// Вие четете...

Водните маси

Първи изследванията на Световния океан.

„Водата освежава тялото, учението – разума.“

Първи изследванията на Световния океан.

Изследванията върху човешкия геном позволиха да бъде установено, че първите „съвременни хора” от вида Homo sapiens са се появили в Източна Африка в долината Олдувай преди около 150 000 г. Преди около 60 000 г. малки групи от тях мигрират извън Африка и преди 46 000 г. достигат до бреговете на Австралия. Това е било времето на последния ледников период, когато морското ниво е било значително по-ниско от съвременното и Австралия е била свързана по суша с о. Нова Гвинея и о. Тасмания. Индонезийските острови Суматра, Борнео и Ява са били свързани с полуостров Индокитай и о. Тайван, но от Австралия са ги отделяли дълбоки тесни проливи, които първите хора са преодолявали с примитивни плавателни средства, понякога не по своя воля. Преди около 40 000 г. е заселена югоизточната част на Балканския полуостров, а преди 30 000 г. Homo sapiens достига атлантическото крайбрежие на Западна Европа.

Разселване на хората по Земята (по Robinson, 2003; Aydan, 2007).

Най-старото изображение на плавателни съдове е открито върху позлатена керамична купа от гроб № 4 на Варненския енеолитен некропол с възраст около 4600–4200 г. пр.Хр., което свидетелства за древни морски традиции по нашето крайбрежие.
Подобно изображение на плавателен съд с ветрила от древен Египет е датирано на 3500 г. пр.Хр., а първите сведения за океана са свързани с плавания на финикийците до техните колонии Гадир (на Пиринейския п-ов) и Картаген (в Северна Африка) около 3000 г. пр.Хр.
През 3000–1000 г. пр.Хр. се осъществява огромната по мащабите си австронезийска експанзия, по време на която жители на Южен Китай с помощта на канута заселват Индонезия и тихоокеанските о-ви. Археологически, лингвистични и генетични изследвания свидетелстват, че те достигат о. Тайван и Филипините около 3 000 г. пр.Хр., о. Тонга и о. Нова Каледония – 1200 г. пр.Хр., Хавайските о-ви и о-в Мадагаскар – 500г. сл.Хр., Нова Зеландия – 800 г. сл.Хр. Последни са заселени архипелага Чатъм, разположен източно от Нова Зеландия и Великденския о-в – в 1300 г. сл.Хр.
По нареждане на египетския фараон Нехо финикийски мореплаватели за три години заобикалят цяла Африка през VI в. пр.Хр., а картагенска експедиция начело с Хамилкон доплувала до Британските о-ви.
Древногръцкият историк Херодот през V в. пр.Хр. изказва предположение за единство между Атлантическия океан (за пръв път наречен така от него) и Индийския океан (Еритрейското море). Първата карта, която отразява плаванията на древните гърци в Средиземно море е съставена от Секат от малоазийския град Милет през IV в. пр.Хр. По време на експедицията на Питей през 330 г. пр.Хр. са достигнати Британските о-ви, Оркнейските о-ви и о. Исландия (страната Туле). Аристотел (384–322 г. пр.Хр.) в своя труд „Метеорология” посвещава глава на океана, в която разглежда разпределението на водата и сушата в границите на тогавашния свят, който е бил известен на средиземноморската цивилизация.

Светът според Херодот – V в. пр.Хр.

Римският философ Сенека (4 г. пр.Хр. – 65 г. сл.Хр.) предлага хипотеза за произхода на водата и сушата, описва кръговрата на водата в природата и постоянната соленост на океана. През II в. Клавдий Птолемей съставя атлас на всички известни по това време земи и морета, които са обхващали 4% от площта на Световния океан.

Карта на Черно море според представите на Клавдий Птоломей – II век.

През първите векове след падането на Римската империя настъпва застой в изучаването на Световния океан, продължил до IX век.
Затоплянето на климата между IX и XI в. дава възможност за експанзия на викингите на север. През 800 г. те достигат Фарьорските о-ви, а през 874 г. основават Рейкявик (Димящия залив) на о. Исландия. През 985 г. от Ерик Червенокосия са основани две селища в Гренландия, през 995–1007г. са открити страните Хелюландия (о. Бафинова земя), Маркландия (п-ов Лабрадор) и Винландия (о. Нюфаундленд), а през 1194 г. – о. Шпицберген. През 1285 г. норвежки мореплаватели проникват в Хъдсъновия пролив. Последвалото застудяване на климата принудило викингите да изоставят селищата си във Винландия и Гренландия. Последният контакт с колонистите бил установен в 1410 г., а при следващото посещение на Гренландия от европейци в 1577 г. колонията вече е била изчезнала.
През първата половина на XIV в. роденият в Мароко най-известен арабски пътешественик Ибн Батута посетил Египет, Арабския п-ов, Танзания, Индия, Малдивските о-ви и Китай, след което се завърнал в Мароко.
Между 1405 и 1433 г. китайският адмирал Чжън Хъ, който бил от монголски произход, организирал седем експедиции до Индонезия, Източна Африка и островите в Индийски океан. През 1500 г. обаче в Китай било забранено строителството на големи кораби и в резултат на последвалата самоизолация той загубил статута си на най-развита в технологично отношение държава в света по онова време.
През 1513 г. турският адмирал Пири Рейс подарил на султан Селим I карта на света, съставена от него, на която било изобразено и северното крайбрежие на Антарктида. Досега не е известно откъде е получена информацията за ледения континент. Самият Пири Рейс отбелязва, че е използвал древни морски карти от времето на Александър Велики.
Въпреки тези успехи до началото на XV в. на европейците са били известни само около 7% от площта на всички океани и морета.
Нов период на интензивно изучаване на океана започва с „епохата на Великите географски открития” (XV – XVIII в.). През тази епоха са изучени очертанията на континентите, океаните и островите и са били съставени първите карти на света.
След 1415 г. португалският принц Енрике Мореплавателя организирал многобройни експедиции, в хода на които са открити о. Мадейра (1419 г.), Азорските о-ви (1427 г.), Сенегал (1445 г.), о-ви Зелени нос (1446 г.). Португалецът Диего Као достига устието на р. Конго в 1482 г., а Бартоломео Диас най-южната точка на Африка – н. Добра надежда в 1486 г.
През 1492–1503 г. по време на четири експедиции, финансирани от Испанската корона, генуезецът Христофор Колумб открива Новия свят (Америка). Първото европейско селище е основано в 1492 г. на Антилските о-ви, а в 1508г. е основана първата испанска континентална колония в Панамския провлак. Империята на ацтеките (Мексико) е завладяна през 1519–20 г., а на инките (Перу) – през 1532–33 г.
Васко да Гама открива морския път до Индия през 1488 г., а Педро Кабрал през 1500 г. достига бреговете на Бразилия, която се превръща в португалска колония.
Едновременно с откриването на нови земи се изучават и океанските течения: английският мореплавател Джон Кабът, който е от италиански произход, открива Лабрадорското течение (1498 г.), а испанецът Хуан Понсе де Леон пръв установява течението Гълфстрийм (1513 г.).
Голям принос за океанологията е първото околосветско плаване на Фернандо Магелан (20 септември 1519 г. – 6 септември 1522 г.), което доказва сферичната форма на Земята, единството на Световния океан и обширните площи, заети от водни маси. От 265 участници в експедицията в Испания начело с Ел Кано се завръщат само 18 души. Самият Магелан загива на Филипинските острови. На негово име е наречен протокът, който свързва Атлантическия и Тихия океан между Южна Америка и остров Огнена земя. Второ околосветско плаване е осъществено от знаменития английски мореплавател и пират сър Френсис Дрейк (1577–1580 г.). На негово име е наречен протокът между Южна Америка и Антарктида.
През 1569 г. Герард Меркатор изработва карти чрез нов вид проекция, наречена на негово име и публикува сборник морски карти – „Атлас”.
През 1609–11 г. английският мореплавател Хенри Хъдсън изследва северно американските брегове, а през 1642–44 г. холандецът Абел Тасман открива северния бряг на Австралия, Нова Зеландия, о. Тасмания и о-вите. Фиджи.
Руснаците основават своите първи поселения по бреговете на Студеното (Бяло) море през X–XI в., а през следващия век достигат устието на р. Об. Руската експанзия на изток, започнала със завладяването на Сибирското ханство (1581 г.) достига до бреговете на Тихия океан (1639 г.) и продължава през следващия век на полуостровите Камчатка и Аляска. През 1725–1730 г. под ръководството на Витус Беринг била проведена първата камчатска експедиция, а през 1733–1743 г. – втората. В 1748 г. руският търговец Григорий Шелихов основал първото постоянно селище в Аляска (Руска Америка). През 1867 г. полуостров Аляска е продаден от Русия на САЩ за 7 млн. долара.
През XVII в. продължава развитието и на морските науки. Холандският географ Бернхард Варениус през 1650 г. предлага по хидроложки признаци Световният океан да се раздели на пет океана – Атлантически, Индийски, Тихи, Хиперборейски (Северен ледовит) и Южен, а през 1678 г. немският естествоизпитател Атанасиус Кирхер съставя първата карта на морските течения. Нютон през 1687 г. обяснява приливните явления с помощта на теорията за гравитацията. През този период се повишава и точността на съставяните морски карти.
Карта на света от Buffier, 1729 г.

По време на трите експедиции на Джеймс Кук (1768–1779 г.) за пръв път е достигната южна ширина 71°, изследвани са източното австралийско крайбрежие и Нова Зеландия и са открити редица острови в Тихи океан, най-големи от които са Хавайските, наречени от Кук Сандвичеви.
Нови тихоокеански острови са открити и при първото френско околосветско плаване, осъществено под командването на Луи Антоан дьо Бугенвил (1766–1769 г.).
По време на първата руска околосветска експедиция (1803–1806г.), ръководена от Иван Крузенщерн за пръв път е измервана температурата на водата на големи дълбочини. Първата руска антарктическа експедиция е проведена под ръководството на Фадей Белингсхаузен през 1819–1820 г., когато са открити нови острови на север от Южните Сандвичеви. Изучаването на Антарктида продължава през 1838–1842 г. от северно американски (Чарлз Уилкс) и английски (Джеймс Рос) изследователски екипи.
През 1831–36 г. под командването на Робърт Фицрой е осъществена експедиция с кораба „Бийгъл”, в която взема участие Чарлз Дарвин. Дарвин публикува своите наблюдения през 1859 г. в книгата си „Произход на видовете” и създава еволюционната теория.
Голямо развитие получава изучаването на хидродинамиката на океана в края на XVIII в. и през първата половина на XIX в. в трудовете на Ойлер, Лаплас, Лагранж, Кориолис, Навие.
През втората половина на XIX в. са поставени основите на теорията за вълновите движения по повърхността на течности (Герстнер, Коши, Поасон, Грин, Стокс).
През 1853 г. в Брюксел е свикана Първата международна морска конференция, на която се приема планът на американския изследовател Матю Мори за уеднаквяване на системата за наблюдаване и записване на хидро метеорологичните явления от корабите.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар