// Вие четете...

Мъдрости от миналото

Руско-българските връзки през IX—X век. Част 1

„Доброто братство е по-добро от богатство.“

Проблем в историческата литература. Ако за руско-българските връзки можем да говорим по определено от IX век нататък, тоест от времето на образуването на Древно руската държава, то за периода от VII до IX век не разполагаме с абсолютно никакви сведения. Това се отнася в значителна степен и за самата руска история. Според проф. В. Мавродин този период представлява истинска „terra incognita” за историята на източното славянство. Ако това е действително така, толкова повече то се отнася и за руско-българските взаимоотношения. Такива, разбира се, са съществували, но тук могат да се изкажат само най-общи положения, свързани с териториалното разположение на източните и българските славяни и историческата им съдба през този период.

Както видяхме по-горе в древността и през ранното средновековие границата между българските и източните славяни си оставала река Днестър (до към X век). При това източните славяни обитавали източно от Горен Днестър, а българските — западно от долното течение на същата река. Следователно зоната на прекия контакт между едните и другите представлявал един сравнително неголям район по средното течение на Днестър (тоест днешна Буковина). При това трябва да се има предвид, че граничната територия между българи и руси била твърде неопределена със сравнително разредено славянско население. Нещо повече, имаме всичкото основание да смятаме, че граничната зона е представлявала една повече или по-малко широка полоса, която изобщо не е била населена.

Тази обстановка, която се създава в зоната на руско-българската етническа граница, се дължи на неблагоприятните условия, възникнали за славянството в този район. На тях се дължи и постепенното намаляване на славянобългарското население на север от дунавските устия през разглеждания период и особено в Северна Молдавия. Друга особеност е, че докато славянобългарските поселения опирали до самия десен бряг на Днестър, то източните славяни излезли на самата река (в горното ѝ течение) едва през X век.

Следователно като имаме предвид териториалното разположение на двата народа и особено очертаните по-горе исторически условия, в които се намирало източното славянство, нямаме основание да предполагаме някакви активни икономически, политически или културни връзки между тях до IX век. Доколкото такива са съществували, те са се извършвали по линията на обикновения постоянен междуплеменен обмен, характерен и неизбежен между всички съседни народи. През X век, когато окончателно се оформя Древно руската държава и когато започва движението на източно славянско население в южна и югозападна посока, тогава се начева нов етап в историята на руско-българските връзки. Въпреки липсата на сведения смятаме, че изтъкнатите обстоятелства ни дават правото да говорим, ако не за рязко, то поне за решително различие в характера и интензивността на руско-българските отношения до IX век и след него. Самата липса на сведения е показателна в това отношение.

Наред с това периодът от VII до IX век никога не е бил изпускан от полезрението на изследователите и за него са изказвани редица предположения, основани на по-свободното или едностранчиво и повърхностно тълкуване на историческите извори. Въпреки че някои от тях са неприемливи, други заслужават известно внимание и могат да се имат предвид. Между тях се отнасят и някои късни сведения с легендарен характер.

1. Към събитията от VII—VIII век можем да отнесем едно предание за разселването на източните славяни в северна посока и по-специално за заселването на новгородските славяни (Словене) около Илменското езеро и река Волхов. Това предание е поместено за пръв път в руския „Хронограф” от 1679 г. и основателно се причислява от изследователите към така нареченото „историческо баснословие” на летописците от XVII век.

2. В преданието се говори, че след потопа Новгородската земя е била на три пъти заселвана и два пъти запустявала. Първото заселване се отнася към 3099 г. от сътворението на света (2401 г. пр. н.е.) от митическите синове на Скит — Словен и Рус, които построили градовете Словенск Велики (на мястото на бъдещия Новгород) и Старая Руса (южно от Илменското езеро). След първото запустение „оставшии же людие пустоты ради избѣгоша изъ градовъ въ дальныя страны. . . овии же паки на Дунавъ къ прежнимъ родомъ своимъ на старожителные страны возвратишася. Великий же Словенскъ и Руса опустеша до конца на многия лета, яко и дивиимъ звѣремъ обитати и плодитися въ нихъ. По времени же нѣкоемъ паки приидоша съ Дунава Словяне, пояша Скифъ и Болгаръ съ собою и начата паки грады оны населяти. И придоша же на нихъ Угры Бѣлыя и повоеваша их до конца и грады их раскопаша и положиша Словенскую землю въ конечное запустѣние. По мнозѣ же времени онаго запустения слышаху Скифстии жители про беглецы Словенския о землѣ прадѣдъ своихъ, яко лежитъ пуста и никомъ брегома, и о семъ сжалишася велми и начаша мыслити, како бы имъ наслѣдити землю отецъ своихъ, и паки пойдоша съ Дуная множество их безъ числа, съ ними же Скифы и Болгары и иностранцы поидоша на землю Словенскую и Рускую, и сѣдоша паки близъ езера Илмера, и обновиша градъ на новомъ мѣстѣ от стараго Словенска по Волхову яко поприще и болѣ, и нарекоша Новъградь Великий, и поставиша старѣйшину князя от роду же своего именемъ Гостомысла. Тако же и Русу поставиша на старомъ мѣстѣ, и инии грады многи обновиша, и разыдошася кождо съ родомъ своимъ по широтѣ земли”.

Пита се, как е било възможно възникването на подобна легенда, и дали тя е чиста измислица, или в нея се крие някакво рационално зърно? В действителност идеята за южния (дунавския) произход на славяните и за тяхното постепенно разселване на север и североизток е заложена още в най-стария руски летопис „Повесть временных лет” (XI—XII век). След потопа и разделянето на народите на седемдесет и два, славяните постепенно се установили по Дунав. След като говори за различните славянски племена тя се спира и на новгородските славяни (словените): „Словѣни же сѣдоша около езера Илмеря, и прозвашася своимъ имянемъ, и сдѣлаша градъ и нарекоша ѝ Новъгородъ”. Следователно заселването на новгородските славяни около Илменското езеро се разглежда като епизод от общото разселване на славяните.

Но тази обикновена схема изглежда, че не е удовлетворявала по-късните летописци. Така летописците от XVI век обръщат вече особено внимание на заселването на новгородските славяни. Във Воскресенския летопис след разселването на източно славянските племена началото на Новгород е поместено в отделен абзац и има отделно заглавие: „О великомъ Новъградѣ и о Руси. И пришедше Словѣне съ Дуная и сѣдше у езера Ладожьскаго, и оттолъ прииде и сѣдоша около озера Илменя, и прозвашася инымь именемъ”. Подобно нещо виждаме и в руския „Хронограф” от 1512 г. и в редица други летописи от този период. Следователно от текста на „Повесть временных лет” до „Хронографа” от 1679 г. имаме няколко междинни звена, които могат да обяснят до известна степен легендата в летописа от XVII век. В недостоверността на тази легенда са единодушни всички изследователи и затова тя не е изследвана по-обстойно.

Но дали в нея всичко е чиста измислица и дали и тук не може да се открие рационалното зърно, което историците търсят във всяка една легенда? Тук няма да се спираме на всички подробности в преданието, като отбележим само, че то е характерно за историческото мислене на XVII век, което се стреми да свърже библейската традиция с историята на славянството. В случая нас ни интересува мнението на летописеца, че новгородската област е заселена в древността от славяни, скити, българи и други народи („и иностранцы”), дошли от дунавските земи. Явно е, че в този случай хронистът не е напълно произволен, а се ръководи от староруската летописна традиция за дунавския произход на славяните. Новото тук е, че освен за славяните летописецът говори и за скити и българи и други „иностранцы”. Какво е имал предвид летописецът е трудно да се каже като се вземе под внимание неяснотата на етническите понятия на книжовниците през този период. Много е трудно да допуснем, че руският хронист е разполагал с някакви сигурни данни, в смисъл че българи (тоест български славяни или прабългари) са участвали в движението на източните славяни към Новгородската област. Най-правдоподобното обяснение е, че руският летописец от XVII век, придържайки се към старата теория за дунавския произход на славянските народи, е решил да обогати и украси своето изложение, като наред със славяните вмъкне и други народи от Югоизточна Европа.

Но въпреки своя баснословен характер, тази легенда представлява за нас интерес поради ред обстоятелства:

А. За разлика от останалите източно славянски племена, които носят различни названия (поляни, северяни, древляни, радимичи и т.н.), новгородското население носи названието словени. Но това название в древността (около VI век) е принадлежало преди всичко (ако не и изключително) на българските славяни (словѣне), което се предава у византийските автори като склавини или склави. След VI век това название започва да се разпространява и сред другите славянски народи, като наред с това те имат и свои собствени названия. Вероятно от тези древни склавини произхождат и словаците (в днешна Чехословакия), които живеят точно в средата на древната склавинска прародина, както и словенците (в днешна Югославия), дошли на Балканския полуостров през VI век още преди сърбите и хърватите.

Що се отнася до Новгородската област, прави силно впечатление, че в нейната топонимия са запазени много названия, производни от етнонима Словени. Следователно названието на новгородските славяни ни свързва пряко и много осезателно с българските славяни от Долно дунавските земи. Убедени сме, че именно това общо название е легнало в основата на летописната легенда от XVII век за началото на Новгород.

Б. Известно е, че в езика на новгородския диалект или по-точно в езика на редица средновековни новгородски текстове са намерили отражение някои западно славянски (балтийски, полски) езикови особености. Изхождайки от това обстоятелство, както и от някои други (фолклорни, битови) елементи, редица изследователи поддържат схващането, че новгородските славяни имат западно славянски (балтийски) произход. Но това мнение не може да се приеме, тъй като новгородските славяни винаги са говорили на източно славянски (руски) език, а не на западно славянски, както и поради обстоятелството, че новгородските славяни са се заселили в илменската област след разпадането на общославянския език и обособяването на източно славянския. Следователно новгородските славяни по своя произход принадлежат към източно славянската племенна група, а западно славянските езикови, фолклорни и др. елементи са заимствани по-късно, като резултат от продължителния контакт на новгородското население със западните славяни след установяването им в района на Илменското езеро.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар