// Вие четете...

Роли в живота

Разединението е единствено от полза за враговете.

„Надежда без действие е дърво без плодове.“

През лятото на 1171 година избухва първата сериозна криза, когато Нуреддин поисква от младия везир да премахне фатимидския халифат. Бидейки мюсюлманин сунит, господарят на Сирия не може да търпи духовната власт на една „разколническа“ династия да продължава да се шири над земя, която му принадлежи. И той изпраща няколко послания в този смисъл на Саладин, който реагира неохотно — страхува се да не засегне чувствата на народа, голяма част от който са шиити, и да не отчужди от себе си фатимидските първенци. От друга страна Саладин знае, че дължи на халиф ал-Адид законната си сила като везир и се страхува с детронирането му да не загуби онова, което гарантира властта му в Египет, след което би се превърнал в обикновен представител на Нуреддин. Впрочем в настоятелността на сина на Зинки той съзира много повече желание да бъде поставен в крак с политическите събития, отколкото проява на религиозно усърдие. През август настояването на господаря на Сирия шиитският халифат да бъде унищожен придобива формата на изпълнена със заплахи заповед.

Притиснат, Саладин започва да се готви как да отбие враждебните реакции на населението и дори подготвя публична прокламация за обявяване падането на халифата. Но все още не смее да я разпространи. Ал-Адид, макар и едва двадесет годишен, е сериозно болен и сприятелилият се с него Саладин не понася мисълта да предаде доверието му.

Но ето че внезапно, на 10 септември 1171 година, петък, един жител на Мосул на посещение в Кайро, влиза в джамия, качва се на катедрата преди проповедника и започва да се моли в името на абасидския халиф. Странно нещо, никой не реагира нито в момента, нито през следващите дни. Да не би това да е шпионин, изпратен от Нуреддин, за да притесни Саладин? Възможно е. Но след този случай везирът не може повече да отлага решението въпреки скрупулите си. Още следващия петък е издадена заповед Фатимидите повече да не бъдат споменавани в молитвите. По това време ал-Адид е на смъртно легло, почти в безсъзнание, и Юсеф забранява на който и да е да му съобщава новината. „Ако се оправи, им казва той, ще има достатъчно време, за да я научи. Ако не, оставете го да умре без терзания“. Така ал-Адид ще угасне малко след това, без да научи за тъжния край на своята династия.

Падането на шиитския халифат след двувековно някога славно владичество ще постави веднага на изпитание, както може да се очаква, сектата на асасините. Както по времето на Хасан ас-Сабах те все още очакват Фатимидите да се събудят от летаргията си и да провъзгласят новия златен век на шиизма. Виждайки, че мечтата им се стопява завинаги, привържениците й са дотолкова объркани, че сирийският им водител Рашидеддин Синан, „Стареца от планината“, изпраща послание на Амори, за да му съобщи, че е готов заедно с всичките си последователи да приеме християнството. По това време асасините притежават няколко крепости и села в Средна Сирия, където водят сравнително мирен живот. Изглежда, от години са се отказали от зрелищните операции. Разбира се, Рашидеддин разполага все още с групи отлично обучени убийци, както и с предани проповедници, но много от членовете на сектата са се превърнали в добри селяни, често принуждавани да плащат редовен данък на Ордена на тамплиерите.

Като обещава да се покръсти, „Стареца“ се надява между другото да освободи последователите си от данъка, налаган само на нехристияни. Тамплиерите, гледащи сериозно на финансовите си интереси, следят с безпокойство контактите между Амори и асасините. Още щом подушват сключването на договора, те се опитват да го провалят. През един ден на 1173 година, когато пратеници на Рашидеддин се връщат от среща с краля, тамплиерите ги нападат от засада и избиват. Повече никога няма да се заговори за покръстването на асасините.

Независимо от този епизод премахването на фатимидския халифат има една колкото важна, толкова и неочаквана последица: то дава на Саладин политическия размах, който дотогава му липсва. Естествено Нуреддин не е очаквал подобен резултат. Отстраняването на халифа не само че не прави от Юсеф обикновен представител на господаря на Сирия, но и го превръща в истински владетел на Египет и законен пазител на приказните съкровища, натрупани от свалената династия. Оттогава отношенията между двамата непрекъснато ще се влошават.

След събитията, по време на един смел поход срещу западняшката крепост Шаубак, източно от Ерусалим, в момента, когато гарнизонът е готов да капитулира, Саладин научава, че Нуреддин идва да се присъедини към него начело на войските си, за да участва в бойните действия. Без да чака нито секунда, Юсеф нарежда на войниците си да вдигнат лагера и да се приберат с бърз ход в Кайро. В писмо до сина на Зинки той споменава като претекст, че в Египет са избухнали метежи, които го принуждават да тръгне така ненадейно.

Но Нуреддин не се заблуждава. Той обвинява Саладин във вероломство и предателство и се заклева сам да отиде в страната на Нил, за да вземе отново нещата в свои ръце. Обезпокоен, младият везир събира най-близките си помощници, между които и собствения му баща Аюб, и ги пита как да постъпи в случай, че Нуреддин изпълни заканата си. Едни от емирите заявяват, че са готови да воюват срещу сина на Зинки, самият Саладин е склонен да сподели мнението им, но ето че се намесва треперещ от ярост Аюб. Като прекъсва Юсеф сякаш е малко момче, той заявява: „Аз съм ти баща и ако има някой тук, който да те обича и да ти желае доброто, то това съм аз. Но знай, че ако Нуреддин дойде, нищо няма да ме спре да се хвърля на земята и да целуна прахта в краката му. Ако ми нареди да ти отсека главата със собствената ми сабя, ще го направя. Защото тази земя му принадлежи. Ето какво ще му пишеш: Научих, че смяташ да предприемеш поход до Египет, но това не е необходимо; тази страна е твоя и е достатъчно да ми изпратиш бърз кон или камила и аз ще дойда при теб смирен и покорен“.

След събранието Аюб смъмря сина си насаме: „Господ ми е свидетел, ако Нуреддин се опита да вземе само педя от земята ти, аз ще се бия срещу него до смърт. Но защо открито да показваш амбициите си? Времето работи за теб, остави Провидението да действа!“ Убеден, Саладин изпраща в Сирия предложеното от баща му послание, а успокоеният Нуреддин се отказва в последния момент от наказателната експедиция. Но Саладин си взима поука от преживяната тревога и провожда един от братята си, Тураншах, в Йемен със задачата да завладее планинската земя в югозападния край на Арабския полуостров, за да има семейството на Аюб къде да се подслони, в случай, че синът на Зинки намисли отново да завладява Египет. И така Йемен е превзет без каквито и да е трудности… „в името на крал Нуреддин“.

През юли 1173 година, по-малко от две години след неосъществената среща край Шаубак, събитието се повтаря. Саладин воюва източно от река Йордан, а Нуреддин събира войските си и тръгва към него. Но отново изплашен от мисълта да се изправи пред господаря си, везирът побързва да тръгне назад към Египет с мотива, че баща му е на смъртно ложе. Наистина, Аюб е в кома след падането си от кон. Но Нуреддин не приема подобни извинения. Когато Аюб умира през август, той си дава сметка, че в Кайро вече няма нито един човек, на когото да има пълно доверие. И решава, че е дошъл моментът да поеме лично в ръце египетските дела.

Нуреддин започна да се готви да превземе Египет и да го изтръгне от ръцете на Салахеддин Юсеф, защото бе разбрал, че последният избягва да воюва с западняците от страх да не се наложи да се събере с него. Нашият летописец Ибн ал-Атир, който е петнадесет годишен по време на събитията, застава открито на страната на сина на Зинки. Юсеф предпочиташе западняците да са на границата му, отколкото да има Нуреддин за непосредствен съсед. Тогава Нуреддин писа в Мосул и на други места да му изпратят войски. Но докато се готвеше да тръгне с войниците си срещу Египет, Бог му изпрати заповед, която никой не може да оспори. Господарят на Сирия ляга тежко болен, повален, както по всичко личи, от силна ангина. Лекарите му предписват кръвопускане, но той възразява: „Не се пуска кръв на шейсетгодишен човек“. Опитват други лечения, но без резултат. На 15 май 1174 година в Дамаск е обявена кончината на Нуреддин Махмуд, светия крал, муджахида, обединил мюсюлманска Сирия и позволил на арабския свят да се готви за решителна борба срещу завоевателя. Вечерта във всички джамии прииждат хора, за да прочетат стихове от Корана в негова памет. Въпреки конфликта им през последните години с течение на времето Саладин ще се прояви много повече като негов последовател, а не съперник.

Непосредствено след смъртта на Нуреддин неговите роднини и съветници са обхванати от ненавист към Саладин, тъй като се страхуват, че той ще се възползва от общия смут, за да нападне Сирия. И за да спечелят време, решават да скрият вестта от Кайро. Но Саладин, който има приятели навсякъде, изпраща с пощенски гълъб в Дамаск следното добре обмислено съобщение: До нас достигна вест от проклетия враг относно господаря Нуреддин. Ако, Бог да ни пази, тя се окаже вярна, трябва преди всичко да се пазим разединение да не завладее сърцата ни и лудост да не помрачи разсъдъка ни, защото това би било от полза единствено за враговете ни.

Въпреки помирителните думи враждата, породена от възшествието на Саладин, ще бъде жестока.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар