// Вие четете...

История на българите

Пълно овладяване на политическата, икономическа и съдебна власт.

Talp20„Жаждата за власт е най-ненаситната от всички страсти.“

Пълно овладяване на политическата, икономическа и съдебна власт.

На 22 ноември 1946 г. председателят на ЦК на БРП (к) Георги Димитров представя на Председателството на републиката състава на третото правителство на ОФ. Комунистите в него са вече 10 (и владеят най-важните министерства, председателството и вишегласието в кабинета). Останалите места са разпределени за поддръжниците им, както следва: 5 земеделци, 2 звенари, 2 социалдемократи и 1 „независим“.
Политическата и административна власт в страната все повече попада изцяло в ръцете на комунистическата партия. Спътниците им от „деветосептемврийската победа“ са все по-малко, но послушни, примирени с всичко и съвсем скоро един по един ще бъдат елиминирани, богато възнаградени с народна пара. Останалата част от комунистическите „съкооператори“, минали в опозиция, ще имат само една съдба – унищожение.
На 10 февруари 1947 г. в Париж е подписан мирния договор с България. Българската делегация се води от Кимон Георгиев, въпреки че Георги Димитров е министър-председател. Нито той, нито Васил Коларов ще се помръднат от София. Първо – светът не трябва да вижда нещата откъм реалната им страна, и второ – предстои им съвсем друга работа в България – окончателно ликвидиране на опозицията и обсебването и на икономическата власт. Тоталитарната система вече е установена – изпълнителната власт и партийното ръководство са в едни и същи ръце. Предстои постепенно и пълно обезличаване на останалите власти – съдебната и законодателната.
В Париж Кимон Георгиев връчва формален „протестен меморандум“ на френския министър на външните работи (!?) Жорж Бидо, не за друго, а затова, че България не е приета за „съвоюваща“ страна. Интересно защо не го връчват на Молотов, тъй като СССР е гласувал против приемането на България за „съвоюваща“ страна (за да може Москва да държи в „шах“ дори собствените си емисари в България и да подчини страната докрай икономически).
В София правителството свиква огромен митинг по случай подписването на мирния договор. Комунистическите историографи ще го наричат по-късно „протестен“. Но всъщност той е ликуване на просъветските управници и техните адепти, че най-после всички външнополитически пречки към диктатурата са премахнати.
Мирният договор с България ще бъде ратифициран от Великобритания през април, от САЩ през юни, и от СССР през август 1947 г. С това официалната част е приключена и започва потулената в мрак и пълно мълчание „домашна работа“.
Западните демокрации разбират добре подготовката за такава „работа“ и решават, че е по-разумно да се оформят нормални дипломатически отношения между тях и България, при което да не се допусне разправа с политическите лидери на опозицията. За тази цел още на другия ден след подписване на мирния договор с България, Великобритания изявява готовност да възстанови нормални дипломатически отношения със страната ни. На 20. X. 1947 г. в САЩ подновяват със същата цел дипломатическите си отношения с България, но очакванията за спасяване по този начин на лидерите на опозицията в България се оказват наивни. Веднъж подписан мирния договор и още повече възстановени дипломатическите отношения с великите сили, комунистическата партия в България започва акция за пълно овладяване на политическата, икономическа и съдебна власт в страната.
Възстановявайки дипломатическите си отношения с редица европейски страни, управлението в София подготвя и договори за приятелство, взаимопомощ и сътрудничество със страните с т.нар. „народна демокрация“.
Особено внимание се отделя на започналите още непосредствено след 9. IX. 1944 г. отношения с титова Югославия. Основен момент в отношенията между България и Югославия си остава „македонският въпрос“. Още през 30-те години, осъществявайки политиката на Коминтерна в България, българската комунистическа партия възприе анти националната и предателска политика за разрушаване единството на българската народност чрез прокламирането на самостоятелни „добруджанска“, „тракийска“ и „македонска“ нация. На тази основа, и по инструкции от Москва, българската комунистическа партия преди войната и по време на войната прави всичко възможно, за да подпомогне влиянието на титовата партия за денационализация на македонските българи във Вардарска Македония и превръщането им в център на открит македонизъм и анти българска политика.
Както Коминтерна, така и комунистическата партия на Югославия се възползват от антинаучните внушения на сръбския дипломат в Цариград Стоян Новакович и сръбския етнограф от миналото столетие Цвиич, които, за да улеснят инвазионните тенденции на сръбския държавник Илия Гарашанин към Македония, развиват теорията, че македонците не са българи – „ни българи, ни сърби, ни гърци“, че са самостоятелна нация. Това дава началото на „македонизма“ като „работна теза“ на коминтернските и сръбски асимилаторски елементи в политиката на Балканите. Прави се опит през 30-те години в СССР по изкуствен път да се създаде „македонски език“ (защото такъв никога дотогава не е съществувал). Опитът обаче излиза неуспешен и е блокиран от започването на Втората световна война.
През август 1944 г. по нареждане на титовия ЦК на ЮКП в нелегалност се прокламира Македонска държава. През септември с.г. (след 9. IX.) делегация на ЦК на Македонската комунистическа партия пристига в София, за да предаде ултимативни искания на титовото ръководство за незабавно „обезвреждане“ на всички дейци на македонските българи, които се намират на старата територия на България. Най-изтъкнатите са физически ликвидирани още в кървавите септемврийски нощи на 1944 г., определена част, интересуващи специално сръбските асимилатори, са изпратени в Белград, където след инквизиции и разпити следите им се губят. Заедно с това във Вардарска Македония, предадена отново на Югославия с кръвта на хиляди български синове, паднали в „отечествената война“, по разпореждане от Белград започва зловеща акция за денационализация на българското население по долината на Вардар. Още в самото начало, след пристигането от Белград на титовите емисари, са арестувани и избити стотици български патриоти, прекарали десетилетия под сръбско кралско робство между 1918 и 1941 г, без да загубят българско съзнание и достойнство. На 6 януари 1945 г. т.нар. „кървава Коледа“ в различни градове на Вардарска Македония се извършват масови разстрели на българската родолюбива интелигенция, с цел духовното обезглавяване на българската народност и налагане сковаващ страх сред българското население. Политическите пратеници на Белград и ръководителите на т.нар. „Македонска комунистическа партия“ ще продължават не само през всичките 45 години на комунистическо управление, но и по-късно, след провала на просъветския лагер, разпадането на Югославия и обявяване на независима Македония, непрестанния и жесток денационализаторски натиск спрямо българското население.
След посещението на „македонската комунистическа делегация“ през есента на 1944 г., ръководни дейци на българските комунисти правят посещение през ноември и декември 1944 г. в Белград и Скопие и възприемат напълно антибългарската стратегия за изкуствено създаване на „македонска нация“, „македонски език“ (в СССР вече е направена поръчка за създаването му и в нея се включват комунисти – български ренегати от Вардарска Македония и София).
По нареждане на правителствена комисия в Скопие, оглавена от просръбски емисар, от българската азбука, с която чете и пише македонското население, се изваждат четири букви: я, ю, ъ, ь и прибавят пет букви от сръбската „Букова азбука“. Дава се и „задание“ с помощта на съветския филолог Бернщайн за включване в изкуствения език на определен процент „сърбизми“, „турцизми“ и „чуждици“ на съвременни технически термини – с единствена цел да бъде обезличен типичният характер на западния български говор и неговите диалекти, на които векове наред говори българското население в Македония. Този изкуствен език, одобрен от сръбския комунистически идеолог Милован Джилас, влиза „в употреба“ с решение на Скопското правителство, публикувано на 5 май 1945 г.
Сервилността на БРП (к) към титова Югославия е толкова голяма, че дори пристигащите от Беломорска Македония български бежанци се прехвърлят от българските комунистически власти в ръцете на титовата администрация в Югославия (като жива стока).

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар