„По-добре успех в малкото, отколкото провал в голямото.“

Форсирането от руските войски на Балкана и успешното развитие на руското настъпление принудили турското правителство да изпрати до руския главно командващ на руската Дунавска армия упълномощените Сервер паша и Намик паша за сключване на примирие; на 19 януари те пристигнали в Казанлък. За руското правителство не е имало смисъл да бърза с сключването на примирието – изгодно било да се спечели време, за да се придвижат руските войски възможно по близо до Константинопол и с това да направят Портата по-сговорчива. На турските пълномощници били предявени изработените в Петербург основни мирни условия, без предварителното им приемане на които Турция не би могла и да си помисли за сключване на примирие. Тези „предварителни основания за мир”, както и били приети да ги наричат, така ужасили турските пълномощници, че те се отказали да ги признаят, основавайки се на отсъствието на пълномощия от султана. Но безспирното придвижване на руските войски към Константинопол заставило турското правителство да приеме руските предварителни основания за мир, и на 31 януари те били подписани в Адрианопол заедно с условията за примирие. При това Николай Николаевич се сдобил в допълнение към петербургския текст на предварителните основания за мир, със съгласието на Турция за очистване на България от турски войски и предаването на крепостите Видин, Рушчук, Силистра и Ерзерум, а също така с някои константинополски укрепления. Всички тези руски искания Портата се задължавала да изпълни още до сключването на мира. В същия този ден към войските на двете страни били разпратени заповеди за преустановяване на военните действия и за влизане в сила на примирието.

Известието за приетите от Турция на руските предварителни основания за мир било посрещнато в Англия и Австро-унгария враждебно. Биконсфилд, мечтаел за завладяване някога на проливите и Константинопол от Англия, се опасявал, да не би руснаците да не го предупредят за това. Особено го обезпокоила частта от предварителните основания за мир, касаеща проливите. „Негово величество султана – се казвало в нея – влизайки в съглашение с н.и.в. императора все русийски за охрана на правата и интересите на Русия в проливите Босфор и Дарданели”. Биконсфилд обявил, че Англия не признава за действителни руските предварителни условия за мир и няма да се съобразява с тях. В подкрепа на това заявление Биконсфилд на 8 февруари заповядал на Хорнби, началник на английската средиземноморска ескадра, да премине със съгласието на султана през Дарданелите в Мраморно море и от тук да заплашва руснаците с стоварването на десант в случай на опити от тях да превземат Константинопол. Английската ескадра без съгласието на султана преминала през Дарданели, навлязла в Мраморно море и на 15 февруари е хвърлила котва при Принцовите острови.

Толкова враждебна по отношение на Русия позиция е заела и Австро-Унгария. В руските предварителни основания за мир австро-унгарското правителство виждало нежеланието на Русия да се съобразява с Рейхсщадското и Будапещенското съглашения. Въпреки тези съглашения Русия имала намерение да създаде на Балканите силна славянска държава – с България, да усили Сърбия и Черна гора. В Астро-Унгария започнала демонстрация за прехвърляне на войски към Руската граница.

Английското и австро-унгарското правителство поискали от Русия да предаде всички въпроси за мир с Турция за решение на международна конференция.

В тези условия царското правителство се стараело да спечели време, за да успее да сключи мирния договор с Турция и да постави Европа пред свършен факт. Горчаков за успокоение на Англия и Австро-Унгария заявил, че предварителните основания за мир се явяват само прелиминарни и че Русия е съгласна да предаде за обсъждане на мирна конференция тези въпроси за бъдещия мирен договор с Турция, които имат общо европейско значение. След това, за да успокои Англия по въпроса за проливите, Горчаков обявил, че Русия няма да превзема Константинопол и няма да въведе своите войски на разположения при Дарданелите полуостров Галиполи. И накрая, също с тази цел руското правителство се отказало от мисълта да поиска от Турция демобилизация на армията и да предаде на Русия турския военен флот.

Руското правителство разчитало да сключи с турците мир, а след това да защити мирния договор на международна конференция.

В основата на всичко тези разчети и упования на конгреса лежала все по нарастващата увереност на руското правителство в това, че за Русия съвършено невъзможно заради защита на интересите на нейните положения в мирния договор с Турция да влезе в нова война с Англия и Австро-Унгария. На конгреса в един от германските градове би могло при подкрепа от Германия, както изглеждало за царското правителство, да се отърве от Англия и Австро-Унгария за сметка на незначителни отстъпки и, по такъв начин, да избегне нова война; без коалиция с Австро-Унгария Англия не искала да воюва, и Русия по мирен път да осигури на конгреса своите интереси.

Но, както показал по нататъшния ход на събитията, надеждите на царското правителство за решаване при поддръжка на Германия всички трудности, свързани с защитата на сключения с Турция мирен договор на предстоящия конгрес, се оказали не реални.

Договорът бил подписан в Сан Стефано на 3 март 1878 година. Игнатиев, оглавявал руската делегация на мирните преговори, включил в договора редица такива предложения, които отивали по-далече, отколкото било предвидено в руските предварителни основания за мир. Като такива предложения се явяват на първо място предоставяне на България изход на Егейско море и такова изчертаване на югоизточната граница, при която тя да преминава на достатъчно близко разстояние от Константинопол и проливите. Освен това, Сърбия и Черна гора в резултат на установените от договора териториални придобивки не само значително да увеличат територията, но и да получат изгодни стратегически позиции за съпротива на австрийската експанзия.

И двете предложения рязко противоречали на завоевателските планове на Англия и Австро-Унгария.

По отношение на руско – турската война целта на Биконсфилд се състояла в това, някак си в равна степен да постигне отслабването и на Русия и на Турция и, да се възползва от това, безпрепятствено да удовлетвори за сметка на Турция грабителските апетити на английската буржоазия. По Сан Стефанския договор се получавало, че Русия, макар и да е била отслабена за някакво време в резултат на войната, за в бъдеще получавала перспектива да укрепи своите стратегически позиции на Балканите. Поради това Биконсфилд поставял своята най-близка задача за коренно изменение на тези параграфи в Сан Стефанския договор, които водели към усилване на Русия на Балканите.

Сан Стефанския договор противоречал и на грабителските мераци на Австро-Унгария. Мечтата на нейната управляваща класа се явявала дълбокото проникване в западната част на Балканския полуостров, да подчини Сърбия, Черна гора, Албания с изход на Солун към Егейско море. С цел за реализация на тази мечта Будапещенското съглашение намеквало за отделяне на западната част на Балканския полуостров към сферата на влияние на Австро-Унгария. Със същата цел в него били включени искания, Русия да не създава на Балканския полуостров силна славянска държава. Между тях в Сан Стефанския договор, образуването на силна Сърбия и Черна гора с обща граница, създаването на силна България, прихващаща със своите югозападни граници достъп до Солун, нарушавали тези положения на Будапещенското съглашение, слагайки край на грабителските планове на Австро-Унгария на Балканите. Поради това главните най-близки цели на австро-унгарското правителство се явявали цялостното отслабване на създадената по Сан Стефанския договор България, разделяне и териториално орязване на Сърбия и Черна гора, завземането на стратегически плацдарм на Балканите за бъдещи завладявания и, в частност, завземането на Босна и Херцеговина.

Останалите положения на Сан Стефанския договор (връщането към Русия на югозападна Бесарабия, в замяна на която Румъния получавала Добруджа, присъединяване към Русия на Батуми, Ардаган, Карса, Алешкерската долина, 310 млн. рубли контрибуции в полза на Русия и пр.) не стояли в погледа на Англия и Австро-Унгария с крупно самостоятелно значение.

Основен метод на английското правителство в борбата срещу Сан Стефанския договор се заключавал в заплашването на Русия с война. В началото това заплашване се изразявало в достатъчно своеобразна, скрита форма: Лондон заявил, че Англия ще вземе участие в конгреса само в този случай, ако Русия от своя страна се съгласи да предостави на конгреса право да се преразгледа целия Сан Стефански мирен договор като цяло, а не само някои негови параграфи по общо европейски въпроси. От това на руското правителство се предоставяло право да направи извод, че ако Англия не вземе участие в конгреса, тя ще тръгне към скъсване на дипломатическите отношения и война с Русия.

Към това време на руското правителство е станало достатъчно ясно за призрачните надежди за подкрепа от Германия. Още на 19 февруари Бисмарк в райхстага заявил, че Германия няма да приеме върху себе си ролята на арбитър на конгреса и е готова само „по-дружески”, „в интересите на мира” да изпълни дълга на „честен посредник” – просто посредник между враждуващи страни. След подписването на Сан Стефанския мир на руското правителство е станало съвсем очевидно, че с особената благосклонност на Бисмарк се ползва не Русия, а Австро-Унгария.

Слабите надежди за германска поддръжка и създадената от Англия атмосфера на заплаха принудили царското правителство да се откаже от пълната защита на договора на конгреса. Била направена в главната квартира някаква отстъпка на един от главните противници на Русия. При това изглеждало, че ако още до конгреса се отдаде за сметка на отстъпки да се влезе в съглашение или с Англия, или с Австро-Унгария, то тяхната коалиция срещу Русия би могла да бъде предотвратена и още повече би могла да бъде отстранена възможността за нова война; не влезлите в съглашение противнци едва ли биха влезли във война един срещу друг.

Изхождайки от такива нови разчети, в Петербург взели решение преди всичко да се договорят с Австро-Унгария. Във Виена за тази цел бил изпратен Игнатиев. На него му било поръчано да изясни, каква цена ще иска Австро-Унгария за своя преход на руска страна и за неучастие в набелязаната нова война.

Както се изяснило в резултата на преговорите, Австро-Унгария искала твърде много. Тя се стремила: „1) окупация на Босна и Херцеговина; 2) превръщане на тези области в автономни княжества подобаващи на България, но под господството на Австро-Унгария; 3) въвеждане на подобен режим в Албания и Македония заедно със Солун; 4) възможност за сключване със Сърбия и Черна гора на военни и търговски договори, които по същество подчинявали тези обединени независими държави на виенския кабинет; 5) образуване с тези последните, а също така с новосъздадените княжества нещо като Митнически съюз, като цяло към изгода на великата дунавска монархия” Освен това, Австро-Унгария искала:

1) да вземе Ново Базарския санджак, вклинявайки се между Сърбия и Черна гора, и от тези изгодни стратегически позиции да се сдобие с пълно стратегическо господство над двете държави;

2) да лиши Черна гора от изход на Адриатическо море;

3) да отдалечи границите на България от Константинопол;

4) да съкрати територията на Сърбия в полза на Босна;

5) да установи срок на руските войски от окупацията на България не на две години, както е било предвидено в Сан Стефанския договор, а в шест месеца.

За тези си искания Австро-Унгария би се съгласила да подкрепи Русия на конгреса.

Исканията на Австро-Унгария били определени от руското правителство като „неправомерни и нахални”. Милютин написал, че те „преминават всичко най-лошо, което би могло да се очаква.”Австрийските искания били отхвърлени, независимо от „дружеския” съвет на Бисмарк, да се отстъпи на Австро-Унгария във всички нейни претенции за западния Балкански полуостров.

Неуспеха на виенските преговори бързо станал известен на Биконсфилд и той от скрита заплаха преминал към открита. Стоящия при Принцовите острови английския флот бил усилен с военни кораби от Ламанш, при Малта се съсредоточили английски войски от различни места, даже от Индия. Новия английски министър на външните работи Солсбери на 1 април изпратил по всички страни с английски представители циркулярно писмо, в което Сан Стефанския договор се оценявал като „несъвместим със законите и интересите на Великобритания”.

Всичко това заставило руското правителство още повече да бъде уверено в неизбежността от приближаващата нова война; изглеждало, че тя трябва да се избегне с цената на всякакви отстъпки, независимо от престижа на Русия, тъй като самия военен министър Милютин смятал, че нова война Русия няма да издържи.

В неизбежността и гибелността за Русия в нова война били уверени и двамата руски главно командващи, министъра на финансите и канцлера.

В тези условия естествено следствие от отказа за сделка с Виена се явила мисълта за сключване на сделка с Лондон. Към това било тласкано руското правителство и самия Солсбери. Той „отдавна бил за съглашение с Русия, но той смятал, че следва предварително тя да бъде добре заплашена. Когато заплахите сторили своето дело, дошло е време да се възползват от него с резултат. Преговорите на Петербург с Лондон били започнати.

Съглашението с Англия било подписано на 30 май от руския посланик Шувалов. По това съглашение Русия отстъпила много от това, което предвиждал Сан Стефанския договор.

Основно тези отстъпки вървели по линията на въпросите, които преди всичко интересували Англия на Балканите – въпроса по съхранение на статуса не само на самите проливи, но и всичко, което макар и не толкова ги засяга. Щом Англия в дадения момент не е можела сама да завладее проливите, то английския кабинет се стремил, към това и Русия да не получи на това допълнителни шансове. С тази цел съглашението предвиждало разделянето на България на две части. Едната от тях, разположена на север от Балкана и по-отдалечена от проливите, макар и орязана срещу установените от Сан Стефанския договор размери, но затова пък съхранявала установените с този договор държавно устройство. Другата, южната част, по-близка до проливите, преди всичко се отделяла с своите граници от Константинопол и се лишавала от изхода към Егейско море; освен това, съглашението оставяло тази част в състава на Турската империя, ограничавайки се само с предоставянето й на административна автономия и право на управление от християнски губернатор. За овъзмездяване на руските отстъпки Англия взела за себе си задължението да не възразява срещу възвръщането към Русия на Бесарабия и присъединяването към нея на завзетите от руснаците области в Армения, а също и Батуми. Болшинството от останалите положения в Сан Стефанския договор оставали открити и се предавали за решение от конгреса, в който Англия, най-накрая се съгласила да участва.

Сравняването на Лондонското съглашение с виенските искания даже в оценка на такъв виден представител на царското правителство, като Милютин, не било в полза на първото. Той написал: че „австро-унгарския канцлер допускал България до Егейско море и не искал разделянето на България на две части. По този начин, английските условия, на които ние сега се съгласихме, са още по-неизгодни от австрийските искания по отношение на България”.

Милютин се утешавал само с това, че „затова пък Англия обещава да подкрепи всички останали наши условия от Сан Стефанския договор, не изключвайки разпростирането на Черна гора до морския бряг и отстъпването на нас Батуми”.

По такъв начин, отхвърляйки виенските и приемайки лондонските условия сделката на царското правителство е замяна на кукувица за ястреб. Надеждата за английска поддръжка по време на конгреса се явявала като много призрачна още в момента на подписване на съглашението, тъй като Англия далече „не за всички останали”, както е написал Милютин, е обещала поддръжка на условията от Сан Стефанския договор.

В резултат може да се признае, че за руското правителство основен положителен резултат от съглашението на Шувалов със Солсбери се явявал прекратяване в крайна сметка на близката по време английска заплаха от война. Но по същество остава още под въпрос, можело ли е тези заплахи да доведат до нова война.

Така важна морска държава, като Англия, никога не би се впуснала във война с обширна континентална Русия една, без коалиция със сухопътни съюзници. Това се доказва и от характера на английските въоръжени сили, и от традициите на английската история. В коалиция с Турция, в това отношение тя нищо не би дала на Англия – турската армия била обезкръвена и до край разстроена, макар турското правителство да е предприело трескави опити за нейното възстановяване. По някои временни общностни интереси най-вероятния съюзник на Англия би била Австро-Унгария. Но ако нещата бяха стигнали до война с Русия, Австро-Унгария едва ли би се решила да воюва в коалиция с Англия. Разнородната монархия се раздирала, освен от социални, така и от силни национални противоречия; нейната армия, бита не отдавна под Садово (1866 година), била много по-слаба от руската армия, даже отслабена от войната. Между това, било съвършено очевидно, че в коалиция с Англия на Австро-Унгария биха паднали всички тежести и превратности при сухопътна война. Германия, чийто внимание било изцяло привлечено от Франция и която тогава не е имала още непосредствени интереси на Балканите, не би влязла в коалиция, за да се бие за интересите на Англия и Австро-Унгария, жертвайки своите интереси.

По такъв начин, заплахите от война не били на основата на реална възможност за възникване на нова война срещу Русия и е била само игра на нерви с руското правителство. И, отивайки на отстъпки към Англия, признавайки, че не само конгресът, но даже и отделни държави могат да се сдобият с изменение на кой да е (а не само с „общо европейски”) параграф от Сан Стефанския договор, царското правителство е загубило в тази игра.

Причина за тази загуба също както и причини за многото военни неудачи в не отдавна завършилата война, лежали в социалната и икономическата изостаналост на Русия, в гнилостта на царизма. Рисуващата се картина от руската управляваща класа и царското правителство за неизбежно поражение на Русия в случай на въвличането й в нова война се съчетавала с тяхната представа с усилващото се революционно движение, което към 1878 година преминавало вече в стадии на възникване на революционна ситуация. Само мирът, купен на всякаква цена е можел, както е считало правителството, да предотврати още повече на нарастване на революционното движение.

Новата война царското правителство я считало за гибелна именно поради това, че неизбежното поражение в нея би могло да доведе до пълното нарушаване на социалния мир. В паметта бил все още свежия пример на Кримската война и още по-яркия пример – сгромолясването на империята на Наполеон III след Седан.

Дипломатическото поражение на Русия в сделката със Солсбери се явявала в очите на царското правителство като по-малкото зло, в сравнение с военното поражение на Русия в новата война.

Шувалов, отивайки на Берлинския конгрес като втори представител на Русия, а фактически оглавяващ руската делегация, така предава думите на Милютин, с които той го напътствал при тръгването за конгреса: „Вие знаете положението. Ние не можем повече да се сражаваме. Ние не можем това нито по финансови, нито по военни съображение. Вие сте взели на себе си изпълнението на патриотична задача, поради това защитавайте ни колкото е възможно по-добре. Отстоявайте пунктовете, които вие считате, че могат да бъдат отстоявани, и отстъпвайте, отстъпвайте, по-добре отстъпвайте всички, за да не бъде сринат конгреса”.

При такава ширина на диапазона в директивните указания предел на отстъпките от руска страна може да бъде определен лично от Шувалов. Но Шувалов съвсем не подхождал за ролята на дипломат, на който е предстояло мъжествено и умно да отстоява руските външно политически интереси.