// Вие четете...

История на българите

Руско – турската война 1877-1878 година.

„Господарите с правдата не се познават.“

Източния въпрос и ролята на европейските държави в неговото решаване.

Източния въпрос – това е въпрос за съдбата на Турция, за съдбата на поробените от нея и борещите се за своята национална независимост народи на Балканите, в Африка и в Азия, а също и за отношението към тези съдби на европейските държави и за възникналите при това международни противоречия.

Към края на XVI век Турската империя е достигнала най-голямото си могъщество, основано на териториалния захват и феодалния грабеж на поробените народи. Но вече към началото на XVII век е започнал процес на загуба от Турция на завоюваните зами и падане на нейната мощ.

Причините за тези процеси лежали в ръста на икономическото влияние на крупни земевладелци – феодали във връзка с развитието в Турция на предметно – паричните отношения; това е привело до отслабване на военната мощ на турската държава, до феодалната раздробеност и до усилване на експлоатацията на трудещите се маси от поробените народи.

Започвайки към средата на XVIII век в Турция зараждането на капитализма само е ускорило този процес. Поробените от Турция народи започнали да се сформират като нация и започнали борба за своето национално освобождение; непоносимата експлоатация на трудещите се маси от Турската империя задържала капиталистическото развитие на подвластните на Турция народи и е усилвала тяхното стремление към национално освобождение. Икономическия застой и деградация, неспособност да преодолее феодалната раздробеност и да създаде централизирана държава, национално освободителните борби на подвластните на Турция народи, изострянето на вътрешните социални противоречия водели Турската империя към разпад и отслабване на нейните международни позиции.

Всеобщото увеличаващо се отслабване на Турция разпалвало грабителските апетити на крупните европейски държави. Турция се явявала изгоден пазар за пласиране на стоки и източник на ресурси; освен това, тя имала и крупно стратегическо значение, разполагайки се на възлов път между Европа, Азия и Африка. Поради това всяка от „великите” европейски държави се стремили да откъснат за себе си по-голяма част от наследството на „болния човек”” (така започнали да наричат Турция от 1839 година).

Борбата на западно европейските държави за икономическо и политическо доминиране в Османската (Турската) империя е започнало през XVII век и продължило през XVIII и XIX век.

Към края на третата четвърт от XIX век между европейските държави започнала нова борба, получила названието „източна криза”.

Източната криза възникнала в резултат на въоръжено въстание на славянското население на Босна и Херцеговина (1875-1876 г.) против турските угнетители. Това въстание, носещо анти феодален характер, се явявало прогресивна национална освободителна борба на славянските народи против омразния и див турски феодализъм.

Каква е била позицията на европейските държави през периода на източната криза?

Германия смятала да използва източната криза за отслабване на Русия и получаването на свобода за действие по отношения на Франция. Разгромена през 1871 година от Прусия, тя бързо се оправяла и в нея са нараствали реваншистки настроения. В буржоазно юнкерска Германия с тревога гледали към възраждането на мощта на Франция и правели планове за нейното ново разгромяване. За Германия това е било възможно само при условие, че нито една европейска държава нямало да се намеси в новата френско германска война на страната на Франция; в това отношение тя преди всичко е могла да се опасява, от неблагоприятна за нея, от намесата на Русия. За отслабването на Русия германския райхсканцлер Бисмарк разчитал да се сдобие по пътя на вкарването й във война с Турция; едновременно с това Бисмарк се стремял да сблъска Русия на Балканите с Австро-унгария и с това окончателно да свърже Русия, и да я лиши от възможността да подкрепи Франция.

В Австро-унгария военно-клерикалната немска партия с император Франц Йосиф начело разчитала да използва босно-херцеговското въстание за завладяване на Босна и Херцеговина, към което тя подбуждала Германия. Завладяването било замислено във вид на мирна сделка с руския цар, тъй като воюването с Русия Австро-унгария в това време не е считала за възможно. На първо време от източната криза австро-унгарските правителствени кръгове даже предлагали, че е необходимо да се потуши въстанието и с това да се ликвидира кризата.

Русия, отслабена от Кримската война и не напълно все още възстановила се от последствията, в началото на източната криза е била принудена да се ограничава, грижейки се само за запазването на своите позиции на Балканите и за поддържане на своя престиж сред балканските славяни. Царското правителство се опитвало да помогне на въстаналите, но не е желаело да се намесва с каквито и да са действия, които биха могли да въвлекат Русия във война. Това водело към готовност на руското правителство да вземе инициативата по оказване на помощ на въстаналите, но само в съгласие с другите държави.

Английското правителство начело с премиер министъра Дизраели се стремяло да се възползва от трудното положение на Русия за още по-голямото й отслабване. Дизраели разбирал, че само слабостта би заставила правителството на Русия да се ограничи в своите завладяващи цели по отношение на Турция и че царското правителство разглежда такова ограничение като временна мярка.

За да лиши Русия от възможността да води на Балканите актуална политика, Дизраели е приел план за сблъсък на Русия във война с Турция, а по възможност и с Австро-унгария. По мнение на Дизраели, такава война би отслабила всички участници в нея, което би дало възможност на Англия свобода на действие по осъществяване на завоевателните планове в Турция, би отстранила всякаква заплаха за Англия от страна на Русия в Средна Азия, където Русия вече се приближавала към границите на Индия, и на Балканите, където Англия се опасявала от завладяването от Русия на черноморските проливи. За започването на война на Русия с Турция Дизраели започнал да провежда своята политика под лицемерния лозунг да не се намесва в балканските дела.

Такова било международното разпределение на силите на европейските държави в началото на източната криза.

С първите стъпки европейските държави все още давали надежда за мирно регулиране на източната криза. Австро-унгарския министър на външните работи Андраши, по инициатива на Русия и по съгласуван с нея проект, на 30 декември 1875 година е връчил на всички големи европейски държави нота. Съдържанието й се свеждало до това, че при помощ за скромни административни реформи за Босна и Херцеговина, да се ликвидира въстанието. Държавите се съгласили с предложението с нотата и чрез своите посланици започнали да настояват от Турция провеждането на предлаганите в нотата искания. През февруари 1876 година султан Абдул-Азиз се съгласил с исканията от нотата. Изглеждало, като чели източната криза, едва започнала, вече завършва.

Но тук на сцената се намесила английската дипломация. Мирното разрешаване на източната криза нея не я устройвало.

По-близкото препятствие по пътя към задълбочаване на кризата бил самия султан Абдул-Азиз и неговия русофилски кабинет начело с Махмуд-Недим паша. В резултат от организирания от английския посланик в Турция Елиат дворцов преврат на султанския престол бил поставен Мурад V.

В това време героичната борба на босненци и херцеговчани ускорила открито настъпление на Сърбия и на Черна гора. В края на юни 1876 година Сърбия е обявила война на Турция. Успешната борба на 13-14 хиляди босно-херцеговски въстаници против 35 хилядна турска войска давала надежда и за успешен изход от сръбско турската война. За да бъдат в готовност да посрещнат всякакъв изход от тази война и да не бъдат въвлечени в нея, руското правителство е решило да се договори предварително с Австро-унгария за всеки възможен случай.

На тази почва се родило Райхщадското съглашение, сключено на 8 юли 1876 година между Александър II и руския канцлер Горчаков – от една страна, и Франц Йосиф и Андраши – от друга.

Първия план, разчитан на поражение на Сърбия, предвиждал само на провеждане в Босна и Херцеговина на реформи, набелязани с нотата на Андраши. Втория вариант, разчитан на победа на Сърбия, предвиждал увеличаване на територията на Сърбия и Черна гора и някои анексии за Австро-унгария за сметка на Босна и Херцеговина; Русия по този вариант получавала Батуми на нея се връщала откъснатата след Кримската война част от Бесарабия. Трети вариант от съглашението, разчитан на пълното разпадане на Турция и изтласкването й от Европа, предвиждал, освен мерки по втория вариант, също създаването на автономна или независима България, някакво усилване на Гърция и, предполагал обявяването на Константинопол за свободен град.

Надеждите по това време за успешен за Сърбия изход от войната не се оправдали. Сръбската армия претърпяла редица неудачи, и към 26 август сръбския княз Милан помолил държавите за посредничество с цел прекратяване на войната. Държавите се съгласили и се обърнали към Турция с молба да съобщи, на какви условия може да бъде предоставен мир на Сърбия; официално в това е участвала и Англия, не официално тя подбудила Турция да предяви към Сърбия съвършено неприемливо за последната условие за сключване на мир.

В отговор на това държавите поръчали на Англия да се сдобие от Турция с месечно примирие. Открито да се откаже от изпълнението на това поръчение Дизраели не могъл. Гладстон, оглавяващ в Англия опозицията против политиката на Дизраели, развил в Англия лицемерна кампания против господстващите в Турция произвол и дивашките турски зверства и успял на тази почва да натрупа за себе си политически капитал – настроил общественото мнение на Англия против Дизраели. За да успокои умовете и да помири обществеността на Англия с Турция, Дизраели измислил нов ход: решил да направи Турция, макар и фиктивно, конституционна.

По указание на английския посланик бил организиран нов дворцов преврат, Мурат V бил свален и на негово място бил поставен нов султан Абдул-Хамид, явяващ се привърженик на Англия и формално невъзразяващ против провъзгласяването на конституцията.

Следвайки за тях Дизраели, тогава вече получил титлата лорд и именувайки се Биконсфилд, изпълнил поръченията на държавите, официално предложил на Турция да сключи мир със Сърбия на основата на положенията, съществували до войната; в същото това време английските дипломати предали на новия султан таен „приятелски съвет” да приключи със Сърбия.

Този съвет Абдул-Хамид и последвал. Под Дюниш лошо подготвената сръбска армия била разбита. Нея я грозяла гибел.

В тази обстановка царското правителство не е могло да не се намеси в полза на Сърбия, не рискувайки за винаги загубата на своето влияние на Балканите. На 31 октомври Русия предявила към Турция ултимативно изискване в течение на 48 часа да обяви примирие със Сърбия. Султанът не бил подготвен от своите английски суфльори за този ход, изгубил самообладание и на 2 ноември взел исканията на ултиматума.

Биконсфилд размахал оръжие, произнасяйки войнствена реч. Всичко това звучало грозно, но по същество към сухопътната война Англия не била готова. Руското правителство разбрало това и не е оттеглило ултиматума. Нещо повече, Александър II, подстрекаван от войнствено настроени придворни партии, начело на които стояли неговия брат Николай Николаевич и сина на Александър Александрович, на 13 ноември издал заповед за мобилизация на двадесет пехотни и седем кавалерийски дивизии. След това Русия без загуби на престиж вече не е можела да се откаже от своите искания към Турция, макар и даже последните от тях да не е изпълнила.

Навярно, за да въвлече Русия във война с Турция, Биконсфилд предложил да се съберат в Константинопол посланиците на шест държави и още веднъж се опитал да се договори за „мирно” решение на източната криза, за мир на Сърбия и Турция и за реформи за балканските славяни.

Конференцията на посланиците изработила условия за прекратяване на източната криза и на 23 декември трябвало да бъдат предявени тези условия на султана.

Но на 23 декември представител на султанското правителство под гърмежи на пушечни салюти обявил на конференцията, че султанът дарява на всички свои граждани конституция и че във връзка с това всички тези изработени от конференцията условия са станали излишни.

Това заявление на султанския министър, инспирирано от английските дипломати, явно е провокирало Русия към война с Турция. За болшинството в руското правителство станало ясно, че без война няма да се мине. С Австро-унгария към това време в Будапеща е било сключено ново съглашение, сега вече в случай на война на Русия с Турция. Съглашението било за Русия по-малко изгодно, отколкото Райхщадското. Русия била принудена да се съгласи на окупация от Австро-унгария почти на цяла Босна и Херцеговина и дала обещание да не създава на Балканите силна славянска държава. В замяна на това царизмът получил само „дружески” и ненадежден неутралитет на Австро-унгария.

Макар и на 28 февруари 1877 година Турция да сключила мир със Сърбия, но войната с Черна гора продължавала. Над нея е надвиснала заплаха за поражение. Това обстоятелство, заедно с провала на Константинополската конференция, тласкали царска Русия към война с Турция; но не изгодността на Будапещенската конвенция е била толкова очевидна, че в царското правителство възникнали колебания; имало даже мнения за необходимост да се отде на отстъпки за Турция и да се демобилизира армията.

В края на краищата е било взето решение: армията да не се демобилизира и да се направи още един опит да се договори с западно европейските държави за съвместно въздействие на Турция.

В резултат на този опит се родило така нареченото „лондонско” предложение, изискващо от Турция още повече, от колкото по-рано, орязване на реформите за славянските народности.

На 11 април тези предложение, по подстрекателството на Биконсфилд, било отхвърлено, а на 24 април 1877 година Русия обявила война на Турция.

И така, на английското правителство се удало да достигне своята близка цел в използването на източната криза: да вкара Русия във война с Турция. Своята близка цел е постигнала и Германия, заставяйки Австро-унгария да вземе непосредствено участие в разрешаването на Източната криза; в перспектива е станало възможно стълкновение на Австро-унгария с Русия на Балканите.

Би било съвършено неправилно да се приписват всички успехи на английската и германската външна политика по разпалването на източната криза само на Биконсфилд и Бисмарк. Те, разбира се, изиграли немаловажна роля, но главната причина за успеха на Англия и Германия се явява икономическата и политическата изостаналост на царска Русия.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар