// Вие четете...

Роли в живота

Първи кодекс на рицарството.

„Ако клетвата бодеше като трън, не биха се клели така много.“

Договор и клетва за мир между сеньорите. Нека да видим все пак какво представлява „Божият мир“. В действителност съвременниците не употребяват подобно понятие. Те говорят само за „Божи събрания“ и за „мирни договори“. Зародилото се през тридесетте години на XI в. в Каталуния и получило разпространение през следващото десетилетие в Бургундия, а не по-рано от шестдесетте години на същия век във Франция „Божие примирие” бива наричано също така „Божи мир”.

Клетвите за „Божи мир“ от XI в. стават прочути особено след 1060 г. От този момент насетне се налага гледището, че пред лицето на феодалната анархия и варварщина Църквата с нейния челен отряд в Клюни, която провежда реформа сред своите монаси, а след това и свещеници, внезапно взема решение да проведе реформа и в „светското войнство“. Като дава за пример добрия граф Жеро, който не граби, и използва страхопочитанието пред мощите на светиите, тя принуждава феодалите да полагат клетви, превърнали се в първия кодекс на рицарството.

Това модерно гледище обаче прекалено много драматизира както анархията, така и прибягването до свещеното. Вече видяхме, че рицарите от хилядната година спазват известен брой правила и притежават умението да водят преговори. Полаганите от тях клетви никога не са прости. Те винаги съдържат важни уговорки и подлежат на заплетени тълкувания, а това се отнася както до клетвите за вярност към сеньора, така и до клетвите за „Божи мир“.

Средствата за натиск от страна на Църквата са същите, които тя прилага, както вече видяхме, по отношение на „грабителите“ или „потисниците“ на светите сеньории и неизбежно се стига до събори за мир с помощта на чудеса, тъй като мощите на света Фоа, на свети Бенедикт и на много други светии се изнасят по време на процесии по волята на епископите и с одобрението на графовете. Това са важни обществени и религиозни събития, следващи каролингската традиция, според която на тези местни събори (наричани епархийски синоди) присъстват и светски лица, и преди всичко най-могъщите феодали. Последните изслушват поученията на епископите и заедно с тях обсъждат и решават частни дела. Също както за меровингските крале, за един принц от хилядната година е твърде важно да се появи в обществото на епископите. Още Григорий от Тур говори за събирането на мощи.

Ето защо съвсем погрешно би било да се твърди, че тези събори за „Божи мир“ предизвикват мощно народно и антифеодално движение, особено ако се вземе предвид и съвсем неуместният нюанс на „миленаризма“. Такива събори се провеждат най-напред през 989 г. в Поату (Шару) и в Оверн (Пюи-ан-Веле), а по-късно и в други области, но за съжаление за тях до нас са достигнали само откъслечни сведения в белязани от пристрастие документи. Безспорен е фактът, че на тези събори епископите открито заявяват намерението си да проведат реформа и поради това засилват натиска върху рицарите, върху духовенството и върху народа като цяло. Техните декрети предвиждат едновременно реформа на духовенството, защита на собствеността срещу грабежите, закрила на невъоръжената част от населението и на свещените места (църквите). Тези мерки не са нови, тъй като под една или друга форма могат да бъдат открити още в каролингските капитуларии (както и в тези от събора, състоял се през 919 г. в Трозли край Реймс). Ала този път ударението пада преди всичко върху проявите на произвол, върху „косвените щети“ от феодалната война.

През 989 г. в Шару е формулирана основната повеля. „Ако някой си присвои овце, волове, магарета, крави, кози, пръчове или свине, принадлежащи на селяни или на други бедни люде, нека върху него падне анатема, освен ако това не стане по вина на самия бедняк и ако той няма с какво друго да се откупи.“ Тези слова очевидно са отправени към благородническата класа. Съборът прави опит да постави под възбрана прилаганото от нея непряко отмъщение, като първото изключение се отнася до прякото отмъщение и раздаването на правосъдие, а второто предполага известни предварителни мерки преди налагането на такова тежко наказание като анатемата.

От Адемар от Шабан научаваме (преди 1021 г.), че аквитанските рицари полагат освен това клетва. До нас са достигнали подобни клетви от Бургундия и Франция, които очевидно следват аквитанския образец, получил разпространение от Виен и Вердюн-сюр-льо-Дуб до Соасон и Дуе. При това във всяка епархия са налице допълнителни договорки между висшето духовенство и сеньорите. Така например в едни случаи епископът налага клетва само за рицарите, „носители на светски оръжия“, ту тя придобива всеобщ характер и самият той я полага.

Положилият подобна клетва няма право да извършва нито едно от деянията, порицавани от съборите: нарушаване на правото на убежище в църква, където и да се намира тя, нападение или пленяване на духовници и на съпровождащите ги (тъй като те не притежават нито копие, нито щит по силата на правилото, произхождащо от теорията за двете войнства), присвояване или облагане с данък на църковни имоти и особено деянията, свързани с непрякото отмъщение, като отнемане на добитък и овес, вземане в плен и измъчване на селяните, разрушаване на къщи и на имущество. В същото време обаче, както вече беше отбелязано, изключенията са твърде красноречиви и имат за цел да определят в обратен смисъл допустимите действия по време на война и при раздаване на правосъдие, а до известна степен да бъдат подчинени на други норми и евентуално на други клетви като наложената от бургундските епископи: „Няма да опожарявам къщи, кълне се рицарят, освен ако вътре не открия рицар, който е мой враг или крадец, и освен ако не са част от замък“. Това ще рече, че положилият клетва може да налага наказания и да отнема имущество в своята собствена сеньория. Подобни действия се приемат почти в реда на нещата, щом се отнася да „земя, която зная, че ми принадлежи по право“. С други думи, подобна формулировка включва и земя, за която той претендира и твърди, че му е била незаконно отнета. Освен това война, водена от граф, епископ или крал, суспендира всички или част от тези ограничения. Най-сетне, клаузите, отнасящи се до убежищата в църквите, до сигурността на невъоръжените пътници, отпадат, когато става въпрос за „рушители на мира“, тоест на същия този мир, в името на който се полага въпросната клетва и който подлежи на отделна юрисдикция (тази на епископа).

В действителност нито правото на феодална собственост, нито правото на отмъщение, нито пък най-разпространените основания за феодална война се поставят под въпрос. Господстващата по най-категоричен начин феодална идеология и първенството на воина благородник в схемата на трите съсловия ни най-малко не са разклатени и дори са допълнително утвърдени. В най-добрия случай съставителите на тези документи (очевидно реформаторски настроени духовници) правят опит да притиснат феодалния ред в един мъртъв ъгъл на неговата идеология, където се крие самата негова същност: на практика сеньорите, „закрилници“ на църквите и на своите селяни, нападат именно тях, използвайки като предлог връзките им с друг сеньор. Дали все пак това не е достатъчно, за да осъществи пробив и даде храна на ненавистта на простосмъртните към воините благородници?

Налице е усещането, че в определени моменти става точно така.

Ала що се отнася до формата и методите на действие, както и до същността, аквитанските, а по-късно и бургундските „договори“ и „клетвите“, както ги наричат съвременниците, ни най-малко не скъсват с феодалните практики. Те просто се приспособяват към тях. В действителност, както става при всеки мирен договор, те налагат мир между двете приобщени страни и създават предпоставки за война срещу онези, които са го отхвърлили или които биват обвинявани, че не го спазват. Без съмнение (също както при анатемосването) не се пристъпва незабавно към военни действия, а се започва с поредица от заплахи и оказване на натиск. Адемар от Шабан описва събора в Лимож от 994 г. като договор за мир между сеньорите от околността, сключен под егидата на херцог Гийом. А декретът от събора в Поатие, проведен по всяка вероятност през 1000 г., предвижда подписалите договора да прекратят разрешаването на конфликтите за собственост помежду си чрез оръжие и ги задължава да съдействат всички останали да следват техния пример и да се обръщат към правосъдието. В това отношение договорът стига твърде далече (впоследствие много рядко се предвижда подобна клауза), защото лишава феодалната война от нейния най-разпространен мотив. В същото време обаче той дава прекалено големи правомощия на всеки по-амбициозен радетел за мир, тъй като предвижда коалиция срещу всеки, който откаже да се съобразява с него.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар