// Вие четете...

Роли в живота

Прощалното послание на султана.

„Ако не можеш да победиш врага, считай го приятел.“

Килидж Арслан ликува. Току-що е разгромил страшната западняшка армия, а собствените му загуби са незначителни. Като съзерцава огромната плячка, струпана в нозете му, той има чувството, че изживява най-хубавата си победа.

Но рядко в историята една победа се оказва толкова скъпа за победителите.

Опиянен от успеха, Арслан нехае за сведенията, които през цялата зима достигат до него и съобщават за пристигането на нови групи нашественици в Константинопол. За него, както впрочем и за най-мъдрите измежду емирите му, вече няма нищо обезпокоително. Ако други наемници на Алексий се осмелят пак да преминат Босфора, ще бъдат посечени като онези преди тях. Султанът счита, че вече е време да се върне към главните тревоги на деня, т.е. към безпощадната борба, която извечно води срещу турските князе, негови съседи. Точно тук и никъде другаде ще се реши собствената му съдба и тази на владението. Сблъсъците с румите (гърците) или със странните им съюзници, западняците, няма да бъдат никога нищо повече от интермедия.

Младият султан го знае много добре. Нали именно в една от онези битки между владетели баща му Сюлейман изгубва живота си през 1086 година? Тогава Арслан е едва на седем години и се налага да поеме наследството под регентството на няколко верни емири, но е отстранен от власт и отведен в Персия под претекст, че животът му е в опасност. Ласкан, обграден с внимание, обслужван от рояк усърдни роби, той е следен отблизо и изрично му е забранено да посещава царството си. Домакините му, т.е. неговите тъмничари, са членове на собствения му клан — този на Селджукидите.

Ако през XI век има име, което да е познато на всеки от Китай до далечните страни на западняците, то това е името на Селджукидите. Дошли от Средна Азия с хилядите конници номади с дълги сплетени коси, селджукските турци за няколко години успяват да завладеят цялата територия, простираща се от Афганистан до Средиземно море. След 1055 година багдадският халиф, наместник на Пророка и потомък на внушителната империя на Абасидите, е само покорна кукла в ръцете им. От Исфахан до Дамаск, от Никея до Ерусалим се чува единствено думата на техните емири. За първи път от три века насам целият мюсюлмански Изток се намира под властта на една единствена династия, която заявява волята си да възвърне отминалата слава на исляма. Румите (гърците), разгромени от Селджукидите през 1071 година, не успяват да се възстановят. Мала Азия, най-голямата от провинциите им, е превзета. Престолният им град вече не е сигурно място. Императорите им, между които и самият Алексий, пращат делегация след делегация до римския папа, върховния глава на Запада, молейки да бъде обявена свещена война срещу възраждането на исляма.

Килидж Арслан е горд с принадлежността си към един толкова славен род, но не е сляп за онова, което се крие зад привидната сплотеност на турската империя. Солидарността е непозната между селджукските братовчеди — трябва да убиваш, за да оцелееш. Баща му, завзел Мала Азия — обширния Анадол — без подкрепата на братята си, е убит от свой братовчед, защото дръзнал да настъпи на юг, към Сирия. А докато Арслан е силом държан в Исфахан, бащините му владения са раздробени. Когато през 1092 година, в резултат на избухналата свада между тъмничарите, го пускат на свобода, властта му не се простира извън стените на Никея. Той е едва тринадесет годишен.

След това успява, благодарение на съветите на емирите от войската, да си възвърне част от бащиното наследство чрез войни, убийства или хитрости. Вече може да се похвали, че е прекарал повече време на седлото на коня си, отколкото в двореца. При все това в момента, когато западняците се появяват, все още нищо не е изгубено. Съперниците в Мала Азия са все така могъщи, дори и ако — твърде добре за него — селджукските му братовчеди в Сирия и Персия са погълнати от собствените си ежби.

Именно на изток, върху обрулените хълмове на Анадолското плато, в тази несигурна епоха царува една странна личност на име Данишменд, „Мъдреца“, авантюрист с неясен произход, който за разлика от другите турски емири, повечето неграмотни, е образован в най-различни науки. Много скоро той ще стане герой на славна епопея, наречена Песента на цар Данишменд, в която се описва превземането на Малатия, арменски град, разположен на югоизток от Анкара, чието падане се приема от авторите на песента за решителен обрат в ислямизирането на бъдеща Турция. През първите месеци на 1097 година, когато на Арслан съобщават за пристигането на нова тълпа нашественици в Константинопол, битката за Малатия вече е започнала. Данишменд обсажда града, а младият султан не иска да приеме мисълта, че съперникът, възползвал се от смъртта на баща му, за да завладее целия Североизточен Анадол, може да спечели подобна внушителна победа. Твърдо решен да му попречи, той се отправя начело на конницата си към околностите на Малатия и се установява близо до лагера на Данишменд, за да всее страх у него. Напрежението расте, стълкновенията се множат едно от друго по-смъртоносни.

През април 1097 година сблъсъкът изглежда неизбежен. Арслан се готви за него. Основната част на армията му вече се събира пред стените на Малатия, когато пристига смъртно уморен конник. Задъхан, той предава посланието си: западняците са тук, отново са преминали Босфора, по-многобройни от предишната година. Арслан остава спокоен. Нищо не оправдава тази тревога. Вече си е имал работа с нашествениците от Запада, знае как да постъпи. Накрая, за успокоение на жителите на Никея и най-вече на съпругата си, младата султанка, която скоро ще ражда, той нарежда на няколко конни отряда да подсилят столичния гарнизон. Самият той ще се върне веднага щом приключи с Данишменд.

Арслан отново е погълнат телом и духом от битката за Малатия, когато в първите дни на май пристига нов пратеник, треперещ от умора и страх. Думите му хвърлят в ужас лагера на султана. Западняците са пред вратите на Никея и започват обсада. Това вече не са както през лятото банди дрипави грабители, а истинска армия от хиляди тежко въоръжени рицари. Този път ги придружават войници на василевса. Арслан се опитва да успокои хората си, но самият той е измъчван от тревога. Трябва ли да изостави Малатия на своя съперник и да се върне в Никея? Сигурен ли е, че все още може да спаси престолния град? Няма ли да загуби и на двата фронта? След дълго съвещание с най-преданите от емирите разрешението добива формата на компромис — ще отиде при Данишменд, който е човек на честта, ще го извести за завоевателските намерения на румите (гърците) и техните наемници, както и за заплахата, надвиснала над всички мюсюлмани в Мала Азия, и ще му предложи да сложат край на военните действия. Още преди Данишменд да е дал своя отговор, султанът изпраща част от армията си към престолния град.

След няколко дни е сключено примирие, а Арслан се отправя незабавно на запад. Но когато стига до височините край Никея, пред очите му се разкрива гледка, която смразява кръвта във вените му. Завещаният от баща му великолепен град е обсаден от всички страни; множество войници издигат подвижни кули, катапулти и стълби, необходими за последната атака. Емирите са категорични — нищо не може да се направи. Трябва да се изтеглят към вътрешността на страната преди да е станало прекалено късно. На младия султан му е трудно да се примири и отстъпи столицата си. Той настоява да опитат да пробият за последно от юг, там където обсадителите изглеждат недотам силни. Битката започва на 21 май призори. Арслан се хвърля яростно в боя, продължил да бушува до залез слънце. Загубите са тежки и за двете страни, но всяка от тях запазва позициите си. Султанът се отказва. Вече е разбрал, че не ще успее по никакъв начин да разкъса обръча. Ако се заинати и хвърли всичките си сили в една толкова зле започнала битка, би удължил обсадата с няколко седмици, дори с няколко месеца, но би поставил под въпрос и самото съществуване на султанството. Потомък на изключително номадски народ, Арслан знае, че изворът на мощта му се крие в няколкото хиляди воини, верни само нему, а не в притежанието на един град, колкото и привлекателен да е той. Не след дълго той ще избере за нова столица град Кония, разположен доста по на изток, който наследниците му ще опазят до началото на XIV век. И никога вече няма да види Никея…

Преди да се отдалечи, Арслан отправя прощално послание към защитниците на града, с което ги уведомява за своето болезнено решение и им заръчва да действат „според интересите си“. Значението на тези думи е ясно както за турския гарнизон, така и за гръцкото население: градът трябва да се предаде на Алексий Комнин, а не на западните му съюзници. Започват преговори с василевса, който, начело на войските си, е заел позиции западно от Никея. Хората на султана се опитват да печелят време, като очевидно се надяват, че господарят им ще успее да се завърне с подкрепления. Но Алексий бърза. Западните воини, заплашва той, се готвят за последна атака и в такъв случай той не отговаря за нищо. Като си припомнят стореното от западняците предишната година в околностите на Никея, преговарящите са обхванати от ужас. Вече виждат града разграбен, мъжете избити, жените изнасилени. Без повече да се колебаят, те приемат да предадат съдбата си в ръцете на василевса, който лично определя условията на капитулацията.

През нощта на 18 срещу 19 юни войници от византийската армия, повечето от които турци, влизат в града с помощта на лодки, които тихо прекосяват езерото Асканион. Гарнизонът се предава без бой. Когато слънцето изгрява, над крепостните стени вече се веят синьо – златните знамена на императора. Западняците се отказват да нападат. В нещастието си Арслан получава и една утеха — знатните люде на султанството са пощадени, а младата султанка, придружена от новороденото си дете, е посрещната в Константинопол с царски почести за най-голямо неудоволствие на западняците.

Младата жена на Арслан е дъщеря на Чака, гениален авантюрист и известен турски емир в навечерието на западното нашествие. Хвърлен в затвор от румите (гърците) след грабителския си набег в Мала Азия, той впечатлява тъмничарите с лекотата, с която заучава гръцки — само след няколко месеца говори свободно на този език. Блестящ, находчив, сладкодумен, той става редовен посетител на императорския дворец и дори получава благородническа титла. Но подобно изненадващо издигане не му е достатъчно. Чака се цели по-високо, доста по-високо — иска да стане император на Византия!

За целта емир Чака има строен план. Установява се в Смирна, пристанищен град на Бяло море, където с помощта на гръцки корабовладелец успява да създаде истинска бойна флота, включваща леки бригантини, кораби с весла, дромони, биреми и триреми, общо около стотина съда. На първо време завладява няколко острова, между които Родос, Хиос и Самос, и разпростира властта си над цялото беломорско крайбрежие. Така след като създава морска империя, той се провъзгласява за василевс и организира двореца си в Смирна по подобие на императорския двор. След което хвърля флотата си в атака срещу Константинопол. Огромни усилия са необходими на Алексий, за да отблъсне нападението и разруши част от турските кораби.

Без ни най-малко да се отчае, бащата на бъдещата султанка подновява, изпълнен с решителност, строежа на бойни кораби. Към края на 1092 година, в момента, когато Арслан се завръща от изгнание, Чака си казва, че младият син на Сюлейман би бил превъзходен съюзник срещу румите (гърците). И му предлага ръката на дъщеря си. Но сметките на младия султан са доста по-различни от тези на тъста му. Превземането на Константинопол му се струва абсурдно. Напротив, за никого от свитата му не е тайна, че той иска да премахне турските емири, опитващи се да изкопчат за себе си земи в Мала Азия — на първо място Данишменд и твърде амбициозния Чака. Султанът не се колебае дълго. Няколко месеца преди идването на западняците той поканва тъста си на угощение и след като го напива, го убива с кама — вероятно със собствената си ръка. Чака има син, който получава бащиното наследство, но не притежава нито интелигентността, нито амбициите на баща си. Братът на султанката се задоволява да управлява морското емирство до онзи летен ден на 1097 година, когато флотата на румите (гърците) се появява внезапно край Смирна, водейки на един от корабите неочакван гост — собствената му сестра.

Тя късно успява да разбере причините за голямото внимание, оказано й от страна на императора, но докато я водят към Смирна, града, в който е преминало детството й, всичко й става ясно. От нея се иска да обясни на брат си, че Алексий е превзел Никея, че Арслан е победен и че мощна армия от руми (гърци) и западняци се готви да нападне Смирна с помощта на огромна флота. За да спаси живота си, синът на Чака трябва да отведе сестра си при съпруга й, някъде из Анадола.

Предложението е прието и Смирненското емирство престава да съществува. С падането на Никея цялото беломорско крайбрежие, всички острови, цялата западна част на Мала Азия се изплъзват от ръцете на турците. Румите (гърците), подкрепени от западните си съюзници, изглеждат решени да продължат по-нататък.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар