// Вие четете...

Роли в живота

Пристигането на нашествениците.

„Открития враг не е така страшен, както фалшивия приятел.“

Преди нашествието.

622 — Изселване на Пророка Мохамед от Мека в Медина;

638 — Халиф Омар превзема Ерусалим;

VII — VIII век — Арабите създават огромна империя, простираща се от река Инд до Пиренеите;

809 — Умира халиф Харун ал-Рашид. Арабската империя е в своя апогей Х век — Въпреки че арабската цивилизация е все така цветуща, за арабите започва политически упадък. Халифите отстъпват властта си на персийски и турски военни;

1055 — Селджукските турци стават господари на Багдад;

1071 — Селджуките разгромяват византийците при Малазгерд и завладяват Мала Азия. В скоро време властта им ще се разпростре над целия мюсюлмански Изток, с изключение на Египет.

„Цар Килидж Арслан“, е едва седемнадесет годишен, когато се появяват нашествениците. Пръв мюсюлмански владетел, информиран за приближаването им, младият турски султан с леко дръпнати очи е и първият, нанесъл им разгром, както и първият, победен от страшните рицари.

Още през юли 1096 година Килидж Арслан научава, че огромна тълпа от нашественици е тръгнала към Константинопол. Веднага предусеща най-лошото. Разбира се, той няма никаква представа за истинските цели, преследвани от тези хора, но появата им на Изток за него не предвещава нищо добро.

Султанството, което управлява, се простира върху голяма част от Мала Азия — територия, която турците наскоро са изтръгнали от гърците. Всъщност бащата на Арслан, Сюлейман, е първият турчин, завзел земята, която векове по-късно ще бъде наречена Турция. В Никея, престолния град на младата мюсюлманска държава, византийските църкви са повече от джамиите. Градският гарнизон е съставен от турски конници, но по-голямата част от населението е гръцко. Арслан не храни никакви илюзии относно истинските чувства на своите поданици — за тях той винаги ще си остане главатар на варварска банда. Единственият владетел, когото те признават и чието име шепнешком споменават във всички молитви, е василевсът Алексий Комнин, ромейски император. Всъщност Алексий е по-скоро император на гърците, провъзгласили се за наследници на Римската империя. Това им качество впрочем е признато от арабите, които през XI, както и през XX век, наричат гърците с думата „рум“ — „римляни“. Владението, завоювано от бащата на Арслан за сметка на гръцката империя, е наречено дори Румско султанство.

По онова време Алексий е една от най-влиятелните личности на Изтока. Петдесет годишен, дребен на ръст, с очи, в които припламват лукави пламъчета, с добре поддържана брада и изискани маниери, винаги окичен със злато и загърнат в богати сини одежди, Алексий предизвиква истинско възхищение у Арслан. Именно той властва над Константинопол, над приказната Византия, намираща се на по-малко от три дни път от Никея. Близост, която поражда смесени чувства у младия султан. Подобно на всички номадски воини той мечтае за завоевания и плячка. Усещането, че легендарните богатства на Византия са досами ръката му, е приятно. Но същевременно чувства и заплаха — той знае, че Алексий никога не се е отказвал от намерението да си възвърне Никея, не само защото тя е изконно гръцки град, но и защото присъствието на турски воини толкова близо до Константинопол представлява постоянна угроза за сигурността на империята.

И макар разкъсваната от години от вътрешни кризи византийска армия да е неспособна сама да подеме освободителна война, всички знаят, че Алексий може винаги да потърси чужда помощ. Византийците никога не са се колебали да прибягват до услугите на рицари, пристигнали от Запад. Не са малко хората от Запада, които посещават Изтока — наемници с тежки доспехи или поклонници на път за Палестина. Така че през 1096 година те не са непознати за мюсюлманите. Двайсетина години по-рано — Арслан все още не е бил роден, но старите емири от армията са му разказвали за това — един от русокосите авантюристи, някой си Русел дьо Байол, след като успял да създаде независима държавица в Мала Азия, си позволил да тръгне срещу Константинопол. На обезумелите византийци не останало друго, освен да се обърнат към бащата на Арслан, който не повярвал на ушите си, когато нарочен пратеник на василевса го помолил да им се притече на помощ. Така турските конници се отправили към Константинопол и успели да надвият Русел. В замяна Сюлейман бил богато възнаграден със злато, коне и земи.

Оттогава византийците са недоверчиви към западняците, но имперските войски изпитват непрекъснато нужда от опитни войници и са принудени да търсят наемници. Впрочем не само измежду западняците. Многобройни са турските воини под знамената на християнската империя. И именно чрез свои сънародници, служещи във византийската армия, през юли 1096 година Арслан научава, че хиляди западняци приближават Константинопол. Картината, която му описват осведомителите, го обърква. Западните пришълци приличат твърде малко на обикновено срещаните наемници. Между тях има, разбира се, няколко стотин рицари и голям брой въоръжени пешаци, но и хиляди жени, деца и дрипави старци — сякаш човешко племе е прогонено от земите му от някой завоевател. Говори се още, че всички носят на гърбовете си платнени ивици, пришити във формата на кръст.

Младият султан, комуто е трудно да прецени опасността, нарежда на съгледвачите си да удвоят бдителността и непрекъснато да го държат в течение на „подвизите“ на новите нашественици. За всеки случай заповядва да се проверят и укрепленията на престолния град. Над крепостните стени на Никея, дълги повече от шест хиляди метра, стърчат двеста и четиридесет кули. На югозапад от града спокойните води на езерото Асканион осигуряват съвършена естествена защита.

В първите дни на август опасността добива очертания. Западняците пресичат Босфора, конвоирани от византийски кораби, и независимо от жаркото слънце започват да напредват покрай брега. Навсякъде — въпреки, че ги виждат пътьом да плячкосват не една гръцка църква — те крещят, че идват, за да изтребят мюсюлманите. Водач им е един отшелник на име Петър. Осведомителите преброяват няколко десетки хиляди души, но никой не е в състояние да каже накъде са се запътили. Изглежда, император Алексий е решил да ги настани в Цивитот — лагер, създаден от него за други наемници, намиращ се на един ден път от Никея.

В двореца на султана кипи трескаво оживление. Докато турските конници са готови всеки миг да скочат на конете си, шпиони и съгледвачи непрекъснато сноват и донасят и за най-малките придвижвания на западняците. Говори се, че всяка сутрин хиляди орди напускат отредения им лагер, за да тършуват из околността. Разграбват едни чифлици, а други опожаряват, след което се връщат в Цивитот, където клановете им си оспорват плодовете от набезите. Войниците на султана не виждат нищо шокиращо в това. Нищо обезпокоително и за техния господар. В продължение на месец нещата не се променят.

Но ето че един ден, към средата на септември, западняците внезапно променят навиците си. След като очевидно вече няма какво да оберат из околността, те тръгват — както се чува — към Никея, преминават през няколко изцяло християнски села и слагат ръка на току-що ожънатата и прибрана реколта, като безмилостно избиват дръзналите да им се противопоставят селяни. Дори невръстни деца са изгаряни живи.

Килидж Арслан е изненадан. Когато първите сведения достигат до него, обсадителите са вече пред стените на престолния град и преди още слънцето да се е издигнало на хоризонта, градските жители виждат дима от пожарите. Султанът веднага изпраща конен патрул, който влиза в сблъсък с западняците. Надвити от по-многочисления враг, турците са напълно разбити. Единици са оцелелите, които, окървавени, се връщат в Никея. Арслан смята, че авторитетът му е заплашен и иска незабавно да се втурне в бой, но емирите от армията му го разубеждават. Нощта скоро ще настъпи, а и западняците се оттеглят бързо-бързо към лагера си. Отмъщението трябва да почака.

Но не за дълго. Сякаш окуражени от успеха си, западните пришълци повтарят набега две седмици по-късно. Този път синът на Сюлейман, предупреден навреме, следи крачка по крачка придвижването им. Западните пришълци, наброяващи няколко рицари и главно хиляди опърпани грабители, поема към Никея, след което, като заобикалят града, се отправят на изток и изненадващо превземат крепостта Ксеригордон.

Младият султан се решава. Начело на своите хора той препуска в галоп към укрепеното градче, където западняците са се отдали на пиянство, за да отпразнуват победата си, без да подозират, че дните им са преброени. Защото Ксеригордон крие тайна, добре позната на войниците на Арслан, но още неразкрита от неопитните чужденци — снабдяването с вода става отвън, от място, доста отдалечено от крепостните стени. Турците бързо прекъсват достъпа до него. Остава им само да заемат позиции около крепостта и да не мърдат оттам. Жаждата воюва вместо тях.

За обсадените започва жестоко мъчение. Стигат дотам, че пият кръвта на конете и собствената си урина. Човек може да ги види как през онези първи дни на октомври гледат отчаяно към небето в очакване на няколко капки дъжд. Напразно. Само след седмица водачът на нашествениците, рицарят Реналд, е готов да капитулира при условие, че животът му бъде запазен. Арслан, който настоява те публично да се откажат от вярата си, не се изненадва, когато Реналд заявява, че е готов не само да приеме исляма, но и да се бие на страната на турците срещу собствените си другари. Мнозина от приближените му, приели същите условия, са изпратени в пленничество в градовете на Сирия и Средна Азия. Останалите са посечени.

Младият султан е горд с подвига си, но не губи разсъдък. Дава отдих на хората си за традиционната подялба на плячката и още на следващия ден ги призовава към ред. Западняците са загубили близо шест хиляди души, но остават шест пъти повече и именно сега или никога е моментът да се отърват от тях. За да успее, той прибягва до хитрост: Изпраща шпиони гърци в лагера Цивитот, за да съобщят, че хората на Реналд са в отлично състояние, че са успели да превземат дори Никея и че са твърдо решени да не делят богатствата й със своите едноверци. През това време турската армия приготвя огромна засада.

Грижливо разпространените слухове предизвикват очакваното брожение в лагера Цивитот. Хората се трупат, проклинат Реналд и воините му и решават незабавно да тръгнат, за да участват в разграбването на Никея. Но ето че изведнъж, незнайно как, един оцелял от похода към Ксеригордон пристига и разкрива истината за съдбата на другарите си. Шпионите на Арслан мислят, че мисията им е провалена, защото най-мъдрите сред тях настояват за спокойствие. Но едва отминал моментът на униние, възбудата се завръща. Тълпата се вълнува и крещи, иска да тръгне незабавно вече не за да участва в грабежа, а за да „отмъсти за мъчениците“. Колебаещите се са наречени страхливци. Накрая най-разярените успяват да се наложат и тръгването е определено за сутринта. Шпионите на султана, чиято хитрост е разкрита, но целта е постигната, тържествуват. Те изпращат съобщение на господаря си да се готви за бой.

Призори на 21 октомври 1096 година западните пришълци напускат лагера си. Арслан е наблизо. Прекарал е нощта на хълмовете край Цивитот. Хората му са по местата си, добре прикрити. Самият той, от мястото, където се намира, вижда в далечината идващата колона, обгърната от облак прах. Няколко стотин рицари, повечето от които без доспехи, вървят начело, следвани от безредна тълпа пешаци. Изминал е по-малко от час откакто са тръгнали, а султанът вече чува приближаващия грохот. Изгрялото зад гърба му слънце ги удря право в лицето. Затаявайки дъх, Арслан дава знак на емирите си да бъдат готови. Настава съдбовният миг. Едва доловим жест, няколко заповеди, промълвени тук-там, и ето че стрелците бавно обтягат лъковете си. Внезапно хиляди стрели изсвистяват пронизително като една. Повечето рицари се строполяват в първите минути. След тях са пометени и пешаците.

Когато започва ръкопашният бой, нашествениците са вече обърнати в бяг. Последните се втурват обратно към лагера, където не участвалите в битката едва стават от сън. Стар свещеник отслужва утринна молитва, няколко жени приготвят храна. Пристигането на бегълците, следвани по петите от турците, всява смут. Западняците се разбягват на всички страни. Едни, опитали се да стигнат до близките горички, са бързо застигнати. Други, по-находчиви, се барикадират в една изоставена крепост, чието предимство е, че опира досами морето. Като не желае да рискува излишно, султанът се отказва от мисълта за обсада. Византийската флота, своевременно известена, пристига, за да ги отведе. Две-три хиляди души се спасяват така. Петър Пустинника, който от няколко дни е в Константинопол, също оцелява. Но сподвижниците му не са така късметлии. Най-младите жени са отвлечени от конниците на султана, за да бъдат раздадени на емирите или продадени на тържищата за роби. Неколцина младежи са сполетени от същата участ. Останалите западняци, на брой около двадесет хиляди, са избити.

Килидж Арслан ликува. Току-що е разгромил страшната западняшка армия, а собствените му загуби са незначителни. Като съзерцава огромната плячка, струпана в нозете му, той има чувството, че изживява най-хубавата си победа.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар