & Co. и August Belmont & Co. Важен инструмент за придвижване на проекта, създаване на централна банка, станала Националната Асоциация на Банките (НАБ). По-конкретно, НАБ започнала банкова паника през 1893 г., разпращайки на членовете на асоциацията писма, в които на банкерите се нареждало да поискат от клиентите си връщане на дадените кредити и създаване на остър дефицит за пари на пазара. Паниката била нужна на Ротшилд и другите лихвари, за да подтикне Конгреса да започне подготовка на законопроект за централна банка, която би могла да се заеме с предотвратяването и ликвидирането на подобни банкови паники. През 1907 г. банкова паника отново била инициирана от група банкери, зад които стояли Ротшилдите. Използуваният при това метод бил прост — разпространение на слухове за неплатежоспособността на някои банки (слуховете започнал да разпространява Дж. П. Морган чрез подконтролните му вестници). В условията на банкова паника Морган получил разрешение за необезпечена емисия в размер на 200 млн. дол., които след това били предоставени като кредити за спасяването на пропадащите банки. Морган фактически изиграл ролята на централна банка и изглеждал спасител на страната.

За да си осигурят политическа поддръжка на проекта лихварите не пожалили средства щото да доведат на власт „свои“ президенти — отначало Теодор Рузвелт, а след това Вудро Уилсън. Едновременно с това да не допуснат преизбирането за втори мандат през 1912 г. на Уйлям Тафт, които бил остро настроен против проекта създаване на централна банка.

За Теодор Рузвелт обикновено малко се споменава в контекста на историята на централната банка. Обаче именно той взел решение за създаване на Национална парична комисия, която трябвало всестранно да разгледа въпроса за целесъобразността на такава институция. Прави впечатление, че в указаната комисия влезли хора, представляващи интересите на главните лихвари: сенатор Нелсън Олдрич (председател на комисията), банкерите Пол Варбург, Франк Вандерлип, Чарлз Нортън и др. Всички те били свързани посредством кръвни или делови връзки с Рокфелерите, Морганите, Ротшилдите.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар