// Вие четете...

Начини на манипулиране

Пътят към Европа.

„Ако човек знаеше всичко, с него не биха се случвали нещастия.“

Присъединяването към НАТО, което винаги е било свързвано със сближаване със Съединените щати, и присъединяването към Европейския съюз са представяни по време на целия български преход като два паралелни и взаимнозависими процеса, като двете лица на една и съща монета: влизането на България в семейството на евро атлантическите структури. Това „семейство“ включва както НАТО, Световната банка, МВФ и др., така и Европейския съюз, Съвета на Европа, ОССЕ и пр. Ето защо не е изненадващо, че според българската преса влизането на страната в Съвета на Европа, „предверието на Европейския съюз“, през май 1992 г. и кандидатурата за асоцииране на България към Европейския съюз се дължат на про атлантическата политика на правителството на СДС начело с Филип Димитров.

От асоциирането до приемането.

На първи февруари 1995 г. България става официално асоцииран член на Европейския съюз. През 1999 г. Европейският съвет в Хелзинки поканва България и Румъния да започнат преговори през февруари 2000 г. за присъединяване към Европейския съюз. Европейските държави, които са се поучили от урока на конфликтите, породени от имплозията на бивша Югославия, и особено от кризата в Косово, осъзнават рисковете от маргинализиране на Балканите. Тогава Брюксел изоставя идеята за разширяване „на вълни“ и я заменя с политика на състезанието, която се състои в поставянето на равни начала на страните кандидатки, които трябва да докажат способността си да отговорят на условията за присъединяване.

Така в деня на приемането си България трябва да може да приложи в юридически, както и в практически план договор, кодифициран в осемдесет хиляди страници и изброяващ всички закони на общността. От 1988 г. Комисията изработва аналитичен доклад относно прилагането на конкретни критерии във всяка от страните кандидатки. След това постепенното прилагане на критериите се извършва чрез двустранни преговори, по време на които страната – кандидатка представя позициите си и евентуално формулира искания за временни отстъпки. Всяка една от главите се обявява за „временно затворена“, когато страната – кандидатка и членовете на Съюза стигнат до компромис.

Така процесът на присъединяване към Европейския съюз диктува преобразуването на законодателната, икономическата и социалната система и се превръща – наред с отношенията със Съединените щати – във втория основен фактор, определящ напредъка на реформите на българския преход. Помощта за прилагането на договора е подчинена на условия, които ориентират развитието на различните държавни администрации, управляващи европейските субсидии. Пред присъединителната стратегия редовно се реформулира писмено и се подлага на обсъждане в Народното събрание. Този документ, който често се актуализира, определя начина, по който финансовите помощи на Комисията се отпускат на държавните институции.

Програмата PHARE е първата програма за помощ от Европейския съюз за страните от Централна и Източна Европа, която функционира от 1989 г. От програма за помощ (голяма част от която е давана за инициативи на гражданското общество) тя постепенно се превръща, особено след 2000 г., в програма, предназначена да подкрепя бъдещото участие на България в структурната политика на Съюза, като адаптира административни и юридически практики на страната към критериите, като формира кадри от българската администрация, подпомага малките и средните предприятия, регионалното развитие и т.н. Програмата SAPARD (Special Accession Program for Agriculture and Rural Development, за модернизация на земеделския сектор) и ISPA (структурен пред присъединителен инструмент за околната среда и транспорта) са два други финансови инструмента на пред присъединителната стратегия на Европейския съюз за България. Приложението на тези програми поставя проблема за капацитета за усвояване и за управление на фондовете от българската икономика и администрация. Множество партньорства между администрациите на страните – членки и източноевропейските им еквиваленти имат за цел да подпомагат влизането в крачка на институциите на страните – кандидатки.

Европейската интеграция и гражданското общество.

Процесът на присъединяване към Европейския съюз също е важен източник за развитието на не правителствения сектор и донякъде на мозъчните тръстове, чиито проекти често са финансирани от европейски и американски донори. Дори се случва мозъчни тръстове, създадени с американско финансиране, като Европейският институт в София, създаден през 1997 г. от фондацията на Джордж Сорос, да се специализират в европейски теми и да участват активно в пазара на европейски проекти, особено когато изпълняват мисии, свързани с процеса на присъединяване, и участват в подпомагащи европейската интеграция програми.

Ролята на НПО и на мозъчните тръстове в процеса на европейската интеграция официално е призната в много документи на Комисията. Там се подчертава тяхната способност да подпомагат еволюцията на манталитета и на методите на работа в администрацията, развитието на гражданското съзнание, формирането на кадри, информацията и т.н. Програми като PHARE-Democracy и PHARE-Link активно финансират инициативите на гражданското общество. БФРГО (Българската фондация за развитие на гражданското общество) се превръща в един вид медиатор между програмата PHARE и българските НПО, които трябва да подават проектите си директно пред БФРГО. Ускорението на процеса на европейска интеграция намалява американската помощ за НПО и задължава някои мозъчни тръстове да преориентират своите дейности. От институция, която финансира НПО, фондация „Сорос“ в София се превръща в мозъчен тръст, който функционира до голяма степен с помощта на Европейския съюз.

Процесът на балканско сътрудничество.

През първата половина на XX в. балканските народи, обособили се след разпадането на османската империя, образуват национални държави, които непрестанно влизат в конфликти, за да поделят териториите, населени със съответните национални малцинства. След 1945 г. желязната завеса разделя полуострова на две и неутрализира регионалните конфликти. Падането на стената поставя обаче край на реда и на сигурността в Европа такива, каквито са замислени от „двуполюсния модел“ и балканските страни се сблъскват с поредица от сериозни регионални кризи.

Най-големият от тези конфликти, процесът на разпадането на бивша Югославия, за дълго прави политическата ситуация на Балканите нестабилна и несигурна. Търговията в региона, включително и в България, страда от югославското ембарго и от разрушаването на пътната инфраструктура по време на бомбардировките на НАТО. Чуждестранните инвеститори смятат Балканите за рискова зона, където мафиотският трафик процъфтява върху развалините на слаби и корумпирани държави.

Успоредно с тези конфликти или след техния край обаче различни процеси на сътрудничество се опитват да преструктурират и да рационализират политическото и икономическото пространство на региона. Балканското сътрудничество както на правителствено, така и на не правителствено равнище е насърчавано от международната общност като лекарство против изолирането на региона и като необходимо условие за успешна интеграция на Балканите в Европейски съюз. В един изследователски доклад на българския мозъчен тръст ЦЛС, финансиран от програмата PHARE, се цитират множество фактори, благоприятстващи балканското сътрудничество: „краят на разделението на страните от региона според критерия за принадлежност към един от двата военни и политически блока…“; „засилването на интереса на международната общност към Югоизточна Европа след подписването на Дейтънските споразумения“; „перспективата за присъединяването на страните от региона към Европейския съюз“.

Процесът за многостранно сътрудничество между страните от региона.

Процесът за сътрудничество на страните от Югоизточна Европа, наследник на пан балканската конференция от осемдесетте години, с която Балканите се присъединяват към Хелзинкския процес, има за свой принцип да работи чрез провеждане на редовни срещи между министри и държавни ръководители на страните от региона. Той е възобновен през 1990 г., но е прекъснат поради началото на войната в Югославия през лятото на 1991 г. Възобновен е отново по инициатива на българската държава след подписването на Дейтънските споразумения.

Срещата в София между министрите на външните работи на Албания, Босна и Херцеговина, България, Гърция, Румъния, Турция и новата Югославска федерация на 6 и 7 юли 1996 г., изразява надеждата за окончателно приключване на етническите конфликти на Балканите. Декларацията, подписана от седемте страни, е приета като официален документ на срещата, както и от Съвета за сигурност на ООН. Тя предвижда широко сътрудничество на страните от региона в различни области: хуманитарна, социална и културна; борба срещу тероризма; икономика с особен акцент върху транс граничното сътрудничество, транспорта, енергийната и телекомуникационната инфраструктура, търговията и екологията.

Втората среща между министрите на външните работи, на 9 и 10 юни 1997 г. в Солун, потвърждава и развива рамката на софийската декларация. България се опитва да играе ролята на координатор и инициатор в процеса на регионално сътрудничество: през март 1998 г. организира инициатива за обща декларация на министрите на външните работи от региона относно конфликта в Косово. В нея се настоява да бъде постигнато мирно разрешаване на кризата без промяна на държавните граници, за да се избегне всякакъв прецедент, който би могъл да подхрани исканията на други малцинства на полуострова. Документът осъжда „репресията на сръбската полиция“, както и „(албанските) терористични действия“ и поддържа идеята за „широка автономия на Косово“ и за „реинтегрирането на Федерална република Югославия в международната общност“. Започнати са преговори за създаването на регионални сили за предотвратяване на балкански конфликти. Нова среща между министрите се провежда в началото на юни 1998 г. в Истанбул. На нея косовската криза отново е основната тема. Тези усилия не довеждат до никакъв резултат и разрастването на конфликта дискредитира процеса на сътрудничество, който губи порива и легитимността си.

Този провал подсилва идеята, че ситуацията на Балканите не може да бъде разрешена отвътре, без намесата на международната общност. Тази теза се поддържа и в много доклади на български мозъчни тръстове, чиято експертиза директно се свързва с инициативите за балканско сътрудничество. В доклад, издаден от гръцкия мозъчен тръст ELIAMEP, Франц Лотар Алтман преглежда регионалните инициативи и заключава, че политическите преговори на ниво балкански министри и държавни ръководители се оказват неефективни. Според него сложността на социалните, политическите, икономическите и екологическите проблеми на региона изисква намесата на гражданското общество (проектно ориентиран подход), както и директното насърчаване от страна на международните актьори.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар