// Вие четете...

История на българите

Раболепие и национално предателство.

Vsv9„По-добре да имаш явен враг, отколкото лицемерен приятел.“

Раболепие и национално предателство.

Още първите месеци след 9. IX. 1944 г. по указание на Белград, Скопие поставя въпроса за присъединяването на Пиринска Македония към „Македонската държава“ – т.е. към Югославия.
По този въпрос просъветската власт в България показва пълно раболепие и национално предателство. В Пиринския край се формира „македонска войскова единица“ – бригада „Яне Сандански“, на която се гледа като част от състава на „народоосвободителните войски“ и протитовите партизански отряди в Македония. Разрешава се и се подпомага с всички средства широка пропагандна дейност за присъединяване на Пиринска Македония към Югославия. Всякакви опити на населението да се противопостави на това национално предателство са жестоко потъпкани. Националният въпрос е заличен в дневния ред на прокомунистическите управници за сметка на „класовия въпрос“ и „социалистическата революция“, а всъщност за точното изпълнение на указанията давани от Москва и Белград.
В края на 1944 г. и началото на 1945 г. „македонският въпрос“ започва да се разглежда в рамките на „Южнославянска федерация“, каквато предлага комунистическото ръководство в Белград. При това Белград държи на два основни принципа: първо – Пиринска Македония да се присъедини към Югославия преди формирането и прокламирането на федерацията, и второ – България да влезе като седма федеративна република в Югославия (след Сърбия, Черна Гора, Хърватско, Словения, Босна и Херцеговина и Македония). При това цялата държавна администрация ще има общо ръководство, а външната политика и военните сили ще бъдат единни и под командата на Иосип Броз Тито.
Тези напълно отговарящи на раболепието, с което се посрещат дотогава, югославски предложения, за пръв път стряскат Георги Димитров. Съгласно предложенията на Белград, „лайпцигският герой“ се оказва „васал“ под сюзеренството на шумно проявилия се през Втората световна война Тито. Съветското становище в общи черти подкрепя становището на Югославия.
Предложението на българската комунистическа партия е за създаване на „Федерация на южните славяни“ в съотношение 1:1, като до приключването на войната се запазва суверенитета на двете федерирали се страни по отношение на външната и вътрешна политика. По този начин българските комунистически лидери предлагат присъединяването на Пиринска Македония към Вардарска Македония да стане във формиралата се вече федеративна държава. Мълчаливо е прието средище на новата държава да бъде Белград.
Колебаейки се между двете възможности, българските комунистически управници и техните съдружници във властта, подтиквани от Белград, вървят към обявяване на федерацията, планирано дори да стане на големия Всеславянски конгрес, който предстои да се състои в началото на март 1945 г. в София.
Тъкмо в хода на тези събития обаче се намесва друг фактор. За подготвяната набързо федерация се узнава в Лондон и Вашингтон. Западните съюзници виждат ясно, че СССР готви с такава формация могъщо свое присъствие на Балканския полуостров, елиминиране на Гърция и Турция като активни партньори в политиката на европейския югоизток. Протестът им в Москва е повече от категоричен. Преди това обаче, през декември 1944 г. в София пристига делегация, водена от видния титовски функционер Едвард Кардел, която има за цел да подготви и ускори горните събития. За да наложат своя модел, белградските пратеници са изтъкнали, че „западните сили ще се противопоставят на федерация от типа 1:1, но ако България се присъедини като поредна република в Югославия, това би се приело безболезнено“. По всичко изглежда, че това е било ход на Белград, защото Западът реагира остро и на двата варианта.
Почувствал заплаха за авторитета си, Георги Димитров при среща с югославската делегация в Москва (по това време за него още не е ясно къде и какъв ще бъде) в самото начало на 1945 г. застъпва принципа за двустранна федеративна държава.
С една дума, подетото от начало и от двете партии, в Белград и София, „безметежно и твърдо“ решение към федерация се натъква неочаквано на трудности. На 21 януари 1945 г. съветското правителство (съобразило се вече с големия шум, вдигнат с „федерацията“ и достигнал до ушите на Лондон) използва присъствието в Москва на югославска делегация начело с Моша Пияде и повиква за обсъждане на въпроса българска делегация в състав Кимон Георгиев, Антон Югов и малко по-късно Трайчо Костов. В разговорите вземат участие и Йосиф Сталин и Георги Димитров. В публикуваните напоследък спомени на очевидци от срещата се вижда ясно пренебрежителното отношение на Сталин към вече достатъчно използвания за целите на Москва Георги Димитров.
Виждайки безперспективността от непосредствено обявяване на федерация (а и очаквайки как ще се развие по-нататък поведението на Тито; твърде много „английска помощ“ е получил по време на съпротивителната си борба) Сталин дава указание „за сега“ да се отмени обявяването на федерацията.
Въпросът се разисква тихомълком между Димитров и Тито при посещението на последния в Москва – април 1945 г., но без конкретен резултат. Отлага се за след приключване на войната и подписването на съюзен договор между двете страни (дотогава има изготвени осем проекта за такъв договор – три югославски, три български, един съветски и един смесен – югославско-български).
Опасността от асимилиране на България в титовската държава за момента е пресечена от намесата на „трети фактор“ – Западните сили. В периода обаче между завършването на Втората световна война и подписването на мирните договори Отечественофронтовското правителство, респективно българската комунистическа върхушка, продължават антинационалната дейност по въпроса за българското население в географската област Македония и фактически са най-ревностния проводник на убийствена за идентичността на българското население в този район политика.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар