// Вие четете...

Управлението

Раждане на федералния резерв.

„Бедните имат деца, богатите – добитък.“

Смърт на американската свобода. Едва през декември 1913 г. банкерите успели да „пробутат“ през Конгреса закона за Федералния резерв (Federal Reserve Act), който създавал Федералната резервна система на САЩ (ФРС), състояща се от 12 Федерални резервни банки (ФРБ).

Този закон (известен още като Глас Оуен бил) бил подписан от протежето на банкерите Вудро Уилсън. Тъкмо за това той бил поставен на поста президент на страната през януари 1913 г. Ако другите закони можело да лежат на масата на президента със седмици, то законът Глас Оуен бил, бил подписан от Уилсън един час след гласуването му в Конгреса!

Интересно е, че в същата 1913 г. в конституцията на САЩ била внесена 16-тата поправка, която дала право на правителството да взима подоходен данък. До тогава бюджетът се попълвал от акцизи и мита. Интересно е, че опити да се въведе подоходен данък се предприемали и до тогава, но през 1895 г. върховният съд на САЩ определил този данък за противоречащ на конституцията (отхвърляни били и опитите за въвеждане на данък върху печалбите на компаниите). Без поправката за подоходното облагане практическата реализация на проекта централна банка би било невъзможно: данъка създавал източника на пари за изплащане на лихвите по дълга на правителството към ФРС.

Не случайно Първата световна война започнала буквално няколко месеца след учредяването на централната банка в САЩ. Войната сега била нужна на банкерите за това, че правителството да увеличава своите военни разходи и да заема необходимите средства от ФРС, обогатявайки с това основните акционери на Федералните резервни банки.

Разбира се, съвсем не всички законодатели гласували за закона за ФРС. Например, против закона бил конгресменът Линдберг.

Той предупреждавал своите колеги и целия американски народ, че закона за ФРС „… учредил най-големият тръст на света. Когато Президентът подпише този закон, невидимо правителство на властта на парите… ще бъде узаконено. Новият закон ще създава инфлация, когато на тръстовете пожелаят това. От сега нататък депресиите ще се създават на научна основа“.

Конгресменът „като че ли бил видял бъдещето“: първата банкова паника (въпреки тържествените уверения на лобистите на закона за ФРС, че „с паниките и кризите ще бъде свършено завинаги“) настанала още през 1920 г.

В книгата си „Икономическо менгеме“ (Economic Pinch), излязла през 1921 г. Ландберг писал: „Съгласно закона за Федералния резерв, паниките се създават на научна основа; тази паника била първата създадена научно, тя била пресметната като математическа задача“.

По същество, банковата паника през 1920 г. била първата репетиция на „спектакъла“, който може да наречем „Банкова и икономическа криза“. Режисьор постановчици били Ротшилдите и други основни акционери на ФРБ Ню Йорк (главната от 12-те Федерални резервни банки). „Спектакълът“ се състоял от три действия:

Първо действие: активна кредитна емисия;

Второ действие: намаляване на кредитните емисии и събиране на по-рано дадените кредити;

Трето действие: организиране на банкрути и събиране на „реколтата“ във вид на изземане на залозите и покупка на пазара поевтинелите активи (за отделни актьори ролята в трето действие звучи по-иначе: собствени фалити и продажба на своите активи на другите актьори).

Резултатите от паниката през 1920 г. били доста многообещаващи. Така, в ръцете на основните стопани на ФРС попаднали големи количества селскостопански земи, които били използувани като залог. Голяма част от актьорите в трето действие на спектакъла завършили със самоубийство (в преносен смисъл, разбира се, макар да имало и истински самоубийства): разорени били 5400 банки, и активите им отишли при същите стопани на ФРС.

След „репетицията“ през 1920 г. „спектакълът“ с голямо вдъхновение и размах бил разигран през 1929 г. под името „Голямата депресия“.

„Реколтата“ се оказала още по-богата: прекратили своето съществуване 16 хил. банки (тоест повече от половината от общото им число). В резултат, рязко се усилили позициите на основните лихвари: 100 от 14 хил. банки (тоест 0,7%) започнали да контролират 50% от банковите активи на страната. 14-те най-големи банки съсредоточили в тях 25% от всички банкови депозити.

Кои са тези щастливци, спечелили от кризата? Сред тях са: Бернард Барух, Джизеф Кенеди (бащата на бъдещия президент), Дъглас Дилън, Хенри Моргентау. За повечето такива „късметлии“ ние въобще нищо не знаем. Всички те са имали, съдейки по всичко, „инсайд“, което им е позволило навреме да се освободят от акции и други ценни корпоративни книжа и да вложат средствата си в по-надеждни активи. Така, Бернард Барух, един от собствениците на Уолстриит писал: „Аз започнах да ликвидирам своите акции и да влагам парите си в облигации и налични пари. А така също купих злато“. Съгласно някои сведения, именно Бернард Барух дал през октомври 1929 г. „командата“ на ръководителите на Федералната резервна банка Ню Йорк рязко да повишат ставката по кредитите, което дало „тласък“ на фондовата паника.

На 10 юли 1932 г. конгресменът Луис Маловоден се изказал пред Палатата на представителите на Конгреса на САЩ и обвинил Федералния резерв в това, че той съзнателно е създал криза в страната. На следващата година тъкмо той предложил да се отстранят от длъжност министъра на финансите, финансовия контрольор и всички ръководители на Федералния резерв за многочислените им престъпления, включително измяна и мошеничество. Последвали няколко покушения над Макфаден. Починал през 1936 г. Официалната версия — „внезапно спиране на сърцето“. Остават, обаче, сериозни подозрения, че е било убийство.

Трябва да кажем, че подобни планирани убийства на държавни дейци, които се опитвали да възпрепятствуват създаването на централна банка в Америка или да ограничат монопола на Федералния резерв по емисия на пари, има много. Наистина, официалните версии за убийствата винаги изглеждат благопристойно, никакви намеци за съпричастност на лихварите към тези акции няма. Най-ярък пример е убийството на президента Джон Кенеди в Далас през 1963 г.

Официалната версия е — покушение извършено от убиец единак Ли Харви Осуалд. Алтернативни версии, които имат сериозни аргументи, — организирано убийство на основата на конфликта на Джон Кенеди с различни групи интереси. При това се споменават конфликти с ЦРУ (във връзка с плановете за агресия в Куба), Пентагона (по повод ескалацията на войната във Виетнам), израелското лоби (по повод конфликта в Близкия изток), нефтения бизнес (Хауърд Хънт) и т.н.

Обаче, доскоро не се споменаваше, че Джон Кенеди е посегнал на монопола на Федералния резерв да извършва емисия на пари. Става дума за това, че четири месеца преди смъртта си Кенеди подписал указ за пускане на съкровищни билети обезпечени със сребро, намиращо се в хазната. Това били без процентни пари, не създаващи дълг. От гледна точка на лихварите, това било такова дръзко посегателство на тяхната власт, както и приетото преди повече от сто години решение на Линкълн да печата „гринбек“-и заобикаляйки банкерите. Още през 1964 г. президентът Линдън Джонсън заявил, че „среброто е твърде ценно, за да се използува като пари“. Съкровищните билети, пуснати от президента Кенеди, скоро били извадени от обръщение.

ФРС в своето почти вековно развитие е преминала през много и различни етапи, характеризиращи се с изменение на структурата на управление, правилата за банките участнички, модифициране на инструментите за управление на паричната маса и дейността на търговските банки, характера на взаимоотношенията с правителството и т.н. Например, изменяло се количеството на банките участнички.

Далеч не всички банки желаели да играят по правилата на ФРС, които правила се разработвали от колосите на Уолстриит; много от тях излизали от системата. През периода 1970–1978 г. от ФРС излезли 430 банки. Към края на указания период извън системата се оказали 60% от банките, които са притежавали 25% от депозитите. Процесът на излизане от ФРС се ускорил още повече през последните две години на онова десетилетие.

За да предотврати загубата от Федералния резерв на контрола над банковия сектор на страната през 1980 г. Конгресът на САЩ приел закон за паричното регулиране, който предоставил на ФРС правото да контролира дейността на всички депозитни учреждения, даже ако те формално се оказват извън системата на Федералния резерв.

Започнало да се променя и качеството на „продукцията“, произвеждана от Федералните резервни банки. До Голямата депресия пусканите от тях банкноти били обезпечени със злато, и свободно се обменяло банкноти за метал (златни монети). Това задължение било записано върху всяка банкнота. След това започнал процес на изменение на формулировките, те ставали все по неопределени и непонятни.

Така, още преди някъде около 40 години на банкнотите се появил надпис, че те могат да бъдат обменени за „законни платежни средства“. Възниква въпрос: какво е „законно платежно средство“? Злато? Но по това време продължавал да действува приетия още по времето на Рузвелт указ, забраняващ на гражданите да притежават злато. Съкровищни билети? Но по това време те вече не са в обръщение. Ликвидни стоки? Но Федералните резервни банки не дължали на склад такива стоки. А и какво означава „ликвидна стока“ в страна, която има хронично свръхпроизводство на всякакви стоки?

В Америка в тази връзка възникнал куриозен случай. Някакъв шегаджия изпратил в съкровищницата на САЩ плик с банкнота от 10 долара с молба да му изпратят еквивалент във вид на „законни платежни средства“. След някое време му изпратили от хазната две банкноти по 5 долара, на които стои точно такава фраза (за обмен на „законни платежни средства“). Шегаджията отново пратил в хазната писмо с 5 долара, и молба да му бъдат обменени на „законни платежни средства“. Този път той си получил обратно петте долара заедно с писмо от помощника на министъра на финансите на САЩ. В писмото се говорело, че терминът „законни платежни средства“ не е получил юридическо разяснение от Конгреса на САЩ и затова се явява „неопределен“.

На съвременните зелени книжки въобще отсъствува надпис, намекващ за задължения на емитента. И това е доста честно, защото и цялото реално имущество с което разполага Америка не е достатъчно, за да се обезпечат със стойност зелените книжки. По този повод с голям хумор пише А. А. Соломатин:

„Абсолютно не са прави демагозите, наричащи доларите рязана хартия. Както е известно, себестойността на сто доларовата банкнота е 11 цента. Но частта от физическото имущество от икономиката на САЩ, падаща се на тази банкнота е равна на 2,75 долара! На всяка 100 доларова банкнота се пада 25 пъти по-голямо имущество, отколкото струва производството й! А ето еднодоларовите банкноти представляват типична полиграфическа продукция. Себестойността им превишава стоящото зад тях имущество. Това сродява еднодоларовите банкноти със златните червонци (руски пари от началото на миналия век). Стойността на златния червонец е равна на стойността на златото, изразходвано за неговото производство, а стойността на книжния долар практически е равна на стойността на използуваните за направата му хартия и боя. Така че доларите на САЩ нямат практически никакво ресурсно обезпечаване вътре в САЩ. Стойността на долара е обусловена изключително от това обстоятелство, че народите на другите страни са готови да доставят срещу тях своите ресурси“.

Лукави са не само надписите по купюрите емитирани от Федералните резервни банки. Лукаво е и самото име на учреждението „Федерална резервна система на САЩ“

Първо, думата „федерална“ създава илюзията, че това е държавно учреждение. Нищо подобно — това е частна структура от холдингов акционерен тип. Собственици на тоя частен холдинг се явяват малка група хора, за което споменавахме. Интересно е да се спомене, че в началото на сегашното десетилетие сред американците била проведена анкета, която показала, че 90% от анкетираните били уверени, че ФРС е държавна структура.

Второ, думата „резервна“ поражда усещане, че парите, които издава това учреждение, са обезпечени с някакви „резерви“, които гарантират устойчивата покупателна способност на парите и стабилността на емитента. Такива могат да бъдат ценните метали или, в краен случай, някакви други ликвидни стоки. На практика, резервите във вид на злато в тази система са крайно малко (по отношение на паричната маса). Още повече това злато, както се съобщава в официалните документи, се намира в баланса на съкровищницата на САЩ, а не на ФРС. Основния резерв на ФРС са облигациите на съкровищницата на САЩ. Но това не са стоки, а задължения, тоест по същество същите такива хартийки както и банкнотите. Облигациите по определение не могат да гарантират устойчива покупателна способност на парите, тъй като се издават за покриване на дефицита на бюджета. Всеки бюджетен дефицит е инфлация, тоест обезценяване на парите.

Трето, думата „система“ също така не отразява истинското положение. Формално ФРС била замислена като съвкупност от 12 ФРБ — за да не възникне подозрение у законодателите, приемащи съответния закон през 1913 г., че се ражда някакво „чудовище“, което може да заграби цялата стана. Създавала се илюзията за децентрализирана и „демократична“ структура. В действителност, от дванадесетте „равни“ ФРБ, една се явява „най-равна“. Става дума за Федералната резервна банка Ню Йорк, на която се падат преобладаващата част на всички активи на ФРС и всички парични емисии. Де факто тя се и явява централна банка на Америка. При всички обстоятелства всичките 12 банки на ФРС се намират под железния контрол на Съвета на управляващите ФРС (щабквартирата се намира във Вашингтон). А Съвета на управляващите ФРС е „надзираван“ от основните акционери на ФРБ Ню Йорк.

От анализа на статута на ФРС произлизат много интересни изводи. Така, счита се, че ФРС се занимава с пускането на „долари на САЩ“. Тези парични единици, които във вида на банкноти емитира ФРС, не могат да бъдат доларите на държавата, наричана САЩ. Емитентът на зелените хартийки, на които е написано „The United States of America“, се явява частна структура, която незаконно е узурпирала правата на САЩ като суверенна държава. В краен случай може да ги наречем банкноти на Федералната резервна банка Ню Йорк (или на някоя друга ФРБ). Думите „Съединени Американски Щати“, напечатани на доларовите банкноти само заблуждават притежателя им. Тези думи за грамотния американец звучат като издевателство. Първо, затова, че по конституцията на страната правото да пуска „законни платежни средства“ принадлежи на Конгреса като представител на суверенния субект. Второ, защото, съгласно експертните оценки, много от акционерите на банковия холдинг наречен ФРС въобще се явяват „не резиденти“, по-просто казано, чужденци.

За изясняване на въпроса за това, кой владее ФРС, може да се обърнем към оценката на известния изследовател на ФРС и Юстас Мулинс (Eustace Mullins), автор на нашумялата книга „Тайните на Федералния резерв“ („Secrets of the Federal Reserve“), която по целия свят е издавана и преиздавана десетки пъти (при това в някои страни лихварите са се опитвали да унищожат тиражите на книгата).

Вече отбелязахме, че ФРС — това е на първо място Федералната резервна банка Ню Йорк. Та ето, по данни на Мулинс, през 1983 г. акционерите на ФРБ Ню Йорк са били 27 банки, 10 от тях владеели 66% от всички акции на ФРБ, а пет имали в ръцете си „контролния пакет“ в размер на 53%. Акционерите на посочените пет банки — са лица, свързани помежду си с кръвно родствени отношения, при това с гражданство съвсем не задължително американско. Това са тези, които наричаме „Ротшилди и Ко“.

По мнение на някои изследователи, наистина, днес главен акционер се явяват вече не Ротшилдите, а Рокфелерите.

Други считат, че все пак са Ротшилдите, които днес са се научили добре да се маскират. Както показва изследването на Мулинс, главните акционери на ФРБ имат тесни връзки не само и не толкова с нюйоркския Уолстриит, колкото с Лондонското Сити. В крайна сметка, — с Банка на Англия, намираща се под контрола на Ротшилдите.

Проучванията на Мулинс до голяма степен съвпадат с изводите на комисията на Конгреса на САЩ, която през 1976 г. се занимавала с въпроса: кому принадлежи ФРС? Изводът на комисията е такъв: контролния пакет се намира у правоприемниците на тези, които са били основните учредители на Федералната резервна банка Ню Йорк — „J.P.Morgan Co“ и „Kuhn, Loeb & Co.“. Тоест Федералните резервни банки през 1976 г. така както и през 1914 г. са се намирали под контрола на Ротшилдите, Банка на Англия и други лондонски банки.

По мнението на някои изследователи, ФРС има съвсем условно отношение към САЩ. Чисто „американски“ се явява само адресът, където е разположен главния офис на Федералния резерв. „Американски“ се оказват и данъците, които гражданите на САЩ плащат за покриване на дълговете на федералното правителство на САЩ (съкровищницата) към Федералния резерв. По същество ФРС представлява някакво екстериториално образувание, което се намира извън контрола на законодателната, изпълнителната, съдебната власти на Америка.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар