// Вие четете...

История на българите

Привличане вниманието и намесата на цивилизована Европа.

DSC_0071„Който не слуша съвети, нему не можеш да помогнеш.“

Привличане вниманието и намесата на цивилизована Европа.

През 1904 г. българското правителство се опитва да се подсигури с двустранни споразумения за евентуално нов подобен случай, но резултат не се получава. Става ясно, че аспирациите на Сърбия и Гърция към населените предимно с българи Македония и Одринско стават все по-големи.
Независимо от това князът и правителството на генерал Рачо Петров употребяват всички усилия за привличане вниманието и намесата на цивилизована Европа в трагедията, която се разиграва в Македония и Одринско. За съжаление – отново без реални резултати.
Все по-определено се налага идеята за военно освобождаване на поробените български земи. В началото на 1904 г. князът и правителството подготвят широкообхватен и конкретен план за създаване на елитна българска армия. Военният бюджет достига 30% от общия размер.
Безуспешни се оказват и мерките, взети от страна на великите сили за провеждане на т.нар. Мюрщегски решения (при срещата на Франц Йосиф и Николай II на 5. X. 1903 г. Мюрщег), за налагане реформи в районите на въстанието. Русия, изхождайки от свои интереси и перспективни планове, изключва от обсега на тези решения Одринска Тракия. В останалите райони са проведени съвсем палиативни реформи, които почти с нищо не променят тежката участ на поробените.
Мюрщегските решения за реформи са само оправдание за съвестта на Русия и Австро-унгария пред Европа.
По това време Англия още се надява за включване на България в своята орбита на влияние и затова лорд Лансдоун (няколко месеца по-късно) твърдо настоява за назначаване на християнин губернатор на Македония, а малко по-късно външният министър на Великобритания лорд Едуард Грей предлага напълно аргументирано (опасявайки се може би от предстоящо създаване на Балкански съюз под покровителството на Русия) даване действителна автономия на Македония. Русия и Австро-унгария обаче запазват пасивно отношение. Те знаят, че такова разрешаване на въпроса може да се надява на резултат, само ако бъде подкрепено от трите велики сили.
За българската общественост и правителство, а така също за поробеното население в Македония и Тракия, става все по-ясно, че при сложилата се обстановка освобождението може да се осъществи само с военна сила.
Предварителните условия за обсъждане на такъв въпрос обаче изискват обявяване независимостта на българската държава.
Княз Фердинанд за разлика от своя предшественик Александър I Батенберг влиза в държавния живот на България предпазливо и внимателно. Основна причина за това е не само фактът, че изпълнителната власт се намира в ръцете на един показал само в няколко месеца превъзходни управленчески качества държавник – Стефан Стамболов, но и поради вродената съобразителност на новия владетел. Роля играе тук и обстоятелството, че докато княз Александър встъпва на българския престол като любимец и протеже на императора всерусийски, княз Фердинанд пристига почти „инкогнито“ в България, непризнат от никоя велика сила и от никоя европейска държава.
Докато княз Александър още с встъпването си на престола предприема една след друга решителни, но не добре обмислени стъпки (пренебрегване либералното мнозинство, непризнаване резултатите от парламентарните избори, суспендиране на конституцията), княз Фердинанд внимателно наблюдава и изучава както новата си родина, така и отношенията на външния свят към нея. Това съвсем не значи нерешителност на амбициозния кобургски принц. Напротив. Именно по решителност на позициите и действията си, той ще се окаже най-решителният монарх на Балканите. По време на правителството на Константин Стоилов, князът продължава възприетия (а и наложен му от обстоятелствата) принцип „царят царува, но не управлява“.
След оставката на Стоилов обаче, прозрял психологията на българския политик, на котериите и партийните страсти в нашата страна, придобил ясна представа за сложното положение, в което се намира България, княз Фердинанд влиза решително в управлението на страната. Докато в цялото първо десетилетие на заемане на българския престол Фердинанд I ще се ограничава само в даване на становища за лицата, заемащи постовете във военното министерство и дипломатическия корпус, непосредствено след оставката на Стоилов князът все повече определя (а и налага) отношението си по избора на министър-председателя. Това става винаги по начин, който не противоречи на конституцията и в този смисъл т.нар. „личен режим“ на Фердинанд през мирния период на неговото управление е служил главно за предотвратяване на безконечни кабинетни кризи и отстраняване на един кабинет, след като практически е изразходвал възможностите си. Фердинанд I се стреми винаги към създаване на хомогенни, дори при възможност еднопартийни кабинети, което увеличава личната отговорност, но и осигурява ефективност на управлението в един период, когато България показва забележителен възход във всички сфери на своето развитие.
В началото на нашето столетие обаче основен въпрос за народа, княза и правителството си остава обединението на единната българска народност. Събитията след поражението на Илинденско-Преображенското въстание налагат все по-интензивно търсене на българско лоби и добре защитени позиции всред великите сили. Развитието на търговските отношения с Австро-унгария, Франция, все повече нарастващият стоков обмен с Германия определят до известна степен насоката на интересите на България към външния свят, а и на Европа към България.
Поражението на Илинденско-Преображенското въстание довежда до засилване репресиите на турските власти. Едновременно с това настъпва отдавна тлеещ разкол в македонското революционно движение. Така наречената „левица“ – Яне Сандански, Христо Чернопеев, Димо Хаджидимов – се противопоставя на основната линия на ВМОРО и започва агитация за „Балканска федеративна република“, което в един изключителен критичен момент елиминира българския характер на освободителната борба в поробена Македония. Този момент е сякаш „отключващ“ за засилване на сръбската и гръцката пропаганда и четническа дейност. Създават се условия за намеса в съдбата на тази хилядолетна българска културно-етническа общност на нови и чужди сили. За това спомага и определено етническо разнообразие на Македония, значително по-пъстро (независимо от ясно преобладаващото българско население) от онова, което съществуваше в другите освободени вече области на България.
По всички официално публикувани в Европа етнографски и социологически изследвания основното население на Македония се състои от българи. Никой не оспорва това до този период. Заедно с това обаче в южната област на Беломорска Македония е проникнало и прониква гръцко население, а в доста от големите селища определен брой от българите се гърчеят. На много места населението все още се дели на екзархисти (привърженици на Българската екзархия) и патриаршисти (привърженици на Вселенската патриаршия). Това разделение става още по-чувствително след поражението на Илинденското въстание. От запад към Дебер, Тетово, Гостивар и на север, дори към Поморавието, все по-чувствително става албанското етническо присъствие. Подложили на яростна асимилация българите в Поморавието, сърбите сега се опитват да се промъкнат дори към Куманово и Скопие. Без да реализират особени успехи, те разчитат повече на щедро платени добре въоръжени терористични чети.
Турското правителство, считайки като реално най-опасни и потенциално най-активни българските чети, подпомага пряко, а понякога и открито гръцките и сръбските формирования с определена цел да нанесат решителен удар на респектиращата ги вече десетилетия българска революционна организация.
На коварния разкол на „левицата“ в македонското революционно движение се противопоставя по-значителната и авторитетна част на ВМОРО, наричана условно „десница“, ръководена от д-р Христо Татарчев, Христо Матов, Иван Гарванов, Борис Сарафов и др. Тяхната линия е основната цел на ВМОРО за осигуряване автономия, но при определена трайна връзка с българския народ и свободната част на майката-родина.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар