„Чрез трудното към възвишеното.“

Оръжието на папските водители. Протестът и вероизложението, отбелязали триумфа на Реформацията в Германия, бяха последвани от години на борби и мрак. Разклащано от разцепления сред поддръжниците си и нападнато от мощни врагове, протестантството като че бе обречено на гибел. Хиляди хора го свидетелстваха с кръвта си. Избухна гражданска война. Протестантското дело бе предадено от един от неговите най-горещи привърженици. Най-благородните от принцовете – реформатори попаднаха в ръцете на императора и ги влачеха като пленници от град в град. Но в момента на своя привиден триумф императорът бе победен. Той видя плячката да се изтръгва от властта му и бе принуден да разреши търпимост на ученията, чието унищожение бе станало цел на живота му. Бе рискувал царство, съкровища и себе си за премахването на ереста. Видя армиите си изтощени от борбата, средствата си изчерпани и много от кралствата си заплашени от въстания, докато вярата, която се стремеше да потъпче, се разпространяваше във всички страни. Карл V се бореше срещу всемогъща Сила. Бог бе казал: “Да бъде светлина!” Но императорът се опитваше да запази не разкъсан мрака. Плановете му пропаднаха. Остаря преждевременно и, изтощен от дългата борба, абдикира от престола и потъна в един манастир, където след две години умря.

В Швейцария, както и в Германия, Реформацията преживя тъмни дни. Докато много кантони приеха реформираната вяра, други се придържаха със сляпо упорство към веруюто на Рим. Накрая преследването на желаещите да приемат реформираната вяра доведе до гражданска война.

Рим ликуваше и изглеждаше, че на много места си възстановява всичко загубено. Но Този, Чиито планове са вечни, не бе изоставил Своето дело, нито народа Си. Ръката Му щеше да издейства избавление. В други страни беше издигнал работници, които да продължат реформата.

Във Франция зората на Реформацията беше започнала да изгрява, преди още да бе чуто името на Лутер. Един от първите, получил светлината, беше възрастният Льофевър – изключителен учен, професор в Парижкия университет, искрен и горещ привърженик на папата. При изследванията си върху древната литература вниманието му бе привлечено от Библията и той въведе нейното изучаване от студентите.

Льофевър беше ентусиазиран обожател на светиите и беше започнал да пише история за тях и за мъките им според данните на църковните легенди. Тази задача изискваше много труд и беше вече значително напреднал, когато си помисли, че Библията може да му бъде полезен помощник и започна да я изучава. В нея наистина намери светии, но не от рода на тези от римския календар. Поток светлина нахлу в ума му. С удивление и отвращение изостави работата, която сам си бе наложил и се посвети на изучаването на Божието слово. Скоро започна да проповядва откритите там скъпоценни истини.

В 1512 г Льофевър писа: “Само Бог е, Който ни дава чрез вяра онази праведност, която единствено по благодат оправдава за вечен живот”. Задълбочавайки се върху тайните на изкуплението, възкликва: “О, колко невъобразимо е величието на тази размяна – безгрешният е осъден, а виновният е освободен; благословеният носи проклятието, а проклетият е въведен в блаженството; животът умира, а смъртта получава живот; славата е обгърната с мрак, а този, който заслужава само срам, е облечен в слава”.

И като учеше, че славата на спасението принадлежи единствено на Бога, в същото време заявяваше, че послушанието е човешки дълг. “Ако си член на Христовата църква – казваше той, – ти си част от Неговото тяло; а щом си от Христовото тяло, тогава си изпълнен с Божественото естество… О, ако хората биха могли да разберат само тази привилегия, колко чисто, целомъдрено и свято щяха да живеят и колко долна и презряна би била цялата външна слава на този свят в сравнение със славата вътре в тях, славата, която плътски очи не могат да видят”.

Сред студентите на Льофевър имаше някои, които жадно попиваха неговите думи и дълго, след като гласът на учителя им стихваше, продължаваха да живеят с възвестената истината. Такъв беше Фарел, който радостно прие истината. Чрез покаяние, подобно на Павловото, се обърна от робството на преданието към свободата на Божиите синове.

Докато Льофевър продължаваше да разпространява светлината сред своите студенти, Фарел, също така ревностен за делото на Христос, както бе ревностен за делото на папата, излезе, за да възвестява истината публично. Наскоро към него се присъедини един църковен сановник – епископът на Мо. Други учители, които със своите способности и знания се нареждаха в първите редици на видните за онова време личности, се присъединяваха към провъзгласяването на евангелието и то печелеше горещи привърженици сред всички класи на обществото – от домовете на занаятчиите и селяните до кралския палат. Сестрата на царуващия тогава монарх Франциск I – Маргарита Наварска, прие реформираната вяра. Самият крал, както и кралицата майка, за известно време изглеждаше, че се отнасят благосклонно към нея и реформаторите гледаха с големи надежди напред към времето, когато Франция щеше да бъде спечелена за евангелието.

Но надеждите им не се осъществиха. Изпитание и преследване очакваха учениците на Христос. Това обаче милостиво бе закрито от очите им. Настана време на мир, през което да могат да придобият сили, за да посрещнат бурята; и Реформацията напредваше много бързо. Епископът на Мо работеше с жар в собствената си епархия, за да наставлява както клира, така и народа. Невежите и неморални свещеници бяха отстранявани и, доколкото бе възможно – замествани с учени и благочестиви мъже. Епископът горещо желаеше народът му сам да има достъп до Божието слово и това скоро бе изпълнено. Льофевър предприе превеждането на Новия завет и точно, когато германската Библия на Лутер излизаше от печатарската преса, френският Нов завет бе публикуван в Мо. Епископът не пестеше нито труд, нито пари, за да го разпространява в своите енории и скоро селяните на Мо притежаваха Свещените писания.

Както пътници, загиващи от жажда, посрещат с радост някой извор с бликаща животворна вода, така и тези души приемаха небесната вест. Работниците по полето, занаятчиите в работилниците освежаваха ежедневния си тежък труд с разговори върху скъпоценните истини на Библията. Вечер, вместо да тичат в кръчмите, се събираха в дома на някой от тях, за да четат Божието слово и да се съединят в молитва и хваление. Скоро по тези места настъпи чувствителна промяна. Макар хората там да принадлежаха към най-долната класа – необразованото и свикнало на тежък труд селячество – реформиращата и възвишаващата сила на Божествената благодат пролича в живота им. Скромни, любещи и свети, те стояха като живи свидетели на онова, което евангелието може да направи за всички, приемащи го искрено.

Запалената в Мо светлина пръскаше лъчите си надалеч. Броят на ново повярвалите нарастваше всеки ден. Известно време гневът на църковната йерархия се обуздаваше от краля, презиращ тесногръдия фанатизъм на монасите. Но папските водители най-сетне надделяха. Издигнаха се клади. Епископът на Мо, притиснат да избира между огъня и отричането, прие по-лесния път; но въпреки че водителят падна, стадото му остана твърдо. Мнозина и сред пламъците свидетелстваха за истината. И чрез своя кураж и постоянство, проявявани дори на кладата, тези скромни християни говореха на хиляди, никога не чули в дни на мир свидетелството им.

Не само кротките и бедните, намиращи се в страдание и изложени на укори, се осмеляваха да дават свидетелство за Христос. И в господарските зали на замъците и палатите имаше благородни души, за които истината беше по-ценна от богатство или ранг, или дори от живота. Кралските дрехи покриваха по-благородни, по-твърди по дух сърца, отколкото мантията и митрата на епископите.

Луи Дьо Беркен бе от благороднически произход. Храбрият и изтънчен рицар с изискани маниери и безупречен морал също се бе отдал на учението. Но както и мнозина други, доведени от Провидението до Библията, бе изненадан, като намери там “не ученията на Рим, а ученията на Лутер”. От този момент нататък се посвети напълно на делото на евангелието.

“Той е по-лош и от Лутер” – викаха папистите. И наистина за романистите във Франция той бе много по-опасен. Хвърлиха го в затвора като еретик, но бе освободен от краля. Борбата продължи с години. Франсоа се колебаеше между Рим и реформацията, като ту защитаваше, ту ограничаваше свирепата настървеност на монасите. Беркен бе затварян три пъти от папските власти и три пъти бе освобождаван от монарха, който, възхищавайки се от неговия гений и благороден характер, отказваше да го пожертва заради злобата на църковната йерархия.

Беркен бе предупреждаван много пъти за заплашващата го във Франция опасност и бе съветван да последва стъпките на прибегналите към доброволно изгнаничество. Страхливият и безпринципен Еразъм, с целия си блясък на учен, но без да притежава онова морално величие, което подчинява живота на честта и истината, писа на Беркен: “Искай да бъдеш пратен посланик в някоя чужда страна; иди и пътувай из Германия. Ти познаваш Беда и такива като него – той е чудовище с хиляда глави, хвърлящ отрова на всички страни. Твоите неприятели се наричат Легион. Дори да бе делото ти по-добро от онова на Исус Христос, те няма да те оставят, докато не те унищожат по най-жесток начин. Не се уповавай твърде много на кралското покровителство. Във всеки случай не ме излагай пред богословския факултет”.

Но с увеличаването на опасностите, нарастваше и усърдието на Беркен. Вместо да възприеме политиката на Еразъм и неговия безпринципен съвет, той се реши на още по-смели стъпки. Не само застана в защита на истината, но и осъждаше заблудата. Обвиненията в еретичество, които романистите се стремяха да му припишат, хвърли върху самите тях. Най-активни и лоши противници му бяха учените доктори и монаси от Богословския факултет в големия Парижки университет – един от най-висшите църковни авторитети както в града, така и за цялата нация. От писанията на тези доктори Беркен извлече дванадесет твърдения, които публично обяви за “противни на Библията и следователно еретични”; и апелира към краля да бъде съдия в спора.

Монархът с желание се зае да противопостави мощта и съобразителността на изправените един срещу друг борци. Бе радостен, че му се отдава възможност да смири гордостта на надменните монаси и заповяда на романистите да защитават каузата си чрез Библията. Те чудесно знаеха, че това оръжие малко ще им помогне. По-добре си служеха със затварянето, изтезанието и кладата. Сега ролите бяха разменени и романистите се виждаха, като че надвиснали над пропастта, в която се бяха надявали да падне Беркен. Чудеха се ужасени как да излязат от положението.