// Вие четете...

Роли в живота

Приближаване на нашествениците.

„Който не вярва в победата не ти е съперник.“

1096 — Килидж Арслан, султан на Никея, разбива западните нашественици, предвождани от Петър Пустинника;

1097 — Първият голям кръстоносен поход. Завладяване на Никея и разгром на Килидж Арслан при Дорилеон;

1098 — Западните нашественици завземат Едеса и Антиохия и разгромяват изпратената на помощ мюсюлманска армия начело с Карбука, господар на Мосул. Прояви на човекоядство в Маарра;

1099 — Падане на Ерусалим, последвано от клане и грабежи. Идващата на помощ египетска армия е разбита. Кадията на Дамаск, ал-Харауи, отива в Багдад начело на делегация от бежанци, за да изобличи бездействието на мюсюлманските управници пред лицето на нашественика.

Когато съобщиха на господаря на Антиохия, Яги Сиян, за приближаването на нашествениците, той се уплаши да не би християните в града да се вдигнат на бунт. Ето защо реши да ги изгони.

За събитията ще разкаже арабският историк Ибн ал-Атир, който повече от век след началото на западното нашествие се позовава на свидетелства, оставени от очевидци:

През първия ден Яги Сиян заповяда на мюсюлманите да излязат, за да почистят рововете, които опасват града. На следващия ден за същата ангария бяха изпратени само християните. Накара ги да се трудят до вечерта, а когато те поискаха да се приберат, им попречи с думите: „Антиохия е ваша, но вие трябва да ми я оставите докато уредя въпроса с западняците“. Те го попитаха: „Кой ще защитава нашите деца и жени?“ Емирът отговори: „Аз ще се заема с това вместо вас“. И наистина той защити семействата на изгонените и не позволи и косъм да падне от главите им.

През октомври 1097 година старият Яги Сиян, служил в продължение на четиридесет години на селджукските султани, живее обсебен от мисълта за предателство. Той е убеден, че събраните пред Антиохия латински войски никога не ще успеят да проникнат в града, освен ако не намерят съюзници зад стените му. Градът му не може да бъде превзет с атака, още по-малко пък да бъде доведен до гладна смърт чрез блокада. Войниците, с които разполага този турски емир с прошарена брада, са само шест-седем хиляди, докато западняците са строили близо тридесет хиляди бойци. Но Антиохия е практически непревзимаема. Крепостната й стена е дълга близо два фарсаха (дванадесет хиляди метра). На три различни нива по нея се издигат над триста и шестдесет кули. Самата стена, здраво строена от дялан камък и тухли върху зидана основа, тича нагоре по хълма Хабиб ан-Наджар, чийто връх е увенчан от непревзимаема цитадела. На запад е река Оронт, наречена от сирийците ал-Аси, „реката бунтар“, поради впечатлението, което понякога създава, че тече обратно — от Средиземно море към вътрешността на страната. Коритото й минава край стените на Антиохия, като създава естествено и трудно за преодоляване препятствие. На юг укрепленията са надвесени над долина, чийто стръмен склон е сякаш продължение на стената. Ето защо никой завоевател не може да обкръжи града от всички страни, а защитниците не изпитват никаква трудност да поддържат връзка с външния свят и да се снабдяват с храна.

Хранителните запаси са достатъчно обилни, тъй като крепостните стени обгръщат не само сгради и градини, но и обширни обработваеми парцели. Преди „фатх“, мюсюлманското нашествие, Антиохия е двеста хиляден римски град. През 1097 година тя наброява едва четиридесет хиляди души, а доста от многолюдните в миналото квартали са превърнати в полета и овощни градини. Макар и загубила част от миналото си великолепие, тя си остава град, който впечатлява. Всички пътешественици, дори онези, които идват от Багдад или Константинопол, остават заслепени още от пръв взор от града, разстлан докъдето поглед стига своите минарета, църкви, покрити пазари и луксозни вили, сякаш инкрустирани върху залесените склонове на цитаделата.

Яги Сиян не се притеснява за здравината на укрепленията или снабдяването с храна. Но всички отбранителни съоръжения биха се оказали ненужни, ако обсадителите успеят да намерят съучастник, който да им отвори някоя врата или да улесни достъпа им до някоя кула, както това се е случвало в миналото. Оттам идва решението му да изгони повечето християни, намиращи се под негова власт. В Антиохия, както и другаде, източните християни — гърци, арменци, маронити, яковити — с идването на латинците се оказват подложени на двоен натиск: от страна на своите западни едноверци, които ги подозират в симпатия към сарацините и се отнасят с тях като с по-низши поданици, и от страна на мюсюлманските си сънародници, които често виждат в тях естествен съюзник на нашественика. Практически не съществува граница между верска и народностна принадлежност. Една и съща дума, „рум“, се отнася за византийци и сирийци от гръцко вероизповедание, които впрочем неизменно считат себе си за поданици на василевса. Определението „арменски“ се отнася едновременно за една църква и един народ, а когато някой мюсюлманин говори за народност, „ал-умма“, той има предвид религиозната община. От гледна точка на Яги Сиян изгонването на християните е не толкова акт на религиозна дискриминация, колкото мярка, наложена по време на война на поданиците на една вражеска сила, Константинопол, към която Антиохия е принадлежала дълго и която още не се е отказала от намерението да си възвърне града.

От всички големи градове на арабска Азия Антиохия е последният, паднал под властта на селджукските турци. През 1084 година тя все още е подчинена на Константинопол. Когато тринадесет години по-късно пристигат франкските рицари и я обсаждат, Яги Сиян е, разбира се, убеден, че това е опит да бъде възстановена властта на румите (гърците) в съучастие с местното, предимно християнско население. Изправен пред подобна опасност, емирът не изпитва никакви скрупули. Той изгонва така наречените „назара“, привържениците на Назарееца, както назовават християните, и се заема с разпределянето на продоволствията от жито, растително масло и мед, инспектира ежедневно укрепленията и сурово наказва всяко нехайство. Достатъчно ли е това? Няма нищо по-несигурно. Но взетите мерки би трябвало да им позволят да издържат до пристигането на подкрепления. А кога ще дойдат те? Всеки жител на Антиохия настойчиво си задава въпроса, а Яги Сиян знае отговора толкова, колкото и случайният минувач. През лятото, когато латинците, наричани още франки, са още далече, той изпраща сина си при мюсюлманските управници в Сирия, за да ги предупреди за надвисналата над града опасност. В Дамаск, както ни съобщава Ибн ал-Каланиси, синът на Яги Сиян говори за свещена война. Но през XI век в Сирия думата „джихад“ е само лозунг, развяван от изпаднали в затруднение князе. За да помогне един емир на друг, трябва да има личен интерес. Само в такъв случай той би се позовал на свой ред на великите принципи.

През есента на 1097 година нито един владетел, с изключение на Яги Сиян, не се чувства пряко заплашен от франкското нашествие. Императорските наемници искат да си върнат Антиохия и в това няма нищо ненормално, защото градът е бил винаги византийски. Във всеки случай, си казва всеки, румите (гърците) няма да отидат по-далече. А фактът, че Яги Сиян има проблеми, сам по себе си не означава неприятности и за съседите му. От десет години той си играе с тях като създава дрязги, разпалва вражди, проваля съюзи. Нима е учуден Яги Сиян, че сега, когато ги моли да забравят омразата и да му се притекат на помощ, те не бързат?

Човек реалист, Яги Сиян знае, че ще го накарат да чака, да проси за помощ, да плати за своите хитрости, интриги и предателства. Но все пак се надява, че няма да стигнат дотам да го предадат с вързани ръце и крака на наемниците на василевса. В края на краищата той просто се е опитвал да оцелее в гнездото от безмилостни оси. В света, в който живее — този на селджукските князе, кървавите борби никога не спират, а господарят на Антиохия подобно на всички останали местни емири е принуден да взема нечия страна. Ако се окаже в лагера на губещия, го очаква смърт или най-малкото тъмница и поругание. Ако има късмет да избере страната на победителя, известно време се радва на победата и получава за награда няколко красиви наложници, преди отново да се окаже въвлечен в конфликт с риск за живота си. За да устоиш, трябва да заложиш на добрия кон и да не се инатиш да играеш само с него. Всяка грешка е фатална. Рядкост са емирите, умрели в леглото си.

При пристигането на западняците (франките) политическият живот в Сирия е буквално отровен от „войната на двамата братя“, две странни личности, сякаш излезли из въображението на някой народен разказвач. Редуан, цар на Алеп, и по-малкият му брат Дукак, цар на Дамаск, изпитват един към друг такава непримирима омраза, че нищо, дори и общата заплаха, не би ги накарало да помислят за помирение. През 1097 година Редуан е малко над двадесетте, но вече е обгърнат от аура на загадъчност. Най-ужасяващи легенди се разказват за него. Дребен, слаб, със суров, но често страхлив поглед, той попаднал — ни разказва Ибн ал-Каланиси — под влиянието на лекар – астролог, принадлежащ към Ордена на асасините, секта, създадена малко преди това и призвана да играе важна роля в епохата на западното нашествие. Обвиняват царя на Алеп не без основание че използва фанатиците, за да очиства противниците си. Убийства, безчестие, магьосничество… Редуан предизвиква недоверие у всеки, но се радва на най-голяма омраза в собственото си семейство. При възкачването си на престола през 1095 година той нарежда да удушат двама от по-малките му братя от страх някой ден да не оспорят властта му. Третият му брат успява да се спаси, бягайки от Алеп в нощта, когато силните ръце на робите на Редуан търсят да го стиснат за гърлото. Оцелелият е Дукак, който от този ден нататък храни неистова омраза към по-големия си брат. След бягството намира подслон в Дамаск, чийто гарнизон го провъзгласява за цар. Слабо волевият и холеричен младеж с крехко здраве живее с натрапчивата мисъл, че брат му иска да го убие. Оказал се между двамата почти луди князе, на Яги Сиян не му е лесно. Непосредствен негов съсед е Редуан, чиято столица Алеп, един от най-древните градове в света, се намира на по-малко от три дни път от Антиохия. Две години преди идването на латинците Яги Сиян му дава дъщеря си за жена. Но много скоро разбира, че зет му се лакоми за владението му и на свой ред започва да се страхува за живота си. Подобно на Дукак, мисълта за сектата на асасините не го напуска. И тъй като общата омраза сближава, когато нашествениците напредват към Антиохия, Яги Сиян се обръща именно към царя на Дамаск.

Но Дукак се колебае. Не че изпитва страх от латинците, уверява той, но не би искал да докара армията си край Алеп и да даде повод на брат си за отмъщение. Яги Сиян, който знае колко мъчно е да накара своя съюзник да вземе решение, настоява да му изпрати сина си Шамс ад-Даула, „Слънцето на държавата“, блестящ младеж, кипящ от енергия и ентусиазъм, който никога не се отказва от започнатото. Шамс е неотлъчно в царския дворец, не оставя на спокойствие Дукак и съветниците му, служи си ту с ласкателства, ту със закани. Въпреки това едва през декември 1097 година, два месеца след началото на битката край Антиохия, владетелят на Дамаск се съгласява със свито сърце да се отправи с армията си на север. Шамс го придружава. Той знае, че пътят трае седмица и че Дукак ще има достатъчно време да се откаже. И наистина колкото по напредва, толкова по-нервен става младият цар. На 31 декември, когато армията от Дамаск е изминала вече две трети от пътя, тя попада на отряд западняци, тръгнал да мародерства из околността. Въпреки категоричното си числено превъзходство и относителната лекота, с която е успял да обкръжи врага, Дукак се отказва да даде заповед за нападение. Което означава да остави на обърканите за минута латинци време да дойдат на себе си и да се измъкнат. Когато слънцето залязва, няма нито победител, нито победени, но дамаскчани са загубили повече войници от противника си — факт, достатъчен да обезкуражи Дукак, който въпреки отчаяните молби на Шамс, заповядва на хората си незабавно да потеглят обратно.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар