// Вие четете...

Мъдрости от миналото

Руско-българските връзки през IX—X век. Част 4

„Не е срамно да се говори това, което не е срамно да се върши.“

Още един неудачен опит да се свърже руската история с българската е проблемът за така наречените „рушки (или руски) писмена”, споменати в „Пространното житие” на Константин-Кирил Философ.

Както е известно през 859 г. Константин-Кирил бил изпратен на специална мисия при хазарите, като по пътя си се спрял продължително време в кримския град Херсонес (859—861 г.). Целта на този продължителен престой е била да се запознае с някои древни източни езици и тяхната религиозна литература. Описвайки тези събития, авторът на „Житието” си е поставил за задача да изтъкне и прослави изключителната дарба и способностите му да усвоява лесно тези древни езици, което, както по всичко изглежда, било значително по-трудно за придружаващите го в мисията лица.

Според най-стария запазен южнославянски ръкопис от 1469 г. (който трябва да се предполага, че е най-близко до оригиналния) въпросният текст гласи следното:

„VIII. . . Абие же пути се ть, и Херсона дошъдь, научнее ту жидовской бесѣдѣ и книгамь. И осемь чести прѣложи граматикие, от того разумь въсприемь. Самаранинь же нѣкои ту живѣаше, и приходе къ нму, стезаашес съ нимь. И принесе книгы самаранскые, и показа ему. И испрошь у нго Философь, затворисе въ храминѣ, и на молитву се прѣложи. И от Бога разумь приемь, чтати начеть книгы беспорока. Видѣвше се самаранинь, възьпи велиемь гласом и рече: „Въистину, иже въ Христа вѣруют, въскорѣ Духь святии приемлют и благодать”. Сыну его абие крьщьшусе, и сам се крьсти по нмь. И обрѣт же ту Евангелие в Псалтирь рушкым писменем писано, и чѣловѣка обрѣть глаголюща тою бесѣдою и бесѣдовавь съ нимъ и силу рѣчи приемь, своей бесѣду прикладаше различие писмень, гласнаа и съгласнаа и к Богу молитву дрьже, въскорѣ начеть чисти и сказовати. И дивляахусе ему Бога хвалеще”.

В по-късните руски преписи вместо „роушкы” се чете „росьскы” или „роусьскыми писмены”.

При повърхностно разглеждане на текста и за незапознатия с историята и употребата на етнонима „рос, рус”, би могло да се предположи, че под „рушкы писмена” трябва да се подразбира руска, тоест източнославянска писменост (букви). Но при по-внимателно вникване в текста става ясно, че подобно тълкуване е невъзможно.

На първо място от текста на „Житието” се вижда, че народът, комуто принадлежат тези „роушкы писмена”, има сравнително богата и стара книжовна традиция щом като на неговия език са могли да бъдат преведени „Евангелието” и „Псалтира”. Този народ по своята висока култура и специфика е поставен в „Житието” на равнището на древноеврейската и самаритянска култура. В случая от народите, обитаващи през IX век Черноморския басейн и Предния Изток, най-малко може да бъде предполаган някой от славянските народи. Тук не става въпрос да се отрича у тях наличието на някаква елементарна писменост. Такава несъмнено е съществувала подобно на всички народи в този стадий на развитие. За това ни говори изрично Черноризец Храбър. Но тази писменост се е състояла от прости „черти и резы”, „писмо без устроение”, може би, доближаваща се в известна степен до руническата. На тази писменост са могли да се пишат само отделни думи, изрази или надписи. Такова „писмо” от типа на „черти и резы” пригодно за обозначаване на календарни дати, за гадаене, смятане и т. н., било непригодно за военни записи и търговски договори, богослужебни текстове, исторически хроники и други сложни документи”.

Наред с това отделните славянски народи са могли да използват и елементи от графичните системи на съседните народи с развита писменост и книжовна традиция. Южните славяни употребяват гръцките букви, източните — елементи от писмеността на съседните им източни народи от хазарско-арабския културен кръг. В това ни убеждават и редица сведения за наличието на примитивна писменост у източните славяни до официалното приемане на християнството. Особен интерес представлява сведението на арабския писател Якуб ел-Недим, който в своето произведение „Книга за науките” (987 г.) пише, че „русите. . . имат писмена, които се изрязват на дърво”. При това арабският писател възпроизвежда надписа, който имал възможност да види. От изображението се вижда, че тези букви (писмена) нямат нищо общо нито с гръцката, нито с кирилската азбука, но се доближават значително до писмеността на източните народи.

От всичко това става ясно, че към средата на IX век източните славяни не са притежавали писменост, на която би могло да бъдат преведени Евангелието и Псалтира. За отделни всекидневни нужди, както останалите славянски народи, те са използвали писмеността на по-културните си съседи.

От текста на Кириловото житие се вижда, че народът, комуто принадлежали „рушките писмена”, е бил християнски или поне една значителна част от него са били християни. Но на нас ни е добре известно, че до хазарската мисия на Кирил източните славяни са били пълни езичници. Това най-добре се вижда от Окръжното послание на патриарх Фотий, написано след първото голямо нападение на варяго-русите срещу Цариград в 860 г.: „И не само този народ (българите) сменил своето предишно безчестие с христовата вяра, но дори и многократно прославените и надминали всички в жестокости и скверно убийства така наричаните руси (τὸ̒ρῶς), които поробвайки намиращите се около тях и възгордели се от това, вдигнали ръка и против Римската държава, в настояще време дори и те промениха елинското, тоест Езическото, и нечестиво учение, за което се придържаха по-рано, на чистата и истинска християнска вяра, прекратиха предишните си против нас грабежи и дръзки набези и доброволно влязоха в редицата на нашите поданици и приятели. И до такава степен се разгоря в тях желанието и ревността към вярата, . . ., че приеха епископ и пастир и прегърнаха вярата на християните с велико усърдие и ревност”.

Следователно първото сведение за най-ранното проникване на християнството всред варяго-русите, а вероятно и сред източните славяни, се отнася за периода между 860 и 867 г.. Оттук става ясно, че към този период те не са могли да имат християнски богослужебни книги на свой език.

Известно е също така, че Константин-Кирил е знаел много добре славянския език, а между отделните славянски езици дейците от Кирило-Методиевата епоха, пък и доста по-късно, не са правили никаква разлика. За тях не са съществували отделни славянски езици и отделни славянски народи. Те схващат целия славянски свят като един народ. Но от „Житието” на Кирил се вижда, че този „рушки” език, както и писмеността му, са били съвсем непознати за Философа. За да може да усвои езика на книгите, той е трябвало да намери човек „глаголюща тою бесѣдою”: този израз показва пределно ясно, че езикът му е бил неизвестен, че това не е славянски език. Ако езикът е бил славянски, за Кирил е било достатъчно да се запознае само с писмеността. Но това не би било някакъв особен подвиг. От текста се вижда, че той е трябвало да употреби много усилия и дори „к Богу молитву (да) дрьже”. Едва след това Кирил „силу рѣчи приемь”, тоест усвоил самия език. Този израз отново показва, че езикът му е бил непознат. Ако езикът му е бил известен, този израз остава необясним.

Житиеписецът помества този епизод, за да изтъкне изключителната дарба на Философа в изучаването на старите и трудни езици. И затова околните с основание „дивляахусе ему Бога хвалеще”. Тези, които се „удивлявали”, са били неговите сподвижници и съпътници, а не неуки или обикновени хора, и са могли по достойнство да оценят подвига му.

Тези, които твърдят, че въпросният „рушки” език бил лесно усвоен от Кирил, обръщат преди всичко внимание на обстоятелството, че Кирил „скоро започнал да чете и да говори” („въскорѣ начеть чисти и сказовати”). Но това „въскорѣ” е твърде относително и се помества в рамките на двегодишното му пребиваване в Херсонес. То има по-скоро за цел да изтъкне неговата дарба. Толкова „бързо” той започнал да чете и еврейските, и самарянски книги. От целия текст се вижда, че от трите езика „рушкият” е бил най-труден за четене и усвояване и това е предизвикало всеобщо удивление.

От всичко казано става ясно, че въпросният рушки или руски език е бил един от древните културни езици на Изтока и че неговото етническо определение не може да бъде постигнато, ако не се свърже с многобройните известия за древните „руси” или „роси”, които нямат нищо общо сьс славяните.

Като се абстрахираме от древните названия в Предна Азия (в Урарту, Сузиана, Елам, Кавказ — като Руса, Русис, Руска крепост, руси, Rusi, Râsch, Rhaos и др.), това название е особено силно застъпено в Югоизточна Европа. Тук на първо място се отнася митичният княз Рош у пророк Йезекиил, който се отъждествява някъде в Източното Причерноморие. В началото на I хил. от н.е. в Югоизточна Европа е обитавало сарматското племе роксолани, чието название е твърде близо до Названието „рос”. Във връзка със събитията от IV век Йордан пише за готското или сарматско племе росомони, населявало южно руските степи и подвластно на готите. Според някои автори това название на германска или аланска огласовка означава „хора от племето рос”. През 555 г. продължителят на сирийския писател Захари Ритор, който изброява народите на север от Сирия, пише за народа „рус” (или „рос”), като го помества по долното течение на река Дон. Персийският писател Абу-Джафар ат-Табари в своето съчинение „История на пророците и царете” (914—915 г.) като описва събитията от VII век говори за народа „руси”, обитаващ северно от Кавказ в съседство с хазарите.

Следователно в късната античност и ранното средновековие названието „руси” (или „роси”), с твърде древен източен произход, е имало широка употреба в Близкия изток и Югоизточна Европа. По-специално, то е било давано на различни племена и народи от сармато-аланската племенна група, а по-късно и на някои народи в Хазария.

Във византийската литература терминът ̒ρῶς е служил за обозначаване на различните народи, обитаващи Северното Причерноморие. Но от началото на IX век това название се дава вече предимно на източните нормани (варягите), които през този период активизират своята политическа и военна дейност и стават главната заплаха за Византия откъм север. Наред с това византийските писатели от IX и X век все още разграничават източните славяни от русите, говорят за тях като за различни народи, живеещи един до друг. Това се отнася преди всичко за Константин VII Багренородни (905—959 г.), който дава сравнително най-много сведения за източните славяни и техните съседи.

Описвайки търговския „път от варягите до гърците”, той изброява подробно праговете по река Днепър, като дава техните „руски” и славянски названия.

От анализа на имената на така наречените „руски” названия се вижда, че в тях няма нищо славянско. Преобладаващо е мнението, че тези названия имат нормански (скандинавски) характер.

За древните руси от IX и X век много повече сведения ни дават арабските и персийските писатели. Всички те, с изключение на А. ибн-Хордадбех, разграничават определено русите от славяните. Обикновено „последните служат като обект за нападения от страна на русите и източник на роби”.

От многобройните сведения на източните писатели в случая нас ни интересуват тези, които по-определено посочват местоположението на русите спрямо източните славяни. От тези и от много други сведения се вижда, че древните руси са живеели източно и югоизточно от източните славяни, тоест между последните, Хазария и Волжска България. Това е един доста обширен район между река Дон и Среден Днепър, в който по това време живеело многочислено сармато-аланско и прабългарско население. Ето защо в съветската историческа наука неведнъж е изказвано мнението, че древните руси се отнасят към някои от тия народи. Но от IX век с това название постепенно започват да се наричат и източните нормани, а от X век — източните славяни.

Процесът на постепенното „пославянчване” на термина „рус” не трябва да се смесва с неговата употреба във византийската историография. Византийските автори трудно са отличавали отделните варварски народи и обикновено са им давали древните етнически названия на обитаваната от тях територия. Така на източните славяни през този период често са давали названието „тавроскити” (Ταυροσκύϑαι) по името на древното население на Северното Причерноморие. Но през III—IV век това название било давано на готите, които тогава обитавали тези места. По-късно, през втората половина на XII век, Евстатий Солунски, изброявайки древните народи по Северното Причерноморие, пише за „таври или роси, живеещи около Ахиловия Бег” („Ταῦροι οὶ καὶ ̒ρῶςοι, οἱ περὶ τὸν Ἀχιλλέως δρόμον”). Оттук и другото название на русите — „дромити” (от δρόμον).

Следователно във византийската историография етническите названия на северните народи твърде малко ни говорят за себе си, ако липсват опорни положения в съдържанието на конкретния текст.

От всичко казано става ясно, че под „рушки” или „руски писмена” в „Житието” на Кирил не може точно да се установи за кой народ става дума:

1. поради дълбоката древност на етнонима, 2. поради неговото широко териториално разпространение, и най-сетне 3. поради неопределеността, неустойчивостта на старата историческа номенклатура. В случая може да става дума за готи, сирийци или други народи на древния Изток. Ясно е само, че това не могат да бъдат славяни (още по-малко източни). Ясно е също така, че всички изказани мнения, които съзнателно или несъзнателно са пренебрегнали историята, разпространението и употребата на въпросния термин, нямат доказателствена сила и са без значение.

Накрая още един крайно неудачен опит да се свърже българската история с руската представлява хипотезата на Б. Рибаков за така наречения „Руски остров”, (IX—X век), който той по съвсем непонятни съображения се опитва да свърже със Северна Добруджа. Става дума за един труден и неясен текст у ранните арабски писатели (Абу-Али ибн-Руста, Мутахар ал-Мукадаси и др.), който по всяка вероятност има древен митологичен (според някои библейски) произход. Доколкото названието „руси” през IX век било давано предимно на варягите (норманите), то естествено е, че този остров бил обикновено свързван с тяхната дейност в Северна Европа или Черно море (п-в Крим, Таман, Новоросийската област, Готланд и др. Детайлите в описанието (блатиста почва, влажен климат, гнил въздух, островът е ограден от море или езеро, неговата големина) насочват предимно на север, родината на норманите. Късно античните автори говорят за някакъв далечен остров Туле, който обикновено се отъждествява с Британия или Скандинавския полуостров. Трябва да се има предвид, че в древността Скандинавия е била представяна като остров, Scandia или Scandza, наричан в англо-саксонския епос „Scedenieg”, тоест „прекрасния остров” и имаща репутацията на „утроба на народите”. Описанието на климата на тази страна напълно съвпада със сведенията на арабските автори.

Авторът на „добруджанската хипотеза за руския остров” явно не е осведомен или по-точно не е съгласен, че през IX век Добруджа е била една от централните, основни, а не периферийни територии на силната и могъща по това време българска държава; не му е известно или не е съгласен, че по това време източните славяни още не се наричат руси (но за това е необходимо само по-внимателно и прецизно отношение към историческите извори); че тези „руси” или по-точно варяго-руси не са действали на територията на Добруджа. По такъв начин, третирайки по твърде произволен начин историческите извори и пренебрегвайки историческата литература, авторът влиза в противоречие с историческата действителност.

От казаното дотук става ясно, че за периода от VII до IX век в областта на руско-българските взаимоотношения сме лишени от каквито и да било по-конкретни сведения. Това се дължи преди всичко на липсата на подобни сведения за самите източни славяни. Повечето от изказаните дотук мнения за подобни връзки са неприемливи и са продукт на повърхностно или не критично отношение към изворите.

Това, разбира се, не означава, че такива връзки не са съществували. Такова положение е немислимо за два съседни народа. Но ние нямаме основание и да преувеличаваме относителната тежест на тези взаимоотношения, още повече като се има предвид спецификата в историческото развитие на двата народа през този период.

Че такива връзки наистина са съществували говори едно откъслечно, но твърде любопитно сведение в Никоновия летопис (средата на XVI век), отнасящо се за събитията от 859 г. (6367 г.). То е свързано с взаимоотношенията на новгородските славяни с варягите, които довеждат до установяването на варяжката династия в Новгород през 862 г.

Интересуващото ни място от Никоновия летопис гласи: „Въ лѣто 6367. Въсташа Словене, рекше Новогородци, и Меря, и Кривичи на Варяги, и изгнаша ихъ за море, и не даша имъ дани, начаша сами себѣ владѣти и городы ставити; и не бѣ вь нихъ правды, и возста родъ на родъ, и рати, и плѣнениа, и кровопролитна безпрестани. И по семъ събравъшеся рѣша къ себѣ: „Поищемъ межь себе, да кто бы въ насъ князь былъ и владѣлъ нами; поищемъ и уставимъ таковаго или отъ насъ, или отъ Казаръ, или отъ Полянъ, или отъ Дунайчевъ, или отъ Варягъ.” И бысть о семъ молва велиа: овѣмъ сего, овѣмъ другаго хотящемъ; таже совѣщавшася послаша къ Варяги”.

Обикновено тези събития се тълкуват според текста на „Повесть временных лет”, тъй като тя е най-старата запазена руска летопис (начало на XII век). Но в нея тези събития са дадени с много по-малко подробности и по-конкретно сведението за различните мнения на новгородци по повод техния бъдещ княз липсва. Въобще текстът на „Повесть временных лет” има по-тържествен, официален характер; целта е да се подчертае единодушието на народа и всенародният характер при избора на новия княз, който избавил новгородските славяни от междуособиците и положил началото на новата руска династия (управлявала Русия до 1589 г.).

Никоновият летопис, макар и от по-късно време (XVI век), е много по-богата по отношение на фактическия материал, отколкото всички останали руски летописи. Това се дължи на обстоятелството, че тя представлява една грандиозна компилация като за нейното съставяне са били използвани и редица извори, с които днес науката не разполага. Всичко това прави Никоновия летопис незаменим извор и за ранната руска история. В нея, както видяхме, е поместено и краткото сведение за убийството на Асколдовия син от българите през 864 г. и този факт едва ли би могъл да бъде измислен от някой летописец. Също така въпросното съобщение едва ли може да бъде творение на въображението на някой руски книжовник. Текстът на Никоновия летопис ни въвежда в една много по-реална и исторически правдива обстановка отколкото този в „Повесть временных лет”: новгородските славяни решили да се избавят от притесненията на варягите (норманите) и ги прогонили, като започнали „сами себе си да владеят”. Но поради вътрешни размирици, характерни едва ли не за всеки народ в навечерието на образуването на държавата, различните враждуващи групировки търсят външна помощ, на която да се опрат, за да наложат властта си (или според думите на „Повесть временных лет”: „Поищемъ собѣ князя, иже бы володѣлъ нами и судилъ по праву.”). От текста на Никоновата летопис се вижда, че възможни представители на тази власт са били търсени сред народите, които имали вече изградена силна държавна организация (хазарите и дунавските българи) или са проявили в значителна степен своята военно-политическа активност (поляните, варягите).

Наред с това текстът на Никоновия летопис ни дава известно основание да предполагаме, че източните славяни са поддържали някакви връзки с дунавските българи. Но неговата краткост и откъслечност не ни дават възможност да установим, в какво точно те са се изразявали. Най-малкото, което може да се каже, че източните славяни са познавали добре и са държали сметка за силната българска държава на Дунав.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар