// Вие четете...

Роли в живота

Раздори, предателства и разделения сред кръстоносците.

„Където има доносници, има и кавги.

Разбира се, бихме могли да си представим и по-славни подвизи от бъдещия герой на исляма. Но не напразно Зинки ще бъде честван един ден като първия велик воин на джихада срещу кръстоносците. Преди него турските генерали пристигат в Сирия, водещи след себе си войски, нетърпеливи да грабят и да поемат по обратния път с плячката и получената печалба. А резултатът от победите им бързо се стопява след поредното поражение. Войските се разпускат, за да бъдат свикани наново следващата година. Със Зинки нравите се променят. В продължение на осемнадесет години неуморният воин ще прекоси надлъж и нашир Сирия и Ирак, ще спи върху слама, за да се предпази от калта, ще се бие с едни, ще се сдружава с други, ще плете интриги срещу всички. Така и не ще помисли да заживее мирно в някой от многобройните палати на обширното си владение.

Обкръжението му се състои не от придворни и ласкатели, а от опитни политически съветници, които знае да слуша. Разполага с мрежа от осведомители, които го държат постоянно в течение на онова, което се готви в Багдад, Исфахан, Дамаск, Антиохия, Ерусалим, както и у дома му, в Мосул и Алеп. За разлика от другите армии, борили се срещу западняците, начело на неговата не стоят безброй независими емири, винаги готови за предателство или свади. Дисциплината е строга, за най-малкото отклонение следва безмилостно наказание. Според Камаледдин, войниците на атабека изглеждаха така, сякаш вървяха между две въжета, само и само да не настъпят обработена нива. Един път, ще разкаже от своя страна Ибн ал-Атир, един от емирите на Зинки, получил във владение малък град, се бе настанил в дома на богат еврейски търговец. Търговецът отиде при атабека и му изложи случая си. Зинки хвърли само един поглед на емира и този веднага напусна дома. Господарят на Алеп е придирчив не само към другите, но и към себе си. Когато пристига в някой град, той нощува извън стените му, в шатрата си, отнасяйки се с неприязън към предоставените му дворци.

Зинки бе освен това, продължава историкът от Мосул, твърде загрижен за женската чест, особено за тази на войнишките съпруги. Той казваше, че ако не са добре пазени, бързо ще пропаднат поради дългите отсъствия на мъжете им по време на военните походи.

Строгост, упоритост, държавническо чувство, все качества, които притежава Зинки и които трагично липсват на управниците в арабския свят. И нещо много по-важно от гледна точка на бъдещето — Зинки изпитва подчертана загриженост към законността. Още с пристигането си в Алеп той прави три стъпки, три символични жеста. Първият е класически: жени се за дъщерята на цар Редуан, вдовица на Илгази и Балак; вторият — премества останките на баща си в града, за да засвидетелства вкореняването на рода си в тази земя; третият — получава от султан Махмуд официален документ, даващ на атабека неоспорима власт над цяла Сирия и Северен Ирак. По този начин Зинки дава да се разбере, че той не е обикновен временно пребиваващ авантюрист, а създател на държава, призвана да съществува и след смъртта му. Елементът на сцепление, който той въвежда всред арабския свят, ще даде резултат едва след много години. Дълго още вътрешните междуособици ще сковават мюсюлманските владетели, както и самия атабек.

Въпреки това моментът изглежда благоприятен за предприемането на широка контраофанзива, защото красивото единство, върху което дотогава се крепи силата на западните рицари, изглежда сериозно разклатено. Говори се, че всред западняците се е зародил раздор, нещо необичайно за тях. Ибн ал-Каланиси се чуди и мае. Твърдят дори, че се били сбили помежду си и че имало доста жертви. Но учудването на хрониста бледнее в сравнение с това, което изпитва Зинки в деня, когато получава послание от Аликс, дъщеря на Балдуин II, крал на Ерусалим, която му предлага съюз срещу собствения й баща!

Странната история започва през февруари 1130 година, когато княз Боемунд II Антиохийски, отправил се да воюва на север, попада на засада, подготвена от Гази, сина на емир Данишменд, заловил Боемунд I тридесет години преди това. Не такъв късметлия като баща си, Боемунд II е убит по време на боя, а русата му глава, старателно балсамирана и положена в сребърна кутия, е изпратена в дар на халифа. Когато вестта за смъртта му достига в Антиохия, вдовицата му Аликс организира истински държавен преврат. С помощта, изглежда, на арменското, гръцко и сирийско население на Антиохия, тя си осигурява контрол над града и влиза във връзка със Зинки. Любопитно поведение, предвещаващо раждането на ново, второ поколение западняци, което няма кой знае колко общо с първите нашественици. Арменка по майка, нестъпвала в Европа, младата княгиня се чувства ориенталка и действа като такава.

Научил за бунта на дъщеря си, кралят на Ерусалим се отправя незабавно на север начело на армията си. Малко преди Антиохия той случайно среща един рицар с внушителна външност, чийто снежнобял кон е със сребърни подкови и е цял покрит, от главата до гърдите, с великолепна гравирана броня. Това е подарък от Аликс за Зинки, придружен от писмо, в което княгинята моли атабека да й се притече на помощ и му обещава да признае сюзеренството му. След като заповядва да обесят пратеника, Балдуин продължава пътя си към Антиохия и бързо я превзема. Аликс капитулира след символична съпротива в Цитаделата. Баща й я заточва в пристанищния град Латакия.

Но ето че малко след това, през август 1131 година, кралят на Ерусалим умира. Белег на времето, той има право на подобаваща заупокойна възхвала от страна на летописеца от Дамаск. Кръстоносците вече не са както през първите години на нашествието безформена маса, сред която едва се различават отделни вождове. В хрониката си Ибн ал-Каланиси проявява интерес към подробностите и дори прави опит за анализ:

Балдуин, пише той, беше старец, когото времето и нещастията бяха изгладили. Той многократно попада в ръцете на мюсюлманите, но им се изплъзваше благодарение на прочутите си хитрини. Със смъртта му западняците загубиха най-благоразумния си политик и най-компетентния си управник. След него кралската власт премина в ръцете на Анжуйския граф, наскоро пристигнал от страната им по море. Но той не бе нито уверен в преценките си, нито ефикасен в управлението си, така че загубата на Балдуин потопи кръстоносците в смут и безредици.

Третият крал на Ерусалим, Фулк Анжуйски, петдесет годишен, рижав и набит, оженил се за Мелизанда, по-голямата сестра на Аликс, е наистина новодошъл. Защото Балдуин, подобно на голямото мнозинство западняшки князе, няма мъжки наследник. Заради изключително примитивната хигиена, както и поради непривикналост към живота на Изток, процентът на детската смъртност е особено висок сред западните рицари, а тя поразява на първо място — според добре познатия природен закон — момчетата. Едва с времето те ще се научат как да подобряват положението си, като ползват редовно хамама и прибягват по-често до услугите на арабските лекари.

Ибн ал-Каланиси не греши като презира политическите качества на дошлия от Запад наследник, защото именно при царуването на Фулк „раздорът всред кръстоносците“ ще бъде най-голям. Още с идването си на власт той трябва да се противопостави на ново въстание, организирано от Аликс, което успява трудно да потуши. По-късно се надига бунт в самата Палестина. Мълвата настойчиво обвинява жена му, кралица Мелизанда, в любовна връзка с един млад рицар, Юг дю Пюизе. Сблъсъкът между привържениците на съпруга и тези на любовника довежда до истинско разделение на западняшката аристокрация, която заживява единствено с пререкания, дуели и слухове за убийства. Почувствал се заплашен, Юг потърсва убежище в Аскалон при египтяните, които, впрочем, го приемат топло. Поверяват му дори фатимидски войски, с които той превзема пристанищния град Яфа. Оттам ще бъде изгонен няколко седмици по-късно.

През декември 1132 година, докато Фулк събира войските си, за да си възвърне Яфа, новият господар на Дамаск, атабек Исмаил, син на Бури, превзема с изненада крепостта Баниас, предадена на кръстоносците три години преди това от асасините. Но отвоюването на отнетото е само изолиран акт. Погълнати от собствените си междуособици, мюсюлманските князе са неспособни да се възползват от размириците, тресящи западните рицари. Самият Зинки практически е невидим в Сирия. Поверил управлението на един от своите наместници, той води нова безмилостна борба срещу халифа. Но този път по всичко изглежда, че надделява ал-Мустаршид.

Султан Махмуд, съюзник на Зинки, умира на двадесет и шест години и отново избухва война за наследството в средите на селджукския клан. Повелителят на правоверните използва случая, за да надигне глава. Обещавайки на всеки от претендентите да се моли за него в джамиите, той става истински арбитър на положението. Зинки е разтревожен. Събира войските си и тръгва срещу Багдад с намерението да нанесе също такъв съкрушителен разгром на ал-Мустаршид като този пет години по-рано. Но халифът го посреща начело на няколко хиляди войници близо до град Тикрит на река Тигър, северно от абасидската столица. Войските на Зинки са разбити, а самият атабек е на косъм да попадне в ръцете на врага, когато в, критичния миг се намесва един човек, спасил живота му. Това е управителят на Тикрит, млад кюрдски офицер с неизвестно по това време име: Аюб. Вместо да спечели благоволението на халифа като му предаде противника, офицерът помага на атабека да прекоси реката, за да се изплъзне от преследвачите си и да стигне бързо до Мосул. Зинки никога няма да забрави този рицарски жест. Той ще храни към Аюб и цялото му семейство безгранично приятелство, което ще определи години по-късно кариерата на сина на Аюб, Юсеф, по-известен с прозвището Салахеддин или Саладин.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар