// Вие четете...

Начини на манипулиране

Приказката за демократичния преход.

„Истината е горчива, лъжата – сладка.“

Новият социален договор. Книгата на директора на ЦСП Евгений Дайнов „Политическият дебат и преходът в България“, перфектно илюстрира привидното противоречие в дискурса за прехода на експертите на мозъчните тръстове. На една и съща страница срещаме пасажи, които защитават идеята, че преходът е процес, започнат и подтикван от външни фактори, на които мозъчните тръстове стават апологети и привилегировани интерпретатори, и други, които представят българския преход като процес, започнат от български граждани, отговорни и еманципирани личности, подкрепени и представени от мозъчните тръстове в качеството им на лидери на гражданското общество. Дори образът на селянина става предмет на една съвсем различна историческа интерпретация, която преобръща опозицията Запад / Изток в негова полза.

„Дебат“ и „консенсус“ са сред ключовите думи от приказката за „демократичния преход“ и „нежната революция“. По време на разговорите ми с лидерите и експертите на мозъчните тръстове те си служат с тях, когато описват функционирането на собствените си организации, или пък говорят за ролята на гражданското общество в публичното и на политическото пространство. Първите дискусии между експерти, организирани от ЦИД през 1990–1993 г., са описани като „непрекъснат дебат“, „свободни форуми, на които се измисляше идеята за демокрацията“. Националната кръгла маса през 1990 г., която събира представители на различни движения и политически партия и започва прехода според модела на „нежните революции“ в другите страни от Централна и Източна Европа, е сравнена от Евгений Дайнов с атинската агора.

Често се говори за прехода като за „събуждането на една друга България“, като за „второ възраждане на българското общество“ (което след това породи българската нация през XIX в.). Неговият успех е в това, че е успял да пробуди „демократичния рефлекс на българските граждани“ и според Евгений Дайнов инициира нов обществен договор и нов демократичен консенсус:

Само година по-късно обаче същият автор поставя началото на проекта „България в XXI в.“, който обявява провала на прехода, причинен от незрелостта на българското общество.

Въстаниците“ от 1997 г. Нацията, която се осъзнава, въстава и изтръгва от социалистите нов социален договор. Тя подписва нов договор за реформи и прогрес… Ние разказваме тази история днес благодарение на щедрата помощ на „Джърман Маршал Фонд“. Евгений Дайнов.

Броят „The rebirth of Bulgaria, 1996–1997“ (Възраждането на България) на българското списание на английски език „Insider“, чиято редакция е съставена в голямата си част от членове на ЦСП, резюмира доминиращия и официален дискурс на мозъчните тръстове за това, което те наричат „възраждането на българската демокрация“. Става дума за протестните митинги на студенти и граждани от столицата през януари 1997 г., които довеждат до организирането на предсрочни парламентарни избори. Сюжетът за нежната революция от 1990 г. и за демократичния консенсус се замества от разказа за конфронтацията между гражданското общество и държавата.

Това специално издание на списанието започва с едно изречение, което съзнателно повтаря началото на народните приказки:

„Имало едно време един период на страх… и на инфантилно доверие във всемогъщата държава, която ще възстанови реда, ще замени свободата с няколко залъка безплатен хляб…“.

Социалистическото мнозинство трябва да даде мандат на ново правителство. Избраният за президент Желев отказва мандата и предизвиква парламентарна криза, продължила до края на февруари 1997 г. Курсът на долара се покачва до много високи стойности. Това предизвиква обществено напрежение, което, от своя страна, се превръща в открита конфронтация между манифестиращите и силите на реда вечерта на 10 януари 1997 г. В края на месец февруари 1997 г. временното правителство се наема да организира парламентарните избори през есента на 1997 г. Властта взема ОДС, които имат мнозинство и формират правителство начело с Иван Костов.

След това списанието описва събитията през погледа на свидетелства, които подчертават драматичния интензитет на конфронтацията. Кореспонденти на чуждестранни вестници сравняват протестите в София с „гражданските протести“ в Белград срещу Милошевич и аплодират „истинската българска демократична революция“, която не се е случила през 1989, а през 1997 г. Консулът на Испания в София говори за исторически събития, сравними с антифранкистката революция в Испания. Всички поздравяват раждането на гражданско общество, което най-накрая е способно да упражнява същински контрол върху държавата. Експертът на ЦЛС Деян Кюранов подчертава на страниците на същото това сп. „Insider“ ключовата роля на НПО:

Началото на 1997 г. показа две неща. На първо място факта, че надигането от януари 1997 г. беше по същество граждански протест. То не се превърна в неразумно насилие, а беше мислено изцяло като начин за постигането на нов обществен договор. То беше започнато и водено от граждански организации и комитети и успя да постигне своите цели. Втори важен аспект: докато страната потъваше в отчайваща бедност със сриване на лева и на икономиката, се надигна голяма вълна благотворителност, която също беше организирана и ръководена от НПО. Тези два факта доказват, че гражданското общество се е намесило и си отмъщава.

Общественият договор, изтръгнат чрез гражданско неподчинение и смела конфронтация със социалистическата държава, са често срещани сюжети в дискурса на либералните мозъчни тръстове.

Антидържавният дискурс е определящ за философията на гражданското общество, разбрано като сбор от не правителствени организации, които са достатъчно силни, за да се противопоставят на държавата и да я контролират. В България, както и в други бивши комунистически страни от Централна и Източна Европа, този дискурс е подправен също с идеологията на постмарксистките интелектуалци неконформисти от седемдесетте и осемдесетте години, които определят своята мисия в гражданското общество като защитници на универсалните права на индивидите срещу авторитарната държава и превръщат тази идеология в инструмент за защита на собствените си групови интереси.

След 1998 г. идеята за гражданското общество се превръща в идеология на radical social utopianism (Берник, цит.съч.), който произвежда митове за демокрацията. Техният основен сюжет е политическата мобилизация на не правителствените организации и на либералните интелектуалци срещу държавата и институциите. Напускайки чисто интелектуалната сфера, която губи влиянието си с икономическите промени в обществото, тя се превръща в доминираща идеология на демократичната намеса и на НПО. По този начин идеологията за civil control върху държавата застава в центъра на митът за демократичния преход, където неподчинението, протестът и конфликтът са разбирани като път за налагането на нов обществен ред.

Като идеолози и организатори на гражданското общество в България, през 1995–1997 г. мозъчните тръстове придобиват легитимността на лидери на една опозиция, която вече не се състои в алтернатива между политическите партии, а в една друга алтернатива, тази между гражданското общество и държавата. Така те се стремят да постигнат легитимност на представители и на трибуни на народа срещу неговия потисник:

През 1995–1996 г. бяхме единствената демократична опозиция в България. Гласът на СДС беше толкова заглъхнал, че вече не се чуваше… Партията се опитваше да се възроди от дълбока криза. Ние трябваше да се противопоставим на опитите на бившите комунисти да се върнат към една тоталитарна държава. Посредством медиите, организирайки и насърчавайки други НПО в София и в провинцията, ние подготвихме терена за събитията от 1997 г. Чисто и просто успяхме да вдъхнем доверие на част от обществото в способността му да се противопостави на властта. Затова правителството на Виденов се опита да ни задуши под шапката на Федерацията на българските фондации… Но ние успяхме да образуваме ядро в управителния съвет. Постигнахме мнозинство – аз, Евгений Дайнов, Иван Кръстев също влезна, Здравко Попов, Георги Прохаски. Наистина се опитаха да упражняват натиск върху нас. фондация „Отворено общество“ беше обвинена, че ръководи политическа опозиция срещу правителството, само защото хранеше почти всички български НПО по това време…

Според Е. Дайнов обвинението за инструментализиране на дейностите на мозъчните тръстове и на НПО от външни сили е „напълно нелегитимно“, защото те са се ползвали от „истинска подкрепа“, от „популярност както никога“. В своята книга Политическият дебат и българският преход той пише:

Българското общество отказва да вярва на социалистическата кампания. Сондажите от края на 1995 г. потвърждават популярността на основните НПО (мозъчни тръстове) в страната и одобрението на мнозинството граждани за тяхната дейност.

На въпроса как лидерите на мозъчните тръстове участват в това, което той нарича „януарското въстание“, Е. Дайнов отговаря с описването на медийната кампания от края на 1996 г., в която анализаторите налагат темата за необходимостта от нов обществен договор:

Експертите на мозъчните тръстове радикализират интерпретацията на събитията като настояват върху насилствения характер на сблъсъците. Във вестник „Континент“ от 13 януари 1997 г. Иван Кръстев предупреждава, че всеки опит за продължаване дейността на социалистическото правителство би довело до „полицейски социализъм“. В коментарите си на събитията от 10–11 януари Е. Дайнов и В. Гарнизов налагат идеята за „кървава баня“ и за въоръжено насилие срещу гражданите. Така анализаторите от средите на либералните мозъчни тръстове се налагат като лидери на дискурса за „народното въстание“ и това най-добре е описано в книгата на Е. Дайнов.

Но ролята на експертите не се описва просто като интелектуална и аналитична. Те често са сравнявани с лидери на революцията:

От време на време се превръщаме в революционери, само когато трябва; направихме го в България през 1996 г., през 1997 г. подпомогнахме опозицията срещу Милошевич в Сърбия. Сега пък отивам в Украйна. Ние сме експерти, интелектуалци тогава, когато трябва, но познаваме също и революционната тръпка…

Темата за революцията установява паралел между събитията от януари и февруари 1997 г. и историята на възраждането на българската нация и легитимира ролята на лидерите на гражданското общество, което в случая се идентифицира с нацията. Разказвайки с подробности епопеята от 1997 г., Е. Дайнов настоява върху масовия характер на революционните действия, водени от тези, които той описва като въстаници, по модела на героите от Априлското въстание срещу турците през 1876 г.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар