// Вие четете...

Роли в живота

Ролята на ислямизираните евреи – дьометата.

Soc21„Не можеш да разбереш какво носи в сърцето си друг.“

Ролята на ислямизираните евреи – дьометата.

Нека сега да се върнем върху ролята на евреите в Османската империя, за да осмисли българският читател, а и всички други, че всъщност 500 години българите са били под турско-еврейско робство – нещо, което никога не трябва да се забравя!
Ето какво казва Варшавски по този въпрос: „По време на турското владичество евреите винаги са били най-близки помощници на турските данъчни чиновници, на чиновниците в полицията и доставчици на най-хубавите български момичета за турците и разкривачи на заговори против турското иго. Особено роля евреите са играли в турското управление, където са си поставяли за задача да пречат за развитието на националните чувства у подрастващите поколения. Само благодарение на техните подлости е продължило тъй дълго турското иго!…“.
Вече беше изяснено, както посочва и Вайнберг, че има генетична връзка между турците и евреите – ашкенази (хазарските евреи). От османските хроники и изворен материал се вижда, че множество ръководни постове в Османската империя са заети от хора с еврейски имена: Израил (син на Селджук); Якуб (Яков); Челеби (син на султан Мурад, вероятно от еврейката Кера Тамара); Исак бей (управител на скопския Санджак); Ментешеоглу Якуб (Яков) бей, Гермияноглу Якуб бей; Исхак (Исак) бей (владетел на граничните области със Сърбия); Исхак паша (водач на гвардията и анадолската войска); Сюлейман (Соломон) (син на Караманоглу Ибрахим в двора на Мехмед II); Якуб Ахи (големец от Бурса); Якуб бей (лекар и везир при двора на султан Мехмед II); Якуб бей (син на Сюлейман шах от династията Гермияноглу); Давуд (Давид) паша (бейлербей на Анадола при Мурад II); Ебу Исхак (основател на дервишки орден); Загарджи Якуб (военоначалник на Мехмед I); Исхак паша (велик везир 1470 г.); Исхак Факъх (дипломат); Кяфир Исхак (военоначалник на Узун Хасан 1471 г.); Сара Хатун (майка на Узун Хасан 1471 г.); Якуб бей Фирузоглу (комендант на крепостта Анкара) и много други.
Евреите били истинските господари в Османската империя, независимо дали става въпрос за ислямизирани евреи (така наречените „дьонмета“ – „ренегати“, подобни на мараните в Европа), или откритите евреи. И едните, и другите се подчинявали само на своите си закони („Талмуда“) по еврейската схема „държава в държавата“. Естествено всички тези евреи от край време били организирани на масонски принцип в тайни общества и ложи, които винаги били контролирани от Синедриона, който по това време (XV – XVI в.) претърпява „златен век“ в „новия Вавилон“ – Цариград (Константинопол).
Доказателство, че по това време в Цариград се е намирал Синедрионът, са запазените писма и кореспонденция от 1489 г. между равина на юдеите от Арл (Франция) и В.С.С. В.Ф.Ф. – княз на юдеите в Константинопол. В тези писма представителят на Синедриона в Константинопол дава ясни стратегически указания как френските „възлюблени братя на Мойсей“ да разлагат устоите на обществото и да унищожават християните по всякакъв начин, използвайки икономически, политически и духовни (разцепление в църквата и вярата) средства. По-късно подобни планове и стратегия се срещат почти дословно и в известните „Протоколи на ционските мъдреци“ от края на XIX век.
Множество източници, включително и еврейски, посочват какво огромно влияние са имали евреите в Османската империя; ето някои от тях:
„… В Северна Африка, Египет и Османската империя евреите се радват на почти пълна религиозна и икономическа свобода в продължение на няколко века. Макар че християните смятат турците за бич на християнския свят, турската политика спрямо евреите в продължение на много години прилича на политиката на бившата Ислямска империя (Арабския халифат)….“.
„… Но може би най-добрият ислямски пример е държавата, в която еврейското положение бе по-добро от всякъде другаде в Изтока, от падането на Персийската империя – Отоманската империя, особено по времето на нейния апогей през XVI в. При такъв режим ролята на евреите в собствената им сфера бе съвсем аналогична на тази на еничерите в тяхната. Ето защо положението на евреите бе най-добро при режима – политически най-откъснат от народите, които управляваше…“.
„… Това високо за времето си равнище на образование, въпреки преобладаването на схоластичния елемент в него, създава редица преимущества на еврейската върхушка, позволявайки й да установи близки отношения с върховете на турската господстваща класа. Лекарите на султана и на неговите приближени били главно евреи; пак от еврейските среди се набирали съветници по финансови и търговски дела…“.
Очевидно след превземането на Константинопол от турците с помощта на евреите, започва новият „златен век“ на Синедриона, който се установил в новата столица на Османската империя. Редица източници посочват, че именно към края на XV век и следващите десетилетия са белязани с масови преселения на евреи от цяла Европа в пределите на Османската империя. Това е ставало с личните разпореждания на султаните и тяхното обкръжение и, разбира се, по препоръка на равините.
Според свидетелства на Ана Комнина еврейската община в Константинопол е била доста голяма още преди падането на града под турска власт. Еврейският квартал бил разположен между манастира „Св. Пантелеймон“ и стената на Фера. Много евреи са живели и в предградието Галата заедно с генуезки и венециански търговци.
Още след превземането на Константинопол от турците, поради голямото обезлюдяване на града, султан Мехмед II (1451 -1481 г.) разпоредил да го заселят с евреи търговци и занаятчии, богати византийски семейства от провинцията и др. Според Нешри първите нови жители на Истанбул били от населението на Ак Сарай, някои еврейски семейства от Бурса, гърци от Морея и Егейските острови, а по-късно дошли преселници и от други малоазиатски градове.
Така постепенно Цариград, ставайки отново столичен център, този път на новата империя, възвърнал старите си позиции на търговско и административно средище и в него също така процъфтявала и търговията с роби – християни от новите земи. Синедрионът и неговите агенти, къде задкулисно, къде директно, взимали участие в управлението на Османската империя, която била идеалният инструмент за унищожението на изконния враг на евреите – християните.
Според Дейвид Дюк „…Владетелите на многонационалните държави често използвали евреите като управляващи, защото те знаели, че евреите никога няма да се смилят над неевреи. Евреите ставали отлични събирачи на данъци (бирници). Те имали добра финансова проницателност и главната черта на всички бирници – отсъствие на жалост спрямо данъкоплатците.
В мюсюлманския свят доказателство за използването на евреите като управляващи могат да служат примери по времето на арабското завоевание и управление на Испания, VIII-ХI век; при управлението на Фатимид в Тунис през X век; в Мароко през ХIII-ХV век; по време на монголското управление на Ирак и през XVI век в Османската империя…“
С особени привилегии в империята се ползвали ислямизираните евреи, така наречените „дьонмета“ (от турски – „ренегати“), които формално изповядвали исляма, а тайно следвали юдейския закон („Тората“ и „Талмуда“). Дьонметата, както ще видим по-нататък, били кръвожадни тирани и със садистично удоволствие и последователност тероризирали християните. Те изиграли една от най-зловещите роли в провеждането на Геноцида и Холокоста срещу българите и арменците.
Според Варшавски споменатият при кланетата в Търново (1393 г.) Челеби Нафталион бил някакъв далечен роднина на султан Баязид, което е твърде показателно.
През 1470 г. Лудвиг Богатия, херцог на Ландсхут (Бавария), изгонил евреите от своите зами. Раби Меир Алеви от Нюрнберг ги довел във Видин и Никопол и те се заселили там.
След 1492 г. по покана на султан Баязид II (1481-1512 г.) от Испания и Португалия започват да пристигат изгонените от тези страни евреи – сефаради. От Испания и Португалия с кралски декрет са изгонени 300 хиляди евреи. Те са водени от кралския ковчежник Исак Абраванел, който се застъпва за тях пред испанския крал и шефа на светата инквизиция Торкемада. От тези евреи сефаради над 90 хиляди се заселват в големите градове на Османската империя. Самият Абраванел се установява в Италия, където работи за краля на Неапол, а по-късно като съветник на Венецианския дож…“.
В публикувания през 1743 година от цариградския равин Йона анонимен труд се споменава за еврейски общини в Пловдив и Стара Загора (от 1344 г.); Никопол и Силистра (от 1477 г.); в Пазарджик (1510 г.); и други. Такива общини имало също в Кюстендил, София, Видин, Търново, Самоков, Плевен, Варна и Русе.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар