// Вие четете...

Начини на манипулиране

Привилегированите бунтари на системата.

„Лицемерието е по-лошо от ненавистта.“

В действителност тези „момчета“ – „Иван Кръстев, Деян Кюранов и Генчо Дайнов“, – които поемат по пътя на експертизата и на мозъчните тръстове, до един са деца на номенклатурата, макар и по време на разговори с тях да избягваха да говорят за социалния си произход.

Бащата на Иван Кръстев – Йото Кръстев – е член на Централния Комитет на БКП и главен редактор на списание „Партиен живот“. Бащата на Евгений Дайнов, Александър Дайнов, години наред е журналист – кореспондент в Москва, в Лондон, а впоследствие е директор на БТА и член на Централния комитет на БКП. Бащата на Деян Кюранов, Чавдар Кюранов, професор по социология, е член на Централния комитет на БКП.

Проучване показа, че достъпът до тези полудисидентски кръгове е запазен преди всичко за една прослойка от населението, която има възможността да принадлежи към малкия елит, свързан с номенклатурата на страната. Тя осигурява за децата си най-добрите възможности за образование: чужди езици, достъп до западната литература, пътувания и т.н.

В Семинара за метафората срещаме също така името на Десислава Лилова, дъщерята на големия идеолог на „перестройката“ и висш партиен кадър Александър Лилов. Един от членовете на „Марксовия семинар“, социологът Андрей Райчев, бъдещ „експерт по прехода“, който „години наред въплъщава образа на левия мозъчен тръст“, е син на Венцел Райчев, първият отговорник за отношенията с КГБ след 1947 г. в България, който става и ръководител на БТА.

Бащата на Андрей Райчев е ключов персонаж в управлението на ресурсите на Службите в чужбина, във връзка е с Щази и с КГБ. Това е една от причините агенцията „Галъп“, която прави повечето изследвания на общественото мнение в България след 1989 г., да се озове в неговите ръце, наред с други финансови и символични ресурси, които са трудни за доказване.

От друга страна, Виза Недялкова, самата тя член на приятелските кръгове около групата „Синтез“, е дъщеря на генерал Недялков, който години наред е шеф на Военната академия в България, неизбежно свързана със Службите. В книгата Шесто управление… Андрей Райчев е цитиран като инструктор в „Отдела за политическа идеология“ на Централния комитет на Комунистическата партия. По време на създаването на „Клуб за гласност и преустройство“ той е натоварен с посредническата мисия между активистите на Клуба от Института по социология и властта, за да предотврати „нежелателни инциденти“.

Така алтернативните интелектуалци или интелектуалците полудисиденти са в постоянна връзка с дисидентските среди, а едновременно с това са свързани и с елита на политическата номенклатура чрез родителите си или чрез директна функция в тайните служби. Те в същото време са много близки до средите на хората, занимаващи се с изкуство, сред които можем да отбележим имената на всеобщо признатите художници – концептуалисти Греди Асса, Лъчезар Бояджиев и т.н. Тези връзки с политическите елити и с елитите, занимаващи се с изкуство, се запазват и в периода след 1989 г. Някои продължават да развиват контакти с артлитите – Александър Кьосев го прави в институционалните рамки на академичния си мозъчен тръст ЦАИ; други канализират усилията си в областта на политическите мрежи, като същевременно остават с единия крак в артистичните среди; Иван Кръстев поддържа приятелства в тази сфера чрез авторитета си пред фондацията на Джордж Сорос – помага на съпругата си Десислава в създаването на Центъра за култура и дебат „Червената къща“. Този период „на оргия, смесваща изкуството и философията, а също и душите и телата“, свършва малко след падането на Берлинската стена, когато императивът на оцеляването и новата идеологическа ситуация дават нови роли на актьорите на политическия и интелектуалния живот в България.

Победата на нормалността. Писменото, непубликувано свидетелство на Александър Кьосев, резюмира носталгията на голяма част от свидетелите на тази епоха:

В пост тоталитарния период сложните интелектуални перспективи се разпръскват във всички посоки на политическото, социалното и метагеографското пространство. Кой намери „духовната си родина“? Не зная.

Групата „Синтез“ не беше дисидентска формация и не претендираше да живее „в истината“. Когато говорехме за системата, възприемахме език на контрасимулация на идеологическия дискурс. Въодушевявахме се от Бодрияр, за да направим разбираем хода на системата, в която виртуални модели бяха предназначени да произвеждат реалност. В тоталитарното общество комунистическата и бюрократичната утопия можеха да възпроизвеждат само себе си, а не някаква реалност. Истинската „реалност“ беше отлагана за по-късно като някаква ирационална и анти утопична утайка… Тя беше функция на една утопия, която не беше се осъществила: безкрайно бедна, срамно белязваща, пълна с „липси“ (продукти, книги, технологии и най-вече знаци). Това беше асемиотична реалност.

Единственият възможен език беше да възприемем деформираните форми на тоталитарния език, но този дискурс на „инфектирането“ на символичен ред, който нашата среда започна да практикува срещу тоталитарната система, не можеше да възпроизведе критичния си потенциал в новата ситуация. Не критикувахме, за да попаднем отново в символичния ред на тоталитарния режим, а си играехме с границите на символичен ред, за да го направим неестествен, за да открием неговите рани, за да го направим отблъскващ, десакрализирайки го, реорганизирайки метафорите му; това беше агресивен дискурс. Този дискурс беше вирус. Днес ключовете към този инфектиращ дискурс са загубени. Дори участниците в най-тесните кръгове попаднаха под властта на новите идентификационни модели. Те интериоризираха новия символичен ред, потискайки собственото си минало. Само цензурират се. Забравили са политическия и философския залог на едновремешния им език, техниките му за съпротива, способността му да извоюва полета на относителна свобода. Никой вече не иска да изпробва собствените си граници, защото всеки се чувства добре в своя затвор. Членовете на „общността“ междувременно пораснаха и се превърнаха в добре заплатени депутати, посланици, съветници на президента, бизнесмени или медийни звезди на пост тоталитарна България, експерти по Изтока. Утопията на нормалността представяше света като непрестанен ход към здравето, при който всяко инфектиране е вредно.

Би било възможно да се направи антропологическо проучване на съдбите на членовете на „общността“, които „са пораснали“ в инкубатора на нормалността след 1989 г. Те всички се опитват да оцелеят или да се възползват от новите условия на пост комунизма, при които държавата „освобождава“ интелигенцията от своята закрила и в същото време намалява драстично финансовите ресурси на академичните учреждения. Така не правителственият сектор се превръща в една от възможностите да се избегне мизерията, като същевременно се изгради смислена кариера в контекста на новите кодове на обществото. Почти всички интелектуалци, без изключение, участват или са участвали в някоя НПО или в проекти на НПО и на мозъчните тръстове. Само някои от тях обаче основават и развиват мозъчните тръстове, признати в публичното пространство.

Сред имената на цитираните дотук можем да отличим: експерт № 1 Иван Кръстев, навремето студент по философия, станал директор на мозъчния тръст ЦЛС; Деян Кюранов, навремето социолог, станал експерт – съосновател на ЦЛС; Стефан Попов, навремето студент по философия, станал член на ЦЛС и директор на институт „Отворено общество“ София; Владислав Тодоров, навремето студент по театрознание, специализиран в театъра, станал един от членовете на мозъчния тръст ЦИД, днес професор по литература в Съединените щати, автор на книга за историята на тероризма; Андрей Райчев, навремето аспирант в Института по социология, станал директор на агенция „Галъп“, която функционира като „ляв“ мозъчен тръст.

Сред алтернативните университетски среди се забелязва също името на Богдан Богданов, професор по антична история и култура, станал впоследствие директор на институт „Отворено общество“ в София и директор на Нов български университет, създаден като НПО с финансиране от Джордж Сорос. Този университет е привилегированата академична среда на експертите на мозъчните тръстове, които могат да преподават там, дори и без да имат необходимите академични титли, изисквани в системата на Софийския университет.

ИД (Център за изследване на демокрацията) не е сред най-видимите в българското публично пространство на мозъчните тръстове. Той присъства по-скоро чрез своите „производни“ – няколко радиа, Агенцията за изследване на общественото мнение „Витоша Рисърч“, мултимедийни услуги и т.н. „ЦИД е българският мозъчен тръст“, наречен от някои „Матрицата“ или „малкият План Маршал за България“.

Историята на мозъчните тръстове в България всъщност започва със създаването на ЦИД: „първият аналитичен център, създаден на територията на страна-членка на бившия Варшавски договор“. Наричат го „организацията майка“, която повече или по-малко верните ѝ деца напускат, за да създадат собствени мозъчни тръстове. Той неформално е създаден през пролетта на 1989 г., „доста преди официалното падане на комунистическия режим на 10 ноември 1989“.

Докато в България вестниците и интелектуалците се разпалват от думи като „перестройка“, а думата мозъчен тръст не беше позната дори от някои бъдещи лидери на мозъчните тръстове, основателят на ЦИД „Огнян Шентов вече е пътувал в Съединените щати, където се е вдъхновил от модела на някои американски мозъчните тръстове.

Много членове на ЦИД, експерти, които са го напуснали или близки до средата на Института по история на БКП, откъдето произлиза по-голямата част от основателите на организацията, позволяват да се реконструират някои аспекти от възникването на първия български мозъчен тръст.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар