// Вие четете...

Чувства и власт

Промени в контрола на света.

„Не на войните се крепи Земята.“

Промени в контрола на света.

Военната мощ има четири измерения: количествено — изразяващо се в броя на хората, оръжията, оборудването и ресурсите; технологично — изразяващо се в ефективността и степента на съвършенство на оръжията и оборудването; организационно — изразяващо се в съгласуваността, дисциплинираността, натренираността и морала на войските, както и в отношението между ефикасност на командването и адекватност на контрола; и социетално — изразяващо се в способността и готовността на обществото да прилага ефикасно военна сила. През 20-те години на XX в. Западът има огромно предимство във всяко едно от тези измерения. Оттогава насам военната мощ на Запада отслабва в сравнение с мощта на останалите цивилизации, отслабване, намиращо израз в изменящия се баланс на военнослужещите, който е някакво измерение, макар и не най-важното, на военния потенциал. Модернизацията и икономическото развитие пораждат ресурсите и желанието на държавите да развиват военния си потенциал и твърде малко са страните, които не успяват да направят това. През 30-те години на нашия век Япония и Съветският съюз създават могъщи военни сили, нещо, което те демонстрират през Втората световна война. През периода на Студената война Съветският съюз разполага с една от двете най-сериозни армии в света. Понастоящем Западът има монопол над възможността да се разполагат значителни военни сили по всички краища на земното кълбо. Не е сигурно дали това ще продължи и в бъдеще. До голяма степен обаче е сигурно, че нито една не западна страна или групи от страни няма да имат подобна възможност през следващите десетилетия.
Като цяло в годините след Студената война се наблюдават пет основни тенденции в развитието на световния военен потенциал:
Първо: Въоръжените сили на Съветския съюз престанаха да съществуват скоро след като престана да съществува самият Съветски съюз. Освен Русия само Украйна наследи значителен военен потенциал. Руските войски бяха силно намалени по численост и се оттеглиха от Централна Европа и от балтийските държави. Варшавският договор прекрати съществуването си. Беше изоставена целта да се конкурира американският флот. Военните съоръжения бяха или ликвидирани, или оставени на произвола на съдбата, което ги направи неефективни. Драстично бяха намалени бюджетните субсидии за отбрана. Всред командния и нисшия състав на армията настъпи деморализация. Същевременно руските военни предефинираха своята мисия и доктрината си, преструктурирайки се за новата роля да защитават руснаците и да се справят с регионалните конфликти в близката чужбина.
Второ: Рязкото съкращаване на руския военен потенциал стимулира по-бавното, но значително съкращаване на военните разходи на Запада, на числеността на армиите и на военния му потенциал. Според плановете на правителствата на Буш и на Клинтън военните разходи на САЩ трябваше да се намалят с 35% от дотогавашния размер от 342,3 милиарда долара (по курса от 1994 г.) през 1990 г., като достигнат 222,3 милиарда долара през 1998 г. В структурно отношение въоръжените сили през същата година трябваше да бъдат редуцирани до половината или до две трети в сравнение с края на Студената война. Общият брой на военнослужещите през 1998 г. ще се намали от 2,1 милиона до 1,4 милиона. Множество важни програми за въоръжаване вече са прекратени или са в процес на прекратяване. В периода между 1985 и 1995 г. годишните покупки на големи оръжия намаляват по следния начин: от 29 на 6 военни кораба; от 943 на 127 самолета; от 720 на 0 танка и от 48 на 18 стратегически ракети. Като се започне от края на 80-те години, Великобритания, Германия и в по-малка степен Франция преминаха през същия процес на съкращаване на разходите за отбрана и на военния си потенциал. В средата на 90-те години се предвижда Германия да намали числеността на военнослужещите си от 370 000 до 340 000, а може би и до 320 000; френската армия ще бъде съкратена от 290 000 през 1990 г. на 225 000 през 1997 г. Британската армия намали числеността си от 377 000 през 1985 г. на 274 800 през 1993 г. Страните от континентална Европа, членки на НАТО, освен това съкратиха сроковете на задължителната военна служба и обсъждат възможността за пълното й премахване.
Трето: тенденциите в Източна Азия съществено се различават от тези в Русия и в западните страни. Там на дневен ред е увеличаването на военните бюджети и усъвършенстване на военните сили, като тон за това дава Китай. Стимулирани както от повишаването на собственото им икономическо благосъстояние, така и от развитието на Китай, други страни в Източна Азия понастоящем модернизират и разширяват военните си сили. Япония продължава да усъвършенства и без това високо развития си военен потенциал. Тайван, Южна Корея, Тайланд, Малайзия, Сингапур и Индонезия правят все по-големи разходи за поддържането на войските си и купуват самолети, танкове и военни кораби от Русия, CAЩ, Англия, Франция, Германия и други страни. Докато разходите за отбрана на НАТО са намалели приблизително с 10% между 1985 и 1993 г. (от 539,6 милиарда долара — на 485 милиарда долара), през същия период военните разходи на страните от Източна Азия са нараснали с 50%, т. е. от 89,8 милиарда долара на 134,8 милиарда долара.
Четвърто: В света широко се разпространяват военни технологии, включително и оръжия за масово унищожение. Икономическото развитие на страните поражда и техния капацитет да произвеждат оръжия. Така например в периода между 60-те и 80-те години на XX в. броят на страните от Третия свят, произвеждащи самолети изтребители, нараства от една до осем; на страните, произвеждащи танкове — от една на шест, хеликоптери — от една на шест, и тактически ракети — от нула на седем. През 90-те години се забелязва силно изразена тенденция към глобализиране на отбранителната индустрия, което по всяка вероятност още ще подкопае военното превъзходство на Запада. Много не западни страни или притежават ядрени оръжия (Русия, Китай, Израел, Индия, Пакистан и вероятно Северна Корея), или полагат големи усилия да придобият ядрени оръжия (Иран, Ирак, Либия и може би Алжир), или пък са си осигурили възможността бързо да придобият такива оръжия, ако им се наложи (Япония).
И накрая, всички тези процеси превръщат регионализацията в основна тенденция в сферата на военната стратегия и сила в света след Студената война. Регионализацията е обяснение за намаляването на военните сили на Русия и на Запада и за нарастването на военните сили на други страни. Русия вече не разполага с глобален военен потенциал и насочва стратегията и армиите си към близката чужбина. Китай преориентира стратегията и военните си сили, за да подчертае насочеността си към региона и в името на защита на китайските интереси в Източна Азия. По същия начин европейските страни пренасочват своите сили чрез НАТО и Западноевропейския съюз, за да се справят с нестабилността по периферията на Западна Европа. Съединените щати категорично преориентират стратегическото си планиране от удържане и съкрушаване на Съветския съюз в глобален мащаб към подготовка за едновременно справяне с регионалните размирици в Персийския залив и в Североизточна Азия. Едва ли обаче САЩ притежават необходимия военен потенциал, за да реализират тези си цели. За да разгроми Ирак, САЩ разположиха в Персийския залив 75% от действащите си тактически самолети, 42% от модерните си бойни танкове, 46% от самолетоносачите си, 37% от пехотата и 46% от военноморските си сили. Със значително намалените си военни сили в бъдеще САЩ трудно биха осъществили една военна интервенция, да не говорим за две, срещу мощни регионални сили извън западното полукълбо. Военната сигурност в света все повече зависи не от глобалното разпределение на силите и от действията на свръхсилите, а от разпределението на силите във всеки отделен регион и от действията на основните в съответната цивилизация страни.
Накратко казано, като цяло Западът ще си остане най-могъщата цивилизация през първите десетилетия на XXI в. Освен това той вероятно ще продължи да има значително превъзходство по отношение на научни таланти, научен потенциал и осъществяване на технически иновации за мирни и военни цели. Контролът върху другите ресурси на силата обаче във все по-голяма степен вече се разпределя между ключови държави и водещи страни от не западните цивилизации. Контролът на Запада върху тези ресурси достигна връх през 20-те години на миналия век и оттогава отслабва в различна степен, но значително. През 2020 г., сто години след този връх, Западът по всяка вероятност ще контролира около 24% от територията в света (в сравнение с 49% през 20-те години), 10% от световното население (в сравнение с 48% през 20-те години) и може би 15–20% от социално активното население, около 30% от световния икономически продукт (в сравнение със 70% през 20-те години), вероятно 25% от световното производство (в сравнение с върха от 84%), и по-малко от 10% от световната човешка военна сила (в сравнение с 45% от 20-те години).
През 1919 г. Удроу Уилсън, Лойд Джордж и Жорж Клемансо почти напълно контролираха света. Седейки в Париж, те определяха кои страни да съществуват и кои не, какви нови държави да бъдат създадени, какви да са техните граници, кой ще ги управлява и по какъв начин да бъдат разпределени между великите сили Близкият изток и други части от света. Те също така вземат и решението за военна интервенция в Русия и за получаването на икономически концесии от Китай. Сто години по-късно никоя малка група от политици не е в състояние да упражнява подобна власт в смисъл, че ако това все пак стане, групата няма да се състои от трима западни политици, а от лидерите на ключовите държави на седемте или осемте големи цивилизации. На наследниците на Рейгън, Тачър, Митеран и Кол ще противостоят наследниците на Дън Сяопин, Накасоне, Индира Ганди, Путин, Хомейни и Сухарто. Ерата на западното господство приключва.
Междувременно упадъкът на Запада и подемът на други центрове на сила подпомагат глобалния процес на индигенизация и на възраждане на не западните култури.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар