// Вие четете...

Роли в живота

„Рицарският Крак“

„Пощадиш ли врага, ще погубиш себе си.“

Не знам дали е туй пасбище на диви зверове или моят дом, родната ми стряха!

Викът на покруса, нададен от неизвестен поет от Маарра, не е само словесен похват. За нещастие, принудени сме да приемем думите му буквално и да се запитаме заедно с него: какво толкова чудовищно се е случило в сирийския град Маарра в края на 1098 година?

До идването на западняците жителите му живеели мирно, защитени от описващите кръг крепостни стени. Лозята, подобно на маслиновите и смокинови горички, им осигурявали скромно благоденствие. Градските дела били поверени в добрите ръце на не твърде амбициозни местни първенци, които се намирали под пряката власт на Редуан Алепски. Маарра се гордеела, че е родина на един от най-великите представители на арабската литература: Абул-Ала ал-Маарри, починал през 1057 година. Слепият, но свободомислещ поет се осмелявал да се опълчи срещу нравите на своето време и не се съобразявал със забраните. Необходима е била смелост, за да напишеш:

Жителите на земята се делят на две, Едните имат ум, но нямат религия, Другите имат религия, но нямат ум.

Четиридесет години след смъртта му довеяният отдалеко фанатизъм щял очевидно да признае правотата на сина на Маарра както по отношение на неверието му, така и на прословутия му песимизъм:

Съдбата ни руши сякаш сме от стъкло, нашите останки нивга не ще се съединят в едно.

И наистина градът му ще бъде разрушен до основи, а недоверието, което поетът толкова често е проявявал към своите съграждани, ще намери своето най-жестоко потвърждение.

В първите месеци на 1098 година жителите на Маарра следят с безпокойство битката за Антиохия, която се води на три дни път северозападно от града им. След победата си западняците нападат и ограбват няколко близки села. Маарра е пощадена, но отделни семейства предпочитат да потърсят по-сигурно място — Алеп, Хомс или Хама. Страховете им се оправдават, когато в края на ноември хиляди западни воини обкръжават града. Макар и неколцина граждани да успяват да избягат, мнозинството са хванати в капан. Маарра не разполага с войска, а само с обикновена градска стража, към която бързо се присъединяват няколко стотин младежи без военен опит. Цели две седмици те храбро се съпротивляват на страшните рицари, като дори хвърлят от крепостните стени върху обсадителите кошери с пчели.

Като видяха колко упорити са, ще напише Ибн ал-Атир, рицарите издигнаха дървена кула, която стигаше до върха на стените. Някои мюсюлмани, обхванати от страх и обезсърчени, си казаха, че ще могат по-добре да се защитават, ако се укрепят в най-високите сгради на града. Така те изоставиха стените и оголиха позициите, които дотогава държаха. Други последваха примера им и друга част от стената също беше изоставена. Скоро цялата крепостна стена остана без бранители. Западняците се покатериха с помощта на стълби, а когато мюсюлманите ги видяха на върха на стената, изгубиха кураж.

Настъпва вечерта на 11 декември. Тъмно е и западняците все още не се осмеляват да проникнат в града. Градските първенци влизат във връзка с Боемунд, новия властелин на Антиохия, който е начело на обсадителите. Рицарският военачалник обещава животът на гражданите да бъде запазен, ако те прекратят боя и напуснат някои от сградите. Вкопчвайки се отчаяно в думите му, семействата се събират заедно в къщите и избите на града и треперещи, прекарват цяла нощ в очакване.

Призори идват нашествениците. Настава сеч. В продължение на три дни те убиваха, посякоха над сто хиляди души и много плениха. Цифрите, посочени от Ибн ал-Атир, са очевидно измислени, тъй като населението на града преди превземането му е наброявало вероятно не повече от десет хиляди души. Но ужасът идва не толкова от броя на жертвите, колкото от отредената им съдба, която човек е трудно да си представи.

В Маарра, нашите варяха възрастните езичници в казани, набучваха децата на шишове, печаха ги и ги ядяха. Признанието на франкския хронист Раул дьо Кан не ще бъде прочетено от жителите на съседните на Маарра селища, но до края на живота си те ще помнят онова, което са видели и чули. Защото споменът за жестокостите, препредаван от местните поети и устното творчество, ще запечати в душите един трудно заличим образ на рицарите – кръстоносци. Летописецът Усама Ибн Мункиз, роден три години преди събитията в съседния град Шайзар, ще напише един ден:

Всички, които научиха за западняците, видяха в тяхно лице зверове, които притежават превъзходството на смелостта и разпалеността в боя и нищо друго, както зверовете имат превъзходството на силата и агресивността.

Подобна лишена от благосклонност присъда обобщава добре впечатлението, оставено от кръстоносците при идването им в Сирия: смесица от страх и презрение, добре разбираеми от страна на една арабска народност, превъзхождаща ги с културата си, но загубила своята борбеност. Турците няма никога да забравят проявения от западните рицари канибализъм. В цялата им епическа литература западняците неизменно ще бъдат описвани като човекоядци.

Несправедлива ли е подобна представа за рицарите – кръстоносци? Може би западните нашественици са яли жители на града – мъченик с единствената мисъл да оцелеят? Предводителите им го твърдят на следващата година в официално писмо до папата: Ужасен глад нападна армията в Маарра и я изправи пред жестоката необходимост да се храни с труповете на сарацините. Но подобно обяснение изглежда прибързано. Защото в продължение на цялата зловеща зима обитателите на района на Маарра стават свидетели на постъпки, трудно обясними единствено с глада. Шайки фанатизирани западняци, наречени тафури, шетат из полето, крещейки гръмогласно, че им се яде сарацинско месо. Вечер същите се събират край огъня и изяждат плячката си. Човекоядци по необходимост? Човекоядци от фанатизъм? Изглежда нереално, но свидетелствата са красноречиви както по отношение на описаните факти, така и по отношение на атмосферата на смърт, вееща от тях. В този смисъл едно изречение на франкския хронист Алберт д’Екс, който лично участва в битката край Маарра, остава ненадминато по своя ужас: Нашите не изпитваха отвращение да ядат не само убитите турци и сарацини, но и кучета!

Наказанието на града на Абул-Ала свършва едва на 13 януари 1099 година, когато стотици въоръжени с факли кръстоносци препускат по улиците и подпалват всеки дом. Преди това крепостната стена е разрушена камък по камък.

Случилото се в Маарра ще издълбае такава пропаст между араби и западняци, която няма да бъде запълнена в продължение на векове. Но по онова време парализираното от ужас население престава да се съпротивлява, освен ако не е принудено. И когато нашествениците, оставили след себе си само димящи развалини, поемат отново своя път на юг, сирийските емири бързат да им изпратят натоварени с дарове емисари, за да им засвидетелстват своята добра воля и да им предложат помощ, в случай, че се нуждаят от нещо.

Първи е Султан Ибн Мункиз, чичо на летописеца Усама, владеещ малкото емирство Шайзар. Западняците достигат земите му ден след като напускат Маарра. Предвожда ги Сен-Жил, един от най-често споменаваните от арабските хронисти военачалници. Емирът праща делегация и двамата бързо сключват договор. Султанът се задължава не само да снабдява рицарите с храни, но им разрешава и да закупуват коне от пазара в Шайзар, обещава да им даде и водачи, за да прекосят безпрепятствено останалата част от Сирия.

Всички в областта вече са в течение на придвижването на кръстоносците, маршрутът им е известен. Нали крещят гръмогласно, че главната им цел е Ерусалим, където ще завладеят гроба Исусов? Всички, попаднали на пътя, водещ към свещения град, се опитват да се предпазят от бича на западняците. Най-бедните се изпокриват в близките гори, макар и обитавани от диви зверове, лъвове, вълци, мечки и хиени. Онези, които могат да си го позволят, заминават навътре в страната. Други се подслоняват в най-близката крепост. Именно подобно решение избират селяните от богатата долина Букая, когато в последната седмица на януари 1099 година научават, че наблизо има западни войски. Като подкарват добитъка си и понасят запаси от растително масло и жито, те тръгват нагоре към Хосн ел-Акрад, „Кюрдската цитадела“, която от трудно достижимия планински връх се възвисява над цялата долина, чак до Средиземно море. Въпреки че крепостта е от дълго време изоставена, стените й са здрави и селяните смятат, че там ще бъдат защитени. Но рицарите, отново са останали без провизии, ги обкръжават. На 28 януари воините им започват да се катерят по крепостните стени на Хосн ел-Акрад. Предусещайки края, селяните прибягват до хитрост. Разтварят внезапно портите на цитаделата и оставят да излязат навън част от стадата. Забравили боя, всички кръстоносци се втурват към добитъка, за да грабнат по нещо. В редовете им настъпва такава суматоха, че окуражените защитници нападат, стигат до шатрата на Сен-Жил и малко остава да пленят рицарския предводител, изоставен от телохранителите си, втурнали се да получат и те част от плячката.

Селяните са горди с подвига си. Но те знаят, че обсадителите ще се върнат, за да си отмъстят. На другия ден, когато Сен-Жил хвърля войниците си срещу крепостта, те не се показват. Нападателите се питат каква ли нова хитрост са измислили. Наистина, избрали са най-доброто: възползвайки се от нощта, те безшумно са излезли и изчезнали в далечината. Четиридесет години по-късно, на мястото на Хосн ел-Акрад, западняците ще издигнат една от най-страшните си крепости. Името ще остане почти същото — „Акрад“ се променя на „Крат“, а после на „Крак“. „Рицарският Крак“ възвисява все още величествената си осанка и днес, през XX век, над долината Букая.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар