// Вие четете...

Чувства и власт

Причини за разрастване на войните.

„Бедата никога не идва сама.“

Кои са причините за разрастване на войните по линията на разлома в края на XX в. и за централната роля на мюсюлманите в подобни конфликти? Първо, корените на тези войни са в историята. В миналото периодично е имало изблици на насилие по линията на разлома между групи от различни цивилизации и те са съхранени в сегашните спомени за миналото, което на свой ред поражда страхове и несигурност и у двете страни. Мюсюлманите и индусите на субконтинента, руснаците и кавказците в Северен Кавказ, арменците и турците в Задкавказието, арабите и евреите в Палестина, католици, мюсюлмани и православни на Балканите, руснаци и турци от Балканите до Средна Азия, синхали и тамили в Шри Ланка, араби и чернокожи в Африка: това са все отношения, които в течение на векове редуват изпълнено с недоверие съвместно съществуване и ожесточено насилие. Съществува историческо наследство на конфликта, което се използва от намиращите основания да го използват. В тези отношения историята е жива, непокътната и ужасяваща.

Историята на периодично затихване и разпалване на касапницата обаче не обяснява сама по себе си защо в края на XX в. насилието избухва с нова сила. В края на краищата, както изтъкват мнозина, сърбите, хърватите и мюсюлманите в Югославия в продължение на десетилетия са живели заедно мирно и тихо. Същото важи и за мюсюлманите и индусите в Индия. Многото етнически и религиозни групи съжителстват спокойно и в Съветския съюз с няколко значими изключения, провокирани от съветското правителство. Тамилите и синхалите също са живели в мир на остров, описван често като тропически рай. Историята не е пречка за тези относително мирни отношения, преобладаващи през продължителни периоди; ето защо историята сама по себе си не може да обясни нарушаването на мира. През последните десетилетия на XX в. би трябвало да са влезли в действие други фактори.

Един от тях са промените в демографския баланс. Експанзията на числеността на една група поражда политически, икономически и социален натиск върху други групи и предизвиква ответна реакция. Още по-същественото е, че тя предизвиква и военен натиск върху по-малко динамичните в демографско отношение групи. Рухването в началото на 70-те на просъществувалия трийсет години конституционен ред в Ливан до голяма степен се дължи на драматичния ръст на шиитското население в сравнение с прираста на християните маронити. В Шри Ланка, както показва Гари Фулър, кулминацията в бунта на синхалите през 1970 г. и на тамилите в края на 80-те години напълно съвпада с върха от 20% в кривата на демографски ръст на кохортата от 15 до 24 годишни младежи. Почти всички синхалски бунтовници, посочва един американски дипломат в Шри Ланка, са на възраст под 24 години, а, както се твърди, тамилските тигри са „уникални в смисъл, че разчитат направо на детска армия“, набирайки едва навършили 11 години „момчета и момичета“, като убитите в сраженията са „още недостигнали юношеска възраст, а само единици надхвърлят 18 години“.

Списание „Икономист“ отбелязва, че тигрите водят „война на малолетни“. По същия начин войните по линията на разлома между руснаци и мюсюлманските народи на юг от тях са подклаждани от големите различия в прираста на населението. В началото на 90-те години раждаемостта в руската федерация възлиза на 1.5, докато в бившите съветски републики от населената предимно с мюсюлмани Средна Азия раждаемостта възлиза на около 4.4, а нетното нарастване на населението (раждаемост минус смъртност) в края на 80-те години в средно азиатските републики надвишава шест пъти тази на Русия. През 80-те години чеченците нарастват с 26%, а Чечня е една от най-гъсто населените области на Русия, като нейните високи норми на раждаемост се дължат на мигранти и на бойци. По същия начин високата раждаемост на мюсюлманите и миграцията от Пакистан в Кашмир стимулира нова вълна на съпротива срещу правителството на Индия.

Сложните процеси, довели до между цивилизационни войни в бивша Югославия, имат много причини и много отправни точки. Може би единственият най-важен фактор обаче, довел до конфликтите там, е демографската промяна в Косово. Косово дълго време бе автономна провинция в сръбската република, разполагаща de facto с всички права на шестте югославски републики, с изключение на правото да се отдели от Сърбия. През 1961 г. нейното население се състои от 67% албански мюсюлмани и 24% православни сърби. Раждаемостта на албанците обаче е най-високата в цяла Европа и Косово се превърна в най-гъсто населената област на Югославия. Към 1980 г. близо 50% от албанците са на възраст под двайсет години. Уплашени от тези числа, сърбите емигрираха от Косово, за да търсят икономическите си шансове в Белград и другаде. В резултат от това през 1991 г. Косово е 90% мюсюлманско и 10% сръбско. Независимо от това сърбите разглеждат Косово като своя „свещена земя“ или като свой „Йерусалим“, тъй като то между другото е арена на голяма битка с османските турци на 28 юни 1389 г., когато сърбите търпят поражение, в резултат от което попадат под османско господство в продължение на почти пет века.

Към края на 80-те години демографският баланс кара албанците да настояват Косово да получи статут на югославска република. Сърбите и правителството на Югославия се противопоставиха на това, опасявайки се, че ако Косово придобие правото да се отцепи, то ще се възползва от него и вероятно ще се присъедини към Албания. През март 1981 г. избухнаха протести и бунтове на албанците в подкрепа на искането за статут на република. Според сърбите вследствие на това са нараснали дискриминацията, преследванията и насилията над сръбското население. Както отбелязва хърватин протестант, в Косово в края на 70-те години „…имаше многобройни актове на насилие, включващи имуществени щети, уволнения, психически и физически тормоз, изнасилвания, сблъсъци и убийства.“ В резултат от всичко това „сърбите заявиха, че заплахата срещу тях прераства в геноцид и че те повече не могат да търпят това“. Положението на косовските сърби намери отзвук в цяла Сърбия и през 1986 г. предизвика декларацията на 200 водещи сръбски интелектуалци, политици, религиозни лидери и висши военни, включително и на издателите на либералното опозиционно списание „Праксис“, приканваща правителството да вземе енергични мерки за прекратяване на геноцида срещу сърбите в Косово. Според всяко разумно определение на понятието геноцид това обвинение е твърде преувеличено, въпреки че според думите на чуждестранен наблюдател, съчувстващ на албанците, „през 80-те години албанските националисти са отговорни за множество прояви на насилие върху сърбите и за нанесените щети на техни имоти“.

Всичко това събуди сръбския национализъм и Слободан Милошевич взе в ръце своя шанс. През 1987 г. той произнесе голяма реч в Косово, призовавайки сърбите да бъдат предани към земята и историята си. „Незабавно около него започна да се сплотява голямо множество сърби — комунисти, некомунисти и дори антикомунисти, — решени не само да защитават сръбското малцинство в Косово, но да потискат албанците и да ги превърнат във второразредни граждани. Скоро след това Милошевич бе признат за национален лидер.“ Две години по-късно, на 28 юни 1989 г., Милошевич се завърна в Косово, съпроводен от между един и два милиона сърби, за да отбележи 600-та годишнина на великата битка, символизираща не секваща война с мюсюлманите.

Страховете и национализмът на сърбите, провокирани от нарастващата численост и сила на албанците, бяха още повече подсилени от демографските промени в Босна. През 1961 г. сърбите съставляват 43%, а мюсюлманите 26% от населението на Босна и Херцеговина. През 1991 г. съотношението е огледално обърнато: сърбите падат до 31%, а мюсюлманите нарастват до 44%. В течение на тези 30 години числеността на хърватите спадна от 22 на 17%. Етническата експанзия на едната група довежда до етническо прочистване от страна на другата. „Защо избиваме деца?“, пита сръбски боец през 1992 г. и си отговаря: „Защото един хубав ден те ще пораснат и ще трябва тогава да ги убиваме.“ Не толкова бруталните босненски хърватски власти предприеха съответни действия, за да предотвратят „демографската окупация“ от страна на мюсюлманите.

Промените в демографското равновесие и надхвърлянето на показанията от 20% на младежката демографска крива обясняват голяма част от между цивилизационните конфликти в края на XX в. Те обаче не обясняват всички конфликти. Така например сраженията между сърби и хървати не могат да бъдат приписани на демографията и само отчасти на историята, тъй като тези два народа живеят в относителен мир помежду си, докато хърватските усташи не устройват погроми над сърбите през Втората световна война. И тук, както и другаде, политиката също става причина за конфликт. Разпадането на Австро-унгарската, Османската и Руската империя в края на Първата световна война стимулира етнически и цивилизационни конфликти между наследилите ги народи и държави. Краят на Британската, Френската и Холандската империя довежда до подобни резултати след края на Втората световна война. Рухването на комунистическите режими в Съветския съюз и в Югославия предизвиква същия ефект в края на Студената война. Хората вече не могат да се идентифицират като комунисти, съветски граждани или югославяни и отчаяно търсят нови идентичности. Те ги откриват в старите ниши на етничността и на религията. Репресивният, но мирен социален ред на държави, ангажирани с твърдението, че Бог не съществува, е заменен с насилието на народи, вярващи в различни богове.

Този процес се изостря от необходимостта нововъзникващите политически образувания да въведат процедурите на демокрацията. Когато Съветският съюз и Югославия започнаха да се разпадат, властващите елити не проведоха национални избори. Ако бяха направили това, политическите лидери щяха да се състезават за властта в центъра и може би щяха да се опитат да отправят към електоратите си мулти етнически и мулти цивилизационни призиви, както и да формират коалиции на мнозинството в парламента. Вместо това както в Съветския съюз, така и в Югославия изборите бяха организирани първоначално на базата на републиките, което създаде непоколебими стимули у лидерите да ориентират предизборните си кампании срещу центъра, да призовават към етнически национализъм и да настояват за независимостта на своите републики. Дори в пределите на Босна населението гласува по чисто етнически принцип по време на изборите от 1990 г. Мулти етничната реформаторска партия и бившата комунистическа партия получиха по по-малко от 10% от гласовете. Гласовете, дадени за мюсюлманската Партия на демократичното действие (34%), за Сръбската демократическа партия (30%) и за Хърватския демократичен съюз (18%) приблизително съвпадат със съотношението между мюсюлмани, сърби и хървати в рамките на общия брой на населението. Първите честно проведени избори в почти всички бивши съветски и бивши югославски републики бяха спечелени от политически лидери, апелиращи към националистичните чувства и обещаващи енергични действия в защита на своята националност срещу други етнически групи. Предизборната борба поощрява националистичните апели и по този начин подпомага прерастването на конфликтите по линията на разлома във войни по линията на разлома. Когато по думите на Богдан Денич „етносът се превръща в демос“, незабавният резултат е полемос или война.

Все още остава въпросът: защо тогава в края на XX в, мюсюлманите участват в много повече между групови насилия, отколкото хората от други цивилизации? Винаги ли е било така? В миналото християни масово са избивали християни и други групи. Оценяването на склонността към насилие на цивилизациите в хода на историята е невъзможно. Могат обаче да се определят възможните причини на сегашното мюсюлманско групово насилие, както в границите на исляма, така и извън тях, но трябва да се разграничат причините, обясняващи по-голямата склонност към групови конфликти в хода на историята, от причините просто обясняващи тази склонност в края на XX в.

На преден план изпъкват шест възможни причини. Три от тях обясняват само насилието между мюсюлмани и не мюсюлмани, а другите три обясняват както това насилие, така и насилието в рамките на исляма. Освен това три от причините обясняват само сегашната склонност на мюсюлманите към насилие, докато другите три обясняват както тази склонност, така и историческата склонност на мюсюлманите към насилие, ако приемем, че такава съществува. Ако обаче тя не съществува, тогава нейните предполагаеми основания, които не могат да обяснят несъществуваща историческа склонност, също не биха могли да обяснят проявяваната понастоящем мюсюлманска склонност към групово насилие. Тогава последната може да бъде обяснена само с основания, коренящи се в XX в., които не са съществували в предишните векове.

Възможни причини за мюсюлманската склонност към конфликти

Първо, съществува съгласие по въпроса, че ислямът поначало е войнствена религия и прославя воинските добродетели. Ислямът се заражда сред „воюващи бедуински номадски племена“ и това „заченато в насилие съществуване е заложено в основите на исляма. Мохамед е запомнен като непоколебим боец и умел военачалник“. (Никой не би казал това за Христос или за Буда.) Известно е, че ислямската доктрина призовава към война срещу неверниците, но когато първоначалната експанзия затихва, мюсюлманските групи, в противоречие с доктрината, започват да се сражават помежду си.

Съотношението между „фитна“, или вътрешни конфликти, и „джихад“ се променя драстично в полза на първите. Коранът и другите свещени книги на мюсюлманската вяра съдържат само няколко забрани за насилие, а понятието не насилие изобщо не съществува в мюсюлманската доктрина и практика.

Второ, още от възникването си на арабския полуостров ислямът, разпростирайки се в Северна Африка, в по-голямата част от Близкия изток, а по-късно и в Средна Азия, на субконтинента и на Балканите, поставя мюсюлманите в пряк контакт с много различни народи, покорени и обърнати в ислямска вяра, а наследството от този процес все още е налице.

В началото на османското завладяване на Балканите населяващите градовете южни славяни често приемат ислямска вяра, докато селското население не прави това, откъдето идва и разликата между мюсюлманите босненци и православните сърби. Обратно на това експанзията на Руската империя до Черно море, Кавказ и Средна Азия въвлича в продължение на няколко века Русия в постоянен конфликт с различни мюсюлмански народи. Сътрудничеството на Запада, в зенита на неговата мощ в сравнение с исляма, за създаване на еврейска държава в Близкия изток, полага основата на несекващ арабско-израелски антагонизъм. Така мюсюлманската и не мюсюлманската експанзия по суша има като резултат факта, че мюсюлмани и не мюсюлмани живеят в тясна физическа близост на територията на цяла Евразия. За разлика от тази ситуация експанзията на Запада по море обикновено не води до близко териториално съжителство на западни и незападни народи — последните или са подчинени на европейско владичество, или (с изключение на Южна Африка) са били почти напълно унищожени от западните заселници. Трети възможен източник за конфликта между мюсюлмани и не мюсюлмани е това, което един държавник, говорейки за своята собствена страна, определя като „несмилаемостта“ на мюсюлманите. Несмилаемостта обаче е двупосочна: мюсюлманските държави имат проблеми с не мюсюлманските малцинства, сравними с проблемите на не мюсюлманските държави с мюсюлманските малцинства. Дори в по-голяма степен от християнството ислямът е абсолютистка вяра. Той смесва религия и политика и прокарва рязка разграничителна линия между тези от Дар ал-ислям и онези от Дар ал-xapб. В резултат от това конфуцианци, будисти, индуси, западни християни и православни християни срещат по-малко проблеми в адаптирането си едни към други и в съвместното си съществуване, отколкото всяка от тези групи при адаптирането си към мюсюлманите и в съжителството си с тях. Така например етническите китайци са доминиращо малцинство в повечето държави от Югоизточна Азия. Те успешно са се вписали в обществата на будистки Тайланд и на католическите Филипини; не съществуват почти никакви случаи на анти китайско насилие от страна на мнозинствата в тези страни. В контраст с всичко това изблици на анти китайско насилие избухват в мюсюлманска Индонезия и в мюсюлманска Малайзия, а ролята на китайците в тези общества си остава чувствителен и потенциално експлозивен проблем, което не може да се каже за Тайланд и Филипините.

Милитаризмът, несмилаемостта и близостта с не мюсюлмански групи са постоянни характеристики на исляма и при случай биха могли да обяснят мюсюлманската склонност към конфликт в исторически план. Три други ограничени във времето фактора могат да подсилят тази склонност в края на XX в. Едно от обясненията, поддържани от мюсюлманите, е, че западният империализъм и потискането на мюсюлманските общества през XIX и XX в. формират представата за военната и икономическата слабост на мюсюлманите, която подтиква не ислямските групи да гледат на мюсюлманите като на удобна мишена. Според тази аргументация мюсюлманите са жертва на широко разпространен анти мюсюлмански предразсъдък, съпоставим с антисемитизма, който пронизва исторически западните общества. Мюсюлмански групи като палестинци, босненци, кашмирци и чеченци, твърди Акбар Ахмед, са, подобно на „индианците, угнетени групи, с потиснато достойнство, заточени в обърнати на резервати земи на техните предци“. Тезата за мюсюлманите като жертва обаче не обяснява конфликтите между мюсюлманските мнозинства и не мюсюлманските малцинства в държави като Судан, Египет, Иран и Индонезия.

По-убедителен фактор, който може би обяснява както вътрешно ислямските, така и извън ислямските конфликти, е липсата на една или повече държави – ядра на исляма. Защитниците на исляма често обръщат внимание на убеждението на неговите западни критици, че в ислямския свят съществува централна конспиративна движеща сила, която го мобилизира и координира действията му срещу Запада и другите цивилизации. Ако критиците вярват в това, те грешат. Ислямът е източник на нестабилност в света, защото му липсва доминиращ център. Държавите, които имат претенции да бъдат лидери на исляма — Саудитска Арабия, Иран, Пакистан, Турция и потенциално Индонезия, — се борят за влияние в мюсюлманския свят, но нито една от тях не е в достатъчно силна позиция, за да поеме ролята на посредник във вътрешно – ислямските конфликти и нито една от тях не е способна да действа авторитетно от името на исляма при разрешаване на конфликтите между мюсюлмански и не мюсюлмански групи. На последно място, макар и не по важност, може да се каже, че демографският бум в мюсюлманските общества и наличието на огромно количество (в повечето случаи безработни) младежи и мъже между 15 и 30 години, е естествен източник на нестабилност и насилие както в границите на исляма, така и извън тях. Каквото и да е въздействието на другите причини, само този фактор е напълно достатъчен да обясни мюсюлманското насилие през 80-те и 90-те години на XX в. Остаряването на това поколение на „прасето в корема на питона“ към третото десетилетие на XXI в. и евентуалното икономическо развитие на мюсюлманските общества (стига то да стане и когато стане факт) биха довели до значително намаляване на мюсюлманската склонност към насилие, а следователно и до общо снижаване на честотата и интензивността на войните по линията на разлома.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар