// Вие четете...

Чувства и власт

Причини за възникване и прекратяване на конфликти.

„Една искра е достатъчна, за да запали голям пожар.“

„Всяка война трябва да има своя край“, повелява традиционната мъдрост. Но дали това е валидно и за войните по линията на разлома? Насилието по линията на разлома може да спре изцяло за известен период, но то рядко приключва завинаги. Войните по линията на разлома са белязани от чести паузи, примирия, прекратявания на огъня, но не и от всеобхватни мирни договори, които да разрешават основните политически противоречия. За тях е характерно да затихват и да се разпалват наново, защото имат корените си в дълбоки конфликти по линията на разлома, включващи трайни антагонистични отношения между групи от различни цивилизации. На свой ред тези конфликти произтичат от географската близост, различията в религиите и културите, разминаващите се социални структури и историческата памет на двете общества. С течение на вековете те могат да еволюират и породеният от тях конфликт да се разсее. Или пък конфликтът може да изчезне бързо и брутално, ако една от групите унищожи другата. Ако обаче не се случи нито едното, нито другото, конфликтът продължава, както и цикличното възвръщане на насилието. Войните по линията на разлома са периодично възобновяващи се; конфликтите по линията на разлома са нескончаеми.

Достигането дори до временно спиране на война по линията на разлома зависи от два процеса. Първият е изтощението на първичните участници. В даден момент, когато жертвите достигнат десетки хиляди, бежанците — стотици хиляди, градовете — Бейрут, Грозни, Вуковар — са изравнени със земята, а хората започват да викат „това е истинска лудост, стига толкова“, радикалите и от двете страни вече не са в състояние да мобилизират народния гняв, преговорите, които са се проточвали безуспешно с години, се възраждат, умерените отново затвърждават позициите си и постигат някакъв вид споразумение за прекратяване на касапницата. До пролетта на 1994 г. шестгодишната война за Нагорни Карабах беше изтощила и арменците, и азербайджанците, поради което те се съгласиха на прекратяване на огъня. През есента на 1995 г. по подобен начин се заявява, че в Босна „страните в конфликта са изтощени“ и се стига до Дейтънското споразумение. Такива прекратявания на конфликтите обаче имат своите вътрешни ограничения. Те позволяват и на двете страни да си отдъхнат и да възстановят ресурсите си. След това, когато една от страните съзре възможност да извлече полза войната се подновява.

За да се стигне до временна пауза, е необходим още един фактор: включването на непреки участници от второ и трето ниво, които имат интерес и власт да съберат воюващите около масата. Войните на линията на разлома почти никога не се прекратяват чрез директни преговори само между първичните участници и много рядко това става чрез посредничеството на незаинтересовани страни. Културната чуждост, силната омраза и взаимното насилие, осъществено от първичните участници в конфликта, затрудняват неимоверно започването на конструктивни преговори по условията за прекратяване на огъня. Основните политически въпроси относно това кой да контролира каква територия, какво население и при какви условия непрестанно излизат на повърхността, възпрепятствайки постигането на споразумение по по-ограничени проблеми.

Конфликтите между държави и групи с обща култура могат понякога да бъдат разрешени чрез посредничеството на незаинтересована трета страна, която принадлежи към същата култура, има призната легитимност в рамките на тази култура и следователно може да се ползва с доверието и на двете страни при търсене на разрешение, произтичащо от ценностите на съответната култура. Папата беше в състояние успешно да посредничи в пограничния конфликт между Аржентина и Чили. При конфликти между групи от различни цивилизации обаче няма незаинтересовани страни. Много трудно е да се намери личност, институция или държава, на която да се доверят и двете страни. Всеки потенциален посредник принадлежи към една от двете въвлечени в конфликт цивилизации или към трета цивилизация с трета култура и с трети интереси, което не вдъхва доверие у нито една от страните в конфликта. Чеченци и руснаци или тамили и синхалци не биха се обърнали за посредничество към папата. Международните организации също като правило се провалят, защото не са в състояние да наложат на враждуващите съществени санкции или да им предложат съществени придобивки. Войните по линията на разлома могат да бъдат прекратени не от незаинтересовани личности, групи или организации, а от заинтересовани вторични и третични страни в конфликта, притекли се на помощ на родствениците. Те са в състояние да постигнат споразумение, от една страна, със свой аналог от противниковия лагер, а от друга — да наложат изпълнението на това споразумение на родствената държава. Въпреки че подкрепата отвън интензифицира и удължава войната, тя като цяло е необходимо, макар и недостатъчно условие за ограничаване и прекратяване на войната. Вторичните и третичните страни обикновено не желаят да се превърнат в непосредствени участници от първо ниво и затова се стараят да държат войната под контрол. Те освен това имат много по-разностранни интереси, отколкото първичните участници, съсредоточени изключително върху войната, като в отношенията помежду си са обвързани с други проблеми. Така в даден момент съществува вероятност те да преценят, че е в тяхна полза да прекратят войната. Доколкото подкрепят родственици, те разполагат и със средства за въздействие върху тях. По този начин застъпниците стават ограничаваща и възпираща сила.

При войни, в които липсват вторични и третични участници, съществува по-малка вероятност за експанзия, но също така е по-трудно те да бъдат спрени, като пример за това са войните между държави от цивилизации, които нямат държава – ядро. Войните по линията на разлома, които са свързани с бунтове в рамките на съществуваща държава и при които липсва съществена подкрепа, също поставят специфични проблеми. Ако войната продължи известно време, претенциите на бунтовниците прерастват от настояване за някаква форма на автономност до претенции за пълна независимост, нещо, което правителството отхвърля. Обикновено правителството настоява бунтовниците да предадат оръжието си като първа стъпка към прекратяването на сраженията, но бунтовниците отхвърлят такова искане. Правителството, също съвсем естествено, се противопоставя на участието на външни сили в конфликт, смятан от него за чисто вътрешен проблем по справянето с „криминални елементи“. Определянето му като вътрешен конфликт същевременно представлява извинение за други държави да не се намесват в него, какъвто е случаят с ненамесата на Запада в Чечня. Такива проблеми позатихват, когато съответните цивилизации са лишени от държави – ядра. Войната в Судан например, която започва през 1956 г,. е прекратена през 1972 г., когато участниците са изтощени, а Световният съвет на църквите и Общо африканският съвет на църквите, в резултат на успешни преговори, допринасят за подписване на Споразумението от Адис Абеба, гарантиращо автономия на Южен Судан, което представлява уникално постижение за неправителствени международни организации. Десетилетие по-късно обаче правителството нарушава споразумението, войната се възобновява, целите на бунтовниците ескалират, позицията на правителството се втвърдява и усилията за постигане на споразумение се провалят. Нито арабският свят, нито Африка разполагат с държави – ядра, които да имат интерес и власт да окажат натиск върху воюващите. Опитите за посредничество от страна на Джими Картър и на различни африкански лидери се оказват неуспешни, неуспешни са и усилията на Комитета на източноафриканските държави, в който участват Кения, Еритрея, Уганда и Етиопия. Съединените щати, които са в обтегнати отношения със Судан, не са в състояние да действат директно, нито пък могат да се обърнат с молба за конструктивна роля към Иран, Ирак или Либия, които поддържат тесни връзки със Судан; по тази причина възможностите са сведени до спечелването на Саудитска Арабия за каузата, но пък нейното влияние върху Судан е също ограничено.

Най-общо казано, преговорите за прекратяване на огъня се придвижват отвъд мъртвата точка, когато настъпи относително равновесие и равностойно включване на вторични и третични играчи и от двете страни. При някои обстоятелства обаче една единствена държава – ядро може да се окаже достатъчно силна, за да наложи прекратяване на конфликта. През 1992 г. Комисията за сигурност и сътрудничество в Европа се опита да посредничи във войната между Армения и Азербайджан. Беше създаден комитет, т. нар Минска група, включващ първичните, вторичните и третичните страни (арменци от Нагорни Карабах, Армения, Азербайджан, Русия и Турция), заедно с Франция, Германия, Италия, Швеция, Чешката република, Беларус и Съединените щати. Ако изключим Съедините щати и Франция, където има значителни арменски диаспори, тази последна група страни няма особен интерес да сложи край на войната, а и не разполага със способността да го направи. Когато двата третични играча, Турция и Русия, заедно със Съединените щати приеха план за прекратяване на конфликта, той бе отхвърлен от арменците от Нагорни Карабах. Русия обаче самостоятелно организира в Москва поредица от преговори между Армения и Азербайджан, което „беше алтернатива на Минската група и …така постави под съмнение усилията на международната общност“. Накрая, когато първичните участници се изтощиха взаимно, а Русия си осигури подкрепата на Иран за преговорите, усилията на руснаците доведоха до споразумение за прекратяване на огъня. В качеството си на вторични участници Русия и Иран отново си сътрудничеха при реализираните с променлив успех опити за прекратяване на бойните действия в Таджикистан.

Русия има трайно присъствие в Задкавказието и ще бъде способна да налага прекратяване на огъня дотогава, докато е в неин интерес да го прави. Ситуацията на Съединените щати по отношение на Босна контрастира рязко на гореописаната. Дейтънските споразумения се основават на предложения, развити от контактната група от заинтересовани държави – ядра (Германия, Великобритания, Франция, Русия и Съединените щати), но нито един от другите третични играчи не е тясно ангажиран с разработване на финалното споразумение, а два от трите първични участника в конфликта имат твърде периферно присъствие на преговорите. Прилагането на споразумението се поема от доминираните от САЩ сили на НАТО. Ако САЩ оттегли силите си от Босна, нито европейските сили, нито Русия ще имат стимул да продължат да налагат споразумението, босненското правителство, сърбите и хърватите ще бъдат мотивирани да подновят военните действия, щом възстановят ресурсите си, а сърбите и хърватите ще бъдат изправени пред изкушението да осъществят мечтите си за Велика Сърбия и Велика Хърватия.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар