// Вие четете...

Роли в живота

Пропуснатият шанс за победа.

„Целта на всяка битка е победата.“

След падането на Ерусалим, първите разтревожени са естествено Килидж Арслан и Данишменд, които още не са забравили последното преминаване на западняците през Мала Азия. Без колебание те решават да обединят силите си, за да се опитат да препречат пътя на новите нашественици. Турците вече не се осмеляват да се появяват по посока на Никея и Дорилеон, държани здраво от румите (гърците). Ето защо решават да заложат новата засада доста по-далече, в югоизточен Анадол. Килидж Арслан, възмъжал и помъдрял, нарежда да бъдат отровени всички водоизточници, разположени по пътя на предишната експедиция.

През май 1101 година султанът научава, че около сто хиляди души са преминали Босфора, предвождани от Сен-Жил, който от година живее във Византия. Опитва се да следи стъпка по стъпка придвижването им, за да знае в кой момент да ги изненада. Първата им спирка вероятно ще бъде Никея. Но странно нещо, оставените на пост край старата султанска столица съгледвачи не ги виждат да се приближават. Откъм Мраморно море и дори в Константинопол нищо не се знае за тях. Арслан попада отново на следите им чак в края на юни, когато те внезапно се появяват под стените на град, който му принадлежи — Анкара, разположен в центъра на Анадола, в сърцето на турските земи. Той нито за миг не е допускал, че градът може да бъде атакуван. Преди още да е успял да стигне дотам, кръстоносците го превземат. Арслан се връща сякаш четири години назад, по времето на падането на Никея. Но не е време за хленчене, защото западните рицари заплашват вече самия център на владенията му. Решава да им приготви засада още щом излязат извън Анкара и поемат пътя си на юг. Но отново греши: нашествениците обръщат гръб на Сирия и тръгват решително на североизток, по посока на Никсар, могъщата цитадела, в която Данишменд държи Боемунд. Ето за какво ставало въпрос! Кръстоносците се опитват да освободят господаря на Антиохия!

Султанът и неговият съюзник започват малко по-малко да проумяват, все още недоверчиви, странния маршрут на завоевателите. В известен смисъл се чувстват успокоени, защото вече могат да изберат място за засада. Това е село Мерзифун, до което западните пришълци ще стигнат през първите дни на август, оскотели под оловното слънце. Армията им не впечатлява с нищо. Няколко стотин рицари, които се придвижват тежко, огъвайки се под парещите доспехи, а зад тях пъстра тълпа, в която можеш да преброиш повече жени и деца, отколкото бойци. Западняците отстъпват още пред първата вълна турски конници. Настава не битка, а клане, продължило цял ден. Когато пада нощта, Сен-Жил побягва с приближените си, без дори да предупреди армията. На другия ден и последните оцелели намират смъртта. Хиляди млади жени са взети в плен, за да бъдат изпратени в азиатските хареми.

Клането в Мерзифун току-що е завършило и ето че пратеници съобщават на Арслан тревожната вест: нова западна експедиция напредва в Мала Азия. Този път маршрутът не крие изненада. Кръстоносците поемат на юг и едва след дълги дни път си дават сметка, че пътят е осеян с клопки. Когато в края на август султанът пристига от североизток с конницата си, мъчените от жажда кръстоносци са вече в агония. Избиват ги, без те да окажат съпротива.

Но това не е краят. Една седмица по-късно трета западняшка експедиция следва втората, по същия път. Рицари, пешаци, жени и деца пристигат напълно обезводнени близо до град Хераклея. Там виждат река да блести и всички вкупом се хвърлят към нея. Но именно на брега на реката ги чака Арслан…

Западняците не ще се възстановят от тройното клане. Като се има предвид владеещата ги в онези решителни години воля за експанзия, притокът на толкова голям брой нови участници, били те воини или не, несъмнено е можел да им позволи да колонизират целия Арабски Изток, без да му оставят време да се съвземе. Макар че именно недостигът на хора стои в основата на най-трайното и най-впечатляващото западно творение в арабските земи — строителството на крепости. Именно за да избягнат своята малочисленост, западняците ще трябва да издигат добре защитени крепости, така че шепа бранители да устояват на многобройни обсадители. Но в подкрепа на неизгодната си численост, в продължение на дълги години рицарите ще разполагат и с още едно оръжие, много по-страшно от собствените им крепости — заспалостта на арабския свят. Нищо не разкрива по-добре състоянието на нещата от описанието, дадено от Ибн ал-Атир на необикновената битка, разразила се край Триполи в началото на април 1102 година:

Сен-Жил, да бъде проклет от Господа, се върна в Сирия след като бе смазан от Арслан. Разполагаше с не повече от триста воини. Тогава Фахр ел-Мулк, господар на Триполи, изпрати послание до цар Дукак и до управника на Хомс: „Сега или никога трябва да свършим със Сен-Жил, защото има твърде малко войска!“ Дукак проводи две хиляди души, а управникът на Хомс се яви лично. Армията от Триполи се присъедини към тях пред портите на града и всички заедно нападнаха. Сен-Жил хвърли сто от войниците си срещу хората от Триполи, сто други срещу тези от Дамаск, петдесет срещу тези от Хомс и запази петдесет до себе си. Още при вида на врага, хората от Хомс побягнаха, не след дълго последвани от дамаскчани. Само триполци се държаха и Сен-Жил, като видя това, ги нападна с другите двеста войници, надви ги и изби седем хиляди души.

Триста кръстоносци успяват да се справят с няколко хиляди мюсюлмани? Разказът на арабския историк изглежда напълно правдоподобен. Вероятното обяснение е, че Дукак е поискал да накаже кадията на Триполи за поведението му по време на засадата край Нахр ел-Калб. Предателството на Фахр ел-Мулк осуетява отстраняването на основателя на Ерусалимското кралство. Реваншът на дамаския владетел ще доведе до създаването на четвърта западна държава — графство Триполи.

Шест седмици след унизителния разгром ставаме свидетели на нова демонстрация на нехайство от страна на местните владетели, които, макар и по-многочислени, се оказват неспособни като победители да се възползват от победата си.

Случката се разиграва през май 1102 година. Близо двадесет хилядна египетска армия, предвождана от Шараф, син на везир ал-Афдал, пристига в Палестина и успява да изненада армията на Балдуин в Рамле, близо до пристанищния град Яфа. Самият крал едва успява да се спаси от плен, като се скрива, легнал по корем, в тръстиките. Повечето от рицарите му са избити или пленени. В този ден армията от Кайро е напълно в състояние да превземе Ерусалим, защото — както ще отбележи Ибн ал-Атир — градът е останал без бранители, а Западняшкия крал е побягнал:

Едни от хората на Шараф му рекоха: „Хайде да превземем Свещения град!“ Други му казаха: „По-скоро да превземем Яфа!“ Шараф не знаеше какво да реши. Докато се колебаеше по този начин, западняците получиха подкрепления по море и Шараф трябваше да се върне при баща си в Египет.

Като вижда, че победата му се е разминала на косъм, господарят на Кайро решава да предприеме нова офанзива на следващата и по-следващата година. Но при всеки опит някакво непредвидено събитие се изправя между него и победата. Първия път това е неразбирателството между египетската флота и сухопътната армия. Втория път случайно загива предводителят на експедицията и загубата му хвърля в смут войските. Ибн ал-Атир разказва, че той бил храбър генерал, но изключително суеверен. Бяха му предсказали, че ще умре при падане от кон и когато го назначиха за управител на Бейрут, заповяда да махнат всички плочи от улиците на града от страх да не би конят му да се подхлъзне. Но предпазливостта не ни помага срещу съдбата.

По време на битката конят му се изправя на задните си крака, без да е нападнат, а генералът се строполява мъртъв всред армията си. Липса на късмет, липса на въображение, липса на смелост, но всички походи на ал-Афдал един след друг завършват плачевно. През това време кръстоносците продължават спокойно завладяването на Палестина.

След като превземат Хайфа и Яфа, през май 1104 година те атакуват пристанищния град Акра, който благодарение на естествения си залив е единственото място, където корабите могат да акостират и лете, и зиме. Като изгуби всякаква надежда, че ще получи помощ, египетският управител поиска да бъде запазен собственият му живот и този на съгражданите му, пише Ибн ал-Каланиси. Балдуин му обещава, че няма да бъдат застрашени. Но веднага щом мюсюлманите напускат града, отнасяйки със себе си имуществото си, западняците се нахвърлят върху тях, ограбват ги и избиват мнозина. Ал-Афдал се заклева да отмъсти за новото унижение. Всяка година той ще изпраща мощна армия срещу кръстоносците, но всеки път ще следва ново поражение. Пропуснатият шанс край Рамле през май 1102 година няма да се повтори.

На север нехайството на мюсюлманските емири също спасява западняците от унищожение. След пленяването на Боемунд през август 1100 година, основаното от него княжество Антиохия остава в продължение на седем месеца без владетел и практически без армия, но никой от съседните монарси — нито Редуан, нито Арслан, нито Данишменд — не помисля да се възползва от това. Те оставят време на рицарите – кръстоносци да изберат регент на Антиохия, в случая Танкред, племенник на Боемунд, който поема владението през март 1102 година и за да затвърди присъствието си, започва да опустошава околностите на Алеп, както година преди това е опустошил и тези на Дамаск. Редуан се показва по-малодушен и от брат си Дукак. Той нарежда да предадат на Танкред, че е готов да удовлетвори всичките му прищевки, ако последният се съгласи да се отдалечи. По-нагъл от всякога, западнякът поисква да бъде поставен голям кръст върху минарето на най-голямата джамия в Алеп. Редуан изпълнява. Унижение, което, както ще видим, няма да мине без последствия!

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар