// Вие четете...

Чувства и власт

Причини за ислямското възраждане.

„Всичко, което е прекалено, не е трайно.“

Причини за ислямското възраждане.

През 70-те и 80-те години вълна на демократизация заля света, обхващайки няколко десетки страни. Тази вълна оказа известно въздействие върху ислямските общества, но то бе ограничено. Докато демократичните движения набират скорост и вървят към властта в Южна Европа, Латинска Америка, по източно азиатската периферия и в Централна Европа, ислямистките движения също набират скорост в мюсюлманските страни. Ислямизмът е функционалният заместител на демократичната опозиция срещу авторитаризма в християнските общества и до голяма степен е продукт от сходни причини: социална мобилизация, загуба на легитимност за действие от страна на авторитарните режими и променяща се международна среда, включително повишение на цените на петрола, което в мюсюлманските страни стимулира по-скоро ислямистката, отколкото демократичната тенденция.
Свещеници, пастори и светски религиозни групи играят основна роля в противопоставянето срещу авторитарните режими в християнските общества, докато улемите, мюсюлманските духовници и ислямистите играят сравнима опозиционна роля в мюсюлманските страни. Папата беше важен фактор за премахване на комунистическия режим в Полша, аятолахът — за свалянето на режима на шаха в Иран.
През 80-те и 90-те години ислямистките движения доминират, а често и монополизират опозицията срещу правителствата в мюсюлманските страни. Тяхната сила до известна степен е функция от слабостта на алтернативните източници на опозиция. Левичарските и комунистическите движения бяха дискредитирани и след това силно разклатени от рухването на Съветския съюз и на световния комунизъм. Либерални и демократични опозиционни групи съществуват в повечето мюсюлмански общества, но обикновено те включват ограничен брой интелектуалци и хора със западни корени или със западна ориентация. С малки изключения либералните демократи не успяха да получат стабилна народна подкрепа в мюсюлманските общества, като дори и ислямският либерализъм не успя да пусне корени там. Фуад Аджами отбелязва: „Да се пише за либерализъм или за буржоазна традиция в мюсюлманските общества означава да се пише некролог на хора, поставили си непосилни задачи и претърпели провал.“ Всеобщият неуспех на либералната демокрация да пусне корен в мюсюлманските общества е непрекъснато и повтарящо се явление в продължение на столетието, започващо от края на XIX в. Поне отчасти този провал се крие в негостоприемността на ислямската култура и общество към либералните концепции на Запада.
Успехът на ислямистките движения в овладяването на опозицията и в утвърждаването им като единствена жизнеспособна алтернатива на съществуващите режими до голяма степен е подпомогнат от политиката на тези режими. По едно или друго време в хода на Студената война много правителства, включително тези на Алжир, Турция, Йордания, Египет и Израел, насърчават и подкрепят ислямистите като контрапункт на комунистите или на враждебни националистически движения. Най-малкото до войната в Персийския залив Саудитска Арабия и други страни от региона осигуряват масирана финансова подкрепа на мюсюлманското братство и на ислямистки групировки в редица държави. Способността на ислямистките групи да овладеят опозицията се усилва и от потискането на светските опозиционни движения от страна на правителствата. Като цяло силата на фундаменталистките движения варира обратно пропорционално на силата на светските демократически или националистически партии и е по-ограничена в страни като Мароко и Турция, допускащи известно многопартийно съперничество за разлика от страни, които потискат всякаква форма на опозиция. Светската опозиция обаче е много по-уязвима за репресии от религиозната. Последната има възможност да действа посредством и под прикритието на цяла мрежа от джамии, организации за социално подпомагане, фондации и други мюсюлмански институции, върху които държавата не може да упражнява натиск. Либералните демократи нямат такова прикритие и следователно са много по-лесно контролируеми или попадащи под ударите на държавата.
Опитвайки се да овладеят разрастването на ислямистките тенденции, правителствата разширяват религиозното образование в държавните училища, които често се оказват под влиянието на ислямистки идеи и на учители с ислямистки убеждения, и увеличават финансовата си подкрепа за религията и за религиозните образователни институции. Тези действия отчасти демонстрират ангажираността на държавата с исляма, а чрез финансиране тя разширява контрола си върху ислямските институции и ислямското образование. Същевременно обаче тези мерки водят до възпитаването на огромна маса студенти и други граждани в ценностите на исляма, което ги прави по-открити към ислямистките лозунги, и подготвят образовани хора да работят за постигане на ислямистките цели.
Силата на ислямското възраждане и привлекателността на ислямистките движения кара властите да подкрепят ислямистките институции и практики и да въведат ислямски символи и ритуали в управлението. Най-общо казано, това означава утвърждаване и преутвърждаване на ислямисткия характер на съответната държава и общество.
През 70-те и 80-те години политическите лидери се надпреварват да отъждествяват своите режими и самите себе си с исляма. Кралят на Йордания Хюсеин, воден от убеждението, че светските правителства нямат особено бъдеще в арабския свят, говори за необходимостта да се изгради „ислямска демокрация“ и един „модернизиращ ислям“. Кралят на Мароко Хасан подчертава своето произхождащо от Пророка родословие и ролята си като „халиф на правоверните“. Султанът на Бруней, доскоро не особено ангажиран с ислямистки практики, става „все по-предан на вярата“ и определя режима си като „малайска мюсюлманска монархия“. В Тунис Бен Али редовно призовава Аллах в речите си и „се загръща с наметалото на исляма“, за да възпре нарастващата притегателна сила на ислямистките групи. В началото на 90-те години Сухарто открито възприема курс към „по-мюсюлманска“ политика. В Бангладеш принципът на „секуларизма“ отпадна от конституцията в средата на 70-те години, а в началото на 90-те години светската кемалистка идентичност на Турция за пръв път бе изправена пред сериозна заплаха. За да изтъкнат привързаността си към исляма, правителствените лидери — Йозал, Сухарто, Каримов — бързат да направят поклонение по светите места.
Правителствата на мюсюлманските държави предприеха и действия за ислямизиране на правото си. В Индонезия в светската правна система се включват ислямски правни понятия и процедури. С оглед на предимно не мюсюлманското си население Малайзия пък създава две отделни правни системи, едната — ислямистка, а другата — светска. В Пакистан по време на режима на генерал Зиа Ул Хак се полагат огромни усилия за ислямизиране на правото и на икономиката. Въвеждат се ислямски наказателни разпоредби, изгражда се система от шериатски съдилища, а шериатът се обявява за върховен закон в страната.
Подобно на други прояви на глобалното религиозно възраждане ислямското възраждане е едновременно продукт на модернизацията и стремеж за овладяването й. Предизвикващите го причини са същите, които в най-общи линии пораждат тенденциите за индигенизация в незападните общества: урбанизацията, социалната мобилизация, по-високото равнище на грамотност и образованието, подобрените комуникации и влиянието на медиите, както и разрасналото се взаимодействие със западната и с други култури. Тези процеси подкопават традиционните селски и кланови връзки, предизвикват отчуждение и криза на идентичността. Ислямистките символи и вярвания отговарят на тези психологически потребности, а ислямистките благотворителни организации посрещат социалните, културните и икономическите нужди на мюсюлманите, притиснати от процесите на модернизация. Мюсюлманите чувстват потребност да се върнат към идеите, ритуалите и институциите на исляма, за да намерят компаса и двигателя на модернизацията.
Твърди се, че ислямското възраждане е също и „продукт на западащата сила и на изгубения престиж на Запада… Когато тоталното надмощие на Запада залязва, неговите идеи и институции губят лустрото си“. По-конкретно казано ислямското възраждане се стимулира и подхранва от петролния бум през 70-те години, който увеличава неимоверно богатството и могъществото на редица мюсюлмански страни и им позволява да предизвикат обрат в отношението на господство и подчинение, съществувало дотогава във връзките им със Запада. Както отбелязва Джон Б. Кели по това време, „саудитите несъмнено получават двойно удовлетворение от налагането на унизителни наказателни мерки спрямо хора от Запада; защото те са не само проява на силата и независимостта на Саудитска Арабия, но имат за цел също така да демонстрират презрение към християнството и превъзходство на исляма“. „Ако бъдат поставени в тяхната историческа, религиозна, расова и културна рамка“, действията на богатите мюсюлмански страни, производителки на петрол, „не са нищо друго освен дързък опит да се постави християнския Запад в подчинено положение спрямо мюсюлманския Изток.“
Правителствата на Саудитска Арабия, Либия и на други страни използват своите петролни богатства, за да стимулират и финансират мюсюлманското възраждане, а мюсюлманските богатства мотивират мюсюлманите да се откажат от преклонението си пред западната култура, подменяйки го с дълбока ангажираност към собствената култура и със стремеж да утвърдят ролята и значението на исляма в не ислямските общества. По същия начин, по който в миналото богатството на Запада се е приемало като доказателство за превъзходството на западната култура, сега на петролното богатство се гледа като на свидетелство за превъзходството на исляма.
Импулсът от покачването на цените на петрола постепенно гасне през 80-те години, но демографският растеж е постоянно действаща подбудителна сила. Докато възходът на Източна Азия се подхранва от впечатляващите темпове на икономически растеж, възраждането на исляма се стимулира от не по-малко внушителните темпове на демографски растеж. Прирастът на населението в ислямските страни, особено на Балканите, в Северна Африка и в Централна Азия, значително надвишават темповете в съседни региони, както и в света като цяло. Между 1965 г. и 1990 г. общият брой на населението в света нараства от 3,3 милиарда на 5,3 милиарда при годишен прираст от 1,85%. В мюсюлманските общества нормата на растеж почти винаги надхвърля 2%, често превишава 2,5%, а понякога надминава и 3%. Така например между 1965 г. и 1990 г. населението на страните от Магреба нараства с 2,65% годишно от 29,8 милиона на 59 милиона, като в Алжир прирастът е 3% годишно. През същия период числеността на египтяните се повишава при годишна норма на растеж 2,3% (от 29,4 милиона на 52,4 милиона). Между 1970 г. и 1993 г. населението на Централна Азия нараства по следния начин: с 2,9% годишно в Таджикистан; с 2,6% в Узбекистан; с 2,5% в Туркменистан; с 1,9% в Киргизстан, а в Казахстан, където населението е наполовина руско, нормата на годишен растеж на населението е само 1,1%. В Пакистан и Бангладеш нормата на демографски растеж надхвърля 2,5% годишно, докато в Индонезия тя възлиза на повече от 2%. Както вече отбелязахме, през 1980 г. общият дял на мюсюлманите съставлява 18% от населението в света, през 2000 г. той вероятно ще надхвърли 20%, а през 2225 г. ще бъде повече от 30%.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар