// Вие четете...

Чувства и власт

Раздвоение на Русия.

„Светлината ще победи тъмнината, а мирът – войната.“

От времето на Петър Велики насам Русия е раздвоена страна, разделена по въпроса дали е част от западната цивилизация, или е ядро на съвсем различна евразийска православна цивилизация.

Необходими са най-малко три предпоставки, за да може една раздвоена страна успешно да предефинира своята цивилизационна идентичност. Първо, политическият и икономическият елит на страната трябва като цяло да бъде ентусиазиран от идеята и да подкрепя този ход. Второ, обществото трябва поне да бъде склонно да се примири с предефинирането на идентичността. Трето, доминиращите елементи в цивилизацията домакин (най-често това се оказва Западът) трябва да са склонни да приемат обърналата се в нова вяра страна. Процесът на предефиниране на идентичността е дълъг, с прекъсвания и болезнен в политическо, социално, институционално и културно отношение. Освен това, до днес няма случаи на неговото реализиране.

Русия. През 90-те години на XX в. Мексико вече е раздвоена страна от няколко години, Турция — от няколко десетилетия. За разлика от тях Русия е раздвоена страна в продължение на няколко века и в противоположност на Мексико или на републиканска Турция тя е същевременно страна – ядро на голяма цивилизация. Ако Турция или Мексико успешно се предефинират като членки на западната цивилизация, отражението на този факт върху ислямската или латиноамериканската цивилизация ще бъде слабо или умерено. Ако Русия се присъедини към Запада, православната цивилизация ще престане да съществува. Разпадането на Съветския съюз отново разпали между руснаците дебати по централния въпрос за връзката Русия – Запад.

Отношенията на Русия със западната цивилизация минават през четири етапа. През първия етап, продължил до възцаряването на Петър Велики (1689–1725), Киевска Рус и Московското княжество съществуват независимо от Запада и имат съвсем ограничени контакти със западноевропейските общества. Руската цивилизация се развива като наследник на византийската, а после в продължение на двеста години (от средата на XIII до средата на XV в.) тя е под монголско господство. Русия не преживява или преживява в незначителна степен съществените исторически явления, протекли в западната цивилизация: римския католицизъм, феодализма, Ренесанса, Реформацията, презокеанската експанзия и колонизация, Просвещението и формирането на национална държава. Седем от осемте описани по-рано отличителни характеристики на западната цивилизация — религията, езиците, разделянето на държава и църква, принципът на правото, социалният плурализъм, представителните органи и индивидуализмът — са почти непознати за руския опит. Единственото изключение е класическото наследство, което обаче достига до Русия през Византия и поради това е твърде различно от непосредствено пренесеното от Рим в Запада наследство. Руската цивилизация е продукт на местни условия, породили Киевската Рус и Московското княжество, на значителното византийско влияние и на продължително монголско владичество. Тези влияния формират общество и култура, които твърде малко приличат на развитите в Западна Европа под въздействие на съвсем различни сили.

В края на XVII в. Русия е не само различна от Европа, но тя е и много изостанала в сравнение с нея, нещо, за което Петър Велики си дава сметка след обиколката на континента през 1697–1698 г. Той е решен едновременно да модернизира и да позападни своята страна. При завръщането си в Москва първото нещо, което Петър I прави, за да предаде на хората си европейски облик, е да обръсне брадите на болярите и да им забрани да носят дългите кафтани и конусообразните шапки. Въпреки че Петър не отменя кирилицата, той я реформира и опростява, като същевременно въвежда редица западни думи и фрази. Най-голямо значение обаче той придава на развитието и модернизацията на руските военни сили, като създава флот, въвежда задължителна военна повинност, изгражда отбранителна промишленост, основава инженерни училища, изпраща хора да се обучават на Запад и внася от Запада най-модерната за времето си технология, свързана с въоръжаването, корабите и корабостроенето, мореплаването, бюрократичната администрация и други неща от първостепенна важност за военната ефективност. За да осигури средства за тези нововъведения, той въвежда драстични промени в данъчната система, а в края на царуването си реорганизира структурата на управление. Твърдо решен да превърне Русия не просто в европейска сила, а в главната европейска сила, той напуска Москва, изгражда новата столица Санкт Петербург и повежда Великата северна война срещу Швеция, за да утвърди Русия като доминираща сила в района на Прибалтика и да демонстрира присъствие в Европа. Опитвайки се да модернизира и позападни страната си обаче, Петър същевременно усилва азиатските черти на Русия, като усъвършенства деспотизма и елиминира всякакъв потенциален източник на социален или политически плурализъм.

Руското болярство никога не е било особено силно. Петър обаче още повече намалява влиянието му, разширявайки редиците на болярите на царска служба и установявайки йерархия, основана на заслуги, а не направа по рождение или на социално положение. Болярите, също като селяните, са набирани на държавна служба, като по този начин се създава „раболепната аристокрация“, която по-късно разгневява маркиз Дьо Кюстин.

Автономията на крепостните селяни бива съществено ограничена, като те още по-здраво се закрепостяват към земята и към господаря си. Православната църква, която винаги се е намирала под силния контрол на държавата, бива реорганизирана и подчинена на синод, директно назначаван от царя. На царя също така се дава правото да определя своя наследник, без да се съобразява със съществуващата практика или наследствените права. Въвеждайки тези промени, Петър определя и олицетворява тясната връзка в Русия между модернизация и позападняване, от една страна, и деспотизъм от друга. Следвайки Петровия модел, Ленин и Сталин, а в по-малка степен Екатерина II и Александър II, също се опитват по различни начини да модернизират и да позападнят Русия и да засилят автократичната власт. Поне до 80-те години на XX в. демократизаторите на Русия са прозападно настроени, но прозападно настроените не са истински демократизатори. Урокът, на който ни учи руската история, е, че централизирането на властта е предпоставка за социална и икономическа реформа. В края на 80-те години привържениците на Горбачов горчиво съжаляваха за неспособността да си дадат сметка за този факт, подценявайки породените от гласността препятствия за икономическа либерализация.

Петър постигна по-голям успех в начинанието си да направи Русия част от Европа, отколкото да направи Европа част от Русия. За разлика от Османската империя Руската империя се приема за важен и легитимен участник в европейската международна система. Във вътрешнополитически аспект реформите на Петър довеждат до някои промени, но обществото си остава хибридно. С изключение на малоброен елит, руското общество си остава под влиянието на азиатски и византийски нрави, институции и вярвания и се възприема по този начини от европейците, и от руснаците. Както отбелязва Дьо Местр, „под кожата на всеки руснак се крие татарин“. Петър създава разединена страна и в течение на целия XIX в. славянофили и прозападно настроените хорово оплакват тази нещастна държава, но са яростни противници относно това дали да сложат край на мъките, като напълно позападнят страната си, или като отстранят всяко европейско влияние и се върнат към истинската душа на Русия. Прозападно настроеният интелектуалец като Чаадаев твърди, че „слънцето е слънце на Запада“, а Русия трябва да оползотвори светлината за да освети и да промени своите традиционни институции. Славянофил като Данилевски с думи, които могат да се чуят и през 90-те години на XX в., отхвърля усилията за европеизиране като „изкривяващи живота на хората и подменящи неговите форми с несвойствени чужди форми“, като „заемащи чужди институции и присаждащи ги на руска почва“ и „разглеждащи вътрешните и външните отношения и проблеми на руския живот от чужда, европейска гледна точка, като ги съзерцават през стъкло, пригодено към европейското възприятие“. В по-нататъшната руска история Петър I се превръща в герой за прозападно настроените и в сатана за техните опоненти, засвидетелствува нов най-радикална степен от евразийски ориентираните интелектуалци през 20-те години на XX век, които го заклеймяват като предател и възхваляват болшевиките, че отхвърлят позападняването, отправят предизвикателство срещу Европа и че преместват столицата отново в Москва.

Болшевишката революция поставя началото на трети етап в отношенията между Русия и Запада, който е съвършено различен от съществувалата в продължение на два века фаза на амбивалентност. Тази революция поражда политическо – икономическа система, която не би могла да съществува на Запад, в името на създадена от Запада идеология. Славянофилите и прозападно настроените спореха дали Русия трябва да бъде различна от Запада, без да изостава от него. Комунистите намират блестящо разрешение на този въпрос: Русия се различава от Запада и е фундаментално противоположна на него, защото е по-напреднала. Тя поема водеща роля в пролетарската революция, която в крайна сметка ще залее целия свят. Русия олицетворява не изостаналото азиатско минало, а прогресивното съветско бъдеще. Всъщност революцията позволява на Русия да надскочи Запада, като се диференцира от него не защото „вие сте различни от нас и ние няма да бъдем като вас“, както проповядват славянофилите, а поради това „че ние сме различни и в крайна сметка вие ще станете като нас“, както гласи посланието на комунистическия интернационал.

Но в същото време, в което комунизмът позволява на съветските лидери да се разграничават от Запада, той гради силни връзки със Запада. Маркс и Енгелс са германци; по-голямата част от привържениците на техните възгледи в края на XIX и в началото на XX в. са западноевропейци; към 1910 г. много професионални съюзи, социалдемократически и работнически партии в западните общества са свързани с тази идеология и благодарение на нея придобиват все по-голямо влияние в европейската политика. След болшевишката революция левите партии се разцепват на комунистически и социалистически, като и двата типа партии в редица случаи са значителна сила в европейските страни. В по-голямата част от Запада марксистката перспектива придобива доминираща роля: на комунизма и на социализма се гледа като на вълната на бъдещето и те широко се възприемат по един или друг начин от политическите и интелектуалните елити. Така дискусията в Русия между славянофилите и прозападно настроените за бъдещето на страната се подменя с дискусия в Европа между десницата и левицата за бъдещето на Запада и за това дали Съветският съюз олицетворява това бъдеще. След Втората световна война мощта на Съветския съюз усилва привлекателността на комунизма както на Запад, така и най-вече в онези не западни цивилизации, които се противопоставят на Запада. В желанието си да се харесат на Запада елитите на намиращите се под негово влияние не западни общества избират реториката на самоопределението и демокрацията; а онези, които търсят конфронтация със Запада, призовават към революция и национално освобождение.

Възприемайки западна идеология и използвайки я като предизвикателство срещу Запада, в известен смисъл руснаците се доближават повече и се обвързват по-тясно с него, отколкото когато и да е било в предишната си история. Макар идеологиите на либералната демокрация и на комунизма съществено да се различават, в известен смисъл и двете страни говорят на един и същи език. Рухването на комунизма и на Съветския съюз прекратява това политико – идеологическо взаимодействие между Запада и Русия. Западът се надяваше и вярваше, че в резултат от това ще се стигне до триумф на либералната демокрация в цялата бивша съветска империя. Уви, не бе писано да стане така. Към 1995 г. бъдещето на либералната демокрация в Русия и в останалите православни държави е несигурно. Освен това, щом руснаците престанаха да се държат като марксисти и започнаха да бъдат руснаци, пропастта между Русия и Запада се разшири. Конфликтът между либералната демокрация и марксизма – ленинизма беше конфликт между идеологии, които независимо от големите си различия бяха модерни и светски и очевидно имаха за общи крайни цели свободата, равенството и материалното благополучие. Един западен демократ можеше да спори със съветски марксист. За него обаче би било невъзможно да спори с руски православен националист.

През съветската епоха борбата между славянофилите и прозападно настроените бе прекратена,тъй като и хора като Солженицин, и хора като Сахаров се опълчиха срещу комунистическата идеология. С рухването на тази идеология споровете около истинската идентичност на Русия избухнаха наново с пълна сила. Трябва ли Русия да възприеме западните ценности, институции и практики и да се опита да стане част от Запада? Или може би Русия олицетворява характерна православна и евразийска цивилизация, различна от Запада и поела уникалната мисия да свърже Европа и Азия? Както интелектуалният и политическият елит, така и най-широките обществени кръгове се оказаха радикално разделени по тези въпроси. От едната страна на водораздела са прозападно настроените,„космополитите“ или „атлантиците“, а от другата — наследниците на славянофилите, окачествявани като „националисти“, „евразийци“ или „державники“ (т. е. привърженици на силната държава).

Основните различия между тези групи са свързани с външната политика и в по-малка степен с икономическата реформа и държавната структура. Мненията варират от единия полюс до другия. На едната страна на спектъра са групирани тези, които изразяват „новото мислене“, олицетворявано от Горбачов и въплътено в неговата цел за създаване на „общ европейски дом“, както и мнозина от най-близките съветници на Елцин, обединени около желанието му Русия да стане „нормална държава“ и да бъде приета като осми член в клуба на най-напредналите индустриални демокрации. По-умерените националисти като Сергей Станкевич твърдят, че Русия трябва да отхвърли „атлантическия“ курс и да приеме като приоритет закрилата на руснаците в други държави, да акцентира върху отношенията си с тюркските и мюсюлманските държави и да предприеме „значително преразпределение на ресурсите, опциите и интересите си в полза на Азия или поне да ги ориентира в източна посока“. Хора с подобни убеждения критикуват Елцин, че подчинява интересите на Русия на интересите на Запада, че отслабва руската военна мощ, че не успява да подкрепя традиционните приятелски държави като Сърбия и затова, че тласка икономическите и политическите реформи във вредна за руския народ посока. Показателна за тази тенденция е подновената по пулярност на идеите на Пьотр Савицки, който през 20-те години поддържа схващането, че Русия е уникална евразийска цивилизация.

По-крайните националисти се разделят между лагерите на руските националисти като Солженицин, които се изказват за една Русия, обединяваща всички руснаци заедно с тясно свързаните с нея православни Беларус и Украйна, но без каквито и да било други страни, и на имперските националисти като Владимир Жириновски, който желае да възстанови съветската империя и военната мощ на Русия. Хората от последната група понякога са антисемитски и антизападно настроени и искат да пренасочат външната политика на Русия на изток и на юг — или за да се установи господство над мюсюлманския Юг (към което призовава Жириновски), или за да се постигне сътрудничество с мюсюлманските държави и с Китай срещу Запада. Националистите също се изказват за много по-широка подкрепа на сърбите във войната им срещу мюсюлманите ,.Различията между космополитите и националистите в институционално отношение се изразяват от позициите на руското външно министерство и на военните. Те също така намират израз в люшканията на Елциновата външна политика и на политиката му на национална сигурност веднъж в една, а после в друга посока.

Народът на Русия също е разделен по подобие на руските елити. Едно демоскопско изследване от 1992 г. върху извадка от 2069 руски евреи установява, че 40% от тях са „отворени към Запада“, 36% са „затворени към Запада“, а 24% са „не определили се“. По време на парламентарните избори през декември 1993 г. реформистките партии спечелиха 34,2% от гласовете, анти реформистките и националистическите партии — 43,3%, а центристките партии — 13,7%. По същия начин по време на президентските избори през 1996 г. руският народ отново е разделен, като около 43% поддържат кандидата на Запада Елцин и другите кандидати реформатори, а 52% гласуват за кандидатите националисти и комунисти. По основния въпрос за идентичността си Русия от 90-те години определено си остава раздвоена страна, като дуализмът между прозападно настроените и славянофилите продължава да бъде „неотстранима черта от…националния характер“.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар