// Вие четете...

История на българите

Разпространение на християнството.

„Добрият цар няма власт, злият няма поданици.“

Разпространение на християнството.

Истинска тревога за Омуртаг обаче е било и нарастващото проникване на християнството сред населението на държавата му. Въпреки че по последните исторически сведения още хан Кубрат е бил покръстен, въпросът сега имал друг смисъл и значение. Мнозина от боилите считали това за открито и опасно византийско влияние. Като резултат от тези внушения Омуртаг провежда не само организирани гонения на християните в България, но лишава и първородния си син Енравота (Боян) от престолонаследие поради покръстването му още в юношеска възраст.
Въпросът за разпространението на християнството заема важно място през управлението и на следващите двама български владетели – на сина му Маламир и внука му Пресиян. Въпреки че те успели да обединят към държавата си славянските племена в родопската област и по течението на реката Струма и Вардар, превръщайки Родопите и Македония в неразделна част от България, те не могли да осъществят втората и най-решителна стъпка за създаване на единна българска народност – приемането на християнството като държавна религия. Това направил синът на Пресиян – Борис (852 – 889).
Името Борис произхожда, според някои, от алтайската дума „барс“ (която означава „тигър“). Младият хан укрепил българските държавни владения в Тракия и Македония и установил сигурен контрол върху стратегическия път „Егнатия одос“, свързващ Драч и Солун с Цариград.
След краткотраен съюз със славянската държава Великоморавия, Борис приел, че много по-важно е да прекъсне договорните отношения с тази страна (традиционен съюзник на Византия) и да сключи съюз с Немското кралство (862 г.). С този съюз, освен военни задължения, Борис поел задължението да приеме покръстването от Римската църква посредством изпратените за целта немски духовници в страната. Приемането на християнството за българския княз е било обаче не само съдбоносен въпрос за утвърждаването на новата българска народност, формирала се естествено и спонтанно през последните два века, но и решителен коз в широката му политическа и държавническа дейност. Между всичко друго тук стоял въпросът и за немаловажното обстоятелство, че в християнския свят само папата и вселенският патриарх можели да коронясват с императорска корона един християнски владетел.
През 863 г. обаче българските земи били разтърсени от катастрофални земетресения, продължили повече от четиридесет дни. Годината била изключително неплодородна; нараствала заплахата от Византия. Това наложило сключването на „дълбок мир“ с Цариград, последвано от напущането на България от немските духовници. Външнополитическият момент налагал покръстването да се извърши от Византия. В Плиска пристигнали пратеници на Цариградската църква. В 864 г. Борис се покръстил тайно със семейството си, а на следващата 865 г. провъзгласил християнството за официална религия. Възникналият по този въпрос бунт на прабългарските боили бил смазан жестоко.
По това време обаче противоречията между Цариградската и Римската църква се изострили и българският владетел решил да използва отново това обстоятелство за дипломатически изгоди.
Той възобновил политическия съюз с Немската империя и разменил обстойна кореспонденция с папа Николай I. През август 866 г. в Рим пристигат пратеници на българския княз със 115 въпроса към папата. Започнали отново оживени връзки. Цариград, който досега се държал с чувство на превъзходство и покровителство над новопокръстения български народ, бил поставен на тясно от ловките маневри на Борис.
Ако проследим споменатите по-горе 115 въпроса, които българският владетел задава на папата, ще се убедим, че князът-покръстител всъщност има желание да съчетае новата християнска етика с някои вековни езически традиции и обичаи на траки, прабългари и славяни, формирали вече през изминалите два века единна българска народност. Тази тенденция осъществява по-късно българската народо-християнска религия, която заедно с езика остават най-здравата защита на народа ни през 700 години чуждо робство.
При преговорите в Рим се достигнало до най-важния въпрос – за самостоятелност на българската църква и за избиране на неин първосвещеник. Въпреки упорития отказ на новия папа Адриан II да ръкоположи предложения от Борис кандидат, преговорите по нареждане на княз Борис продължавали. Това накарало Византия да прояви изключителна толерантност и готовност за отстъпки по отношение на всички български искания. Постигнал своето, Борис в края на краищата приел страната му да попадне в диоцеза на Цариградската вселенска църква, при условие, че българската църква е обявена за независима. Историческо постижение, утвърдено и от Осмия вселенски цариградски събор през 870г.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар