// Вие четете...

Ниво на океана

Произход на океаните.

„Вселената се осветява от слънцето, човек – от знанието.“

Обща характеристика на хидросферата. Основен обект на изучаване от хидрографията се явява хидросферата, под която се разбира прекъсващата се обвивка на Земята, разположена между атмосферата и твърдата земна кора (литосферата) и представляваща сама по себе си съвкупност от водите на океаните, моретата и повърхностните води на сушата. Хидросферата покрива 72% от земната повърхност. Приложния характер на хидрографията като наука е да удовлетворява нуждите на мореплаването, което естествено води към ограничаване на изучаване на частта от хидросферата. Практически хидрографията изучава само тази част от хидросферата, която съставлява Световния океан, тоест непрекъснатата водна обвивка на Земята, а също така и плавателните реки, езера и водохранилища. Но в указаната част изследванията се разпростират не само върху самата водна маса, а и на граничещите и взаимодействащите с нея участъци от литосферата.

Иначе казано, обект за изучаване от хидрографията се явяват океаните, моретата, езерата и реките, а именно: техните очертания, форма, размери, дълбочини, релеф и грунд на дъното, а също характера и очертанията на бреговете.

Най-крупната част от хидросферата се явява Световния океан, обема вода на който съставлява около 98% от хидросферата.

Световен океан се нарича непрекъснатата водна обвивка на Земята, обкръжаваща всички материци и преобладаващо притежаващ общността на соления състав.

В съответствие с задачите на хидрографията и съдържанието на програмите по изучаване на основните обекти се явяват подводния релеф, грунда и брега. Но, пълното изключване от изучаване на водните маси на океаните е невъзможно и неправилно, тъй като това е единна природна система, взаимно проникваща и определяща особените свойства на отделните елементи.

Планирането на хидрографски изследвания и методите за тяхното провеждане се нуждае от познаване на общите закономерности на произхода и развитието на Световния океан.

Произхода на океаните е обусловено от процесите на образуване на нашата планета и в частност, формирането на земната кора. Хидросферата се е образувала в процеса на топене и диференциация на веществата на мантията паралелно с образуването на земната кора.

Следователно, обема вода в океана не е оставал постоянен и постепенно е нараствал от една геологическа епоха към друга, а съществуват океански води толкова, колкото и континентите, тоест 3,5 млрд. години. Процес на диференциация протича и в настоящия момент. Вода постъпва и непрекъснато попълва океаните при изригването на вулканите, по цепнатините в рифовите долини, а също и от островните дъги и по други пътища, и от мантията. Изчислено е, че само при вулканичните изригвания ежегодно се изхвърля около 50 млн. т. вода.

Твърдото тяло на нашата планета се състои от няколко обвивки. Външната от тях се нарича земна кора. Тя е най-тънката от всички обвивки и се простира на дълбочина не повече от 80 км. По нататък се разполага обвивка наречена мантия. Тя достига до 1200 км. След това следва външно ядро (1200 – 2900 км) и ядро (2900 – 6370 км). Горната мантия заедно с земната кора образуват литосфера. Средната мощност на земната кора съставлява 33,7 км, а реално се колебае в пределите от 5 до 80 км. На основание измервания на скоростта на разпространение на напрегнати вълни земната кора се дели на свой ред на три слоя: утаечен (по-малка от 5 км/с), гранитен (около 6 км/с), базалтов (6,5 – 7,2 км/с).

Структурата на земната кора не е еднаква в различните области. Преди всичко разделят земната кора на две основни части: разпространена на материците и земна кора в океаните.

Земната кора от континентален, или материков тип е по-мощна и включва всичките три указани по-горе слоя. При това мощността на утаечния слой средно е 1-2 км, гранитния е 15-17 км, базалтовия е 17-20 км.

Земната кора от океански тип е значително по-тънка: нейната мощност средно е около 7 км. Горния слой на океанската кора образува не уплътнени утаечни породи със средна мощност от 0,8 км (скорост на разпространение на напрегнати вълни е около 2 км/с). По нататък следват консолидирани утайки със средна мощност 1,7 км, а скоростта на напрегнатите вълни е 5,1 км/с. Гранитен слой в състава на океанската кора отсъства, а ниския базалтов слой по свойства аналогично наподобява слой от материковата кора, но неговата мощност е значително по-малка и средно е около 4,5 -5 км.

Що се отнася до проблема за произхода на океанските падини, то той не е получил към настоящия момент окончателно решение. Съществуват няколко хипотези, които могат да бъдат обединени в три основни групи.

Представителите на хипотезите от първата група утвърждават за първична океанската кора. По тяхно мнение, проста океанска кора била сформирана в началния стадий на развитие и е покривала повърхността на цялата планета. В последствие в резултат на геосинклиналните процеси, протичали постоянни преобразования в тази кора към по-сложна и мощна кора от материков тип. Много геологически данни се съгласуват с тази хипотеза, но се срещат и сериозни противоречия. Така, например, известно е, че редица сравнително млади морета (Карибско, Охотско, Черно, Японско) са възникнали на места от материковата кора в пределите на сушата. Между тях, постилащата кора на тези басейни, може да бъде отнесена към първичния океански тип (базалт).

Втората група хипотези изхождат от вторични образования на океанските падини на места от първичната кора от материков тип. При потъването на „бивши” материци в разтопени огнища от мантията се е случила тяхната „океанизация”. Внедряване и последващо застиване на магмата е превръщало материковата кора в плътна порода, под тежестта на кората се е случило спускането на част от материците и така са се образували океанските падини.

Хипотезите от втората група имат много последователи, но от гледна точка на геофизиката такъв процес не намира обяснение: много по-леката материкова кора не може да се потопи в много по плътно вещество на мантията. Но дори, даже това да се е случило, то на преработка би се подложил по-ниско стоящия базалтов слой на кората от материков тип, а не горния гранитен слой. В действителност океанската кора се състои от базалт, а гранитът отсъства.

Третата група хипотези разглежда процеса по формирането на океанските падини като резултат от хоризонтални премествания на отделни участъци от земната кора. За начален аргумент в полза на тези предположения е послужило подобието в очертанията на източното и западното крайбрежие на Атлантическия океан. Възраждането на тази хипотеза в наше време е способствало за откриването на глобалната система на средно океанските хребети и някой други факти. Същността на процесите в тази хипотеза, получила название „тектоника на литосферните плочи”, и се заключава в това, че в рифовата зона на средните хребети от мантията постъпва нов материал, който разединява отделните плочи. В други участъци протича потапяне на океанската кора под материковите масиви.

Хипотезата за образуването на океанските падини в резултат на преместването на литосферните плочи е приела много последователи. Тя обяснява много известни в геологията и географията факти. Но и тази хипотеза се натъква на редица трудности. В частност, в Индийския океан отсъстват зони на поглъщане на движещи се плочи – всички те са насочени към Антарктида, обкръжена от рифови зони.

Названието на горната хипотеза макар и да съдържа противоречиви елементи, не е лишена от съвпадения. Последващи изследвания и преди всичко материали от свръх дълбоко сондиране на материците и океаните, вероятно ще позволят да бъде разкрита същността на основните планетарни процеси, определящи строежа на земната кора и образуването на океаните.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар