// Вие четете...

Нестандартни размишления

Родителски модели на поведение.

„Каквато майката, такава и дъщерята. Ако бащата е побойник, и синът ще е такъв.“

Родителски модели на поведение.

Важно е да се подчертае, че малките деца действително се нуждаят от одобрението на значими за тях възрастни в годините в които се формират. Одобрението обаче не би трябвало да зависи от благоприличието, нито пък детето трябва да получава одобрение от родителите си за всичко, което мисли, чувства или върши.
Увереност в самия себе си може да бъде постигната още от люлката, но не бива стремежа към одобрение да се смесва със стремежа към обич. Детето, за да не изпитва потребност от одобрение на възрастен човек, трябва щедро да получава такова още от самото начало. Но ако то порасне и не може да мисли и да действува, без да получи позволение от родителите си, у него отрано са били хвърлени семената на невротична несамоувереност. Когато говорим за стремежа към одобрение, като само погубваща потребност, има се в предвид децата, които са изработили условен рефлекс да питат мама или татко за всяко нещо, а не децата, които проявяват истинска потребност от обичта и одобрението на любящи родители.
В повечето случаи нашата култура учи детето да разчита по-скоро на другите, отколкото да се доверява на собствената си преценка. За всичко питай мама или татко. „Какво да ям?“, „Кога?“, „Колко?“ Питай мама. „С кого мога да играя?“, „Кога?“, „Къде?“, „Това е твоята стая, но трябва да я подреждаш така. Дрехите на закачалките, креватът оправен, играчките в кутията и така нататък.“
Ето и друга серия от въпроси и отговори, която подкрепя зависимостта и стремежа към одобрение: „Можеш да облечеш, каквото поискаш.“, „Така харесваш ли ме, мамо?“, „Не, милата ми. Райетата и точките не си подхождат. Върни се и промени или блузата, или панталоните, така че да си подхождат.“
Една седмица по-късно…, Какво да облека, мамо?“, „Нали ти казах, облечи, каквото искаш. Защо все ме питаш?“, Защо ли наистина…
Касиерката в магазина пита детето: „Искаш ли бонбонче?“ То поглежда към майка си и я пита: „Искам ли бонбонче?“ Детето е свикнало за всичко да се допитва до родителите си, дори за това, дали иска, или не иска нещо. Като се започне от играта, яденето и спането и се стигне до приятелствата и мисленето, твърде малко са посланията за самоувереност, които семейството излъчва към малките деца. Това е резултат от основното убеждение на татковците и майките, че децата са тяхна собственост. Вместо да им помогнат да мислят самостоятелно, сами да решават проблемите си и да развият увереност в себе си, родителите често третират децата като вещи.
Резултатите от тази стратегия са очевидни у всяко „зависимо“ дете. Мама става арбитър, който разтървава биещите се, на когото детето се оплаква от държането на брат си, който буквално трябва да мисли за детето, да чувства и да действува вместо него. Не се опитвай сам да решаваш проблемите си. Мама или татко ще го направят вместо теб. Не вземай сам решенията, които можеш да вземеш, преди да се посъветваш с някой друг. Децата се съпротивляват срещу опитите да бъдат моделирани като същества, които търсят одобрение.
Като дете сте искали да мислите самостоятелно, да разчитате на себе си. И ако баща ви, ви е помагал да си облечете палтото, когато сте били малък, вие сте казвали: „Мога сам.“ Много често обаче са ви отговаряли: „Аз ще ти помогна. Нямаме време да те чакаме“ или „Ти си много малък“. Тази искра на самостоятелност, това желание да бъдете такъв, какъвто сте, често са били охлаждани в зависимостта от мама или татко. Ако не слушаш, няма да те харесваме и ти няма да се харесваш. Под формата на добри намерения семейната клетка подхранва зависимостта и потребността от одобрение. Родители, които не желаят децата им да бъдат сполетяни от беда, решават да ги предпазват от опасностите. Резултатът обаче е обратен на намерението, тъй като, без да умее да разчита на себе си в моменти на конфликт, да разреши споровете си, да се справи с обидите, да се бие за честта си, да си завоюва място в обществото, човек не може да изгради арсенал от модели на независимо поведение за цял живот.
Вие може да не си спомняте всички послания за стремеж към одобрение, излъчвани към вас в детството, но най-вероятно много от тях са достигнали до вас в ранна възраст. Докато голяма част от посланията „съветвай се с мама или татко“ са били важни за безопасността и здравето ви, предназначението на други е било да ви запознаят със значимо понятие, добро поведение, поведение, което ще спечели одобрение. Това одобрение, което би трябвало да е нещо дадено, става зависимо от това, дали ще доставите удоволствие на някого. Въпросът тук не е, че одобрението не е важно, а че то би трябвало да бъде давано на детето свободно, не като награда за добро поведение. Едно дете не би трябвало да бъде насърчавано да смесва собствената си само оценка с одобрението на някой друг.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар