// Вие четете...

Роли в живота

Прелюдия към същинската свещена война.

„Ако не можеш да победиш врага, считай го приятел.“

Андре от Фльори и Раул Глабер свидетелстват, всеки по свой начин, за отзвука от някои сражения в Испания, който достига чак до франкското кралство и до Бургундия. Раул Глабер твърди, че монасите и духовниците, грабнали оръжието и загинали на бойното поле, са спечелили по този начин вечно спасение, макар да са нарушили правилата на своето съсловие или може би именно поради това си нарушение. А един монах ги е съзрял във виденията си. Тези факти често се представят като прелюдия към същинската свещена война, тоест кръстоносните походи, но се забравя, че към хилядната година въпросът се поставя единствено за монасите. Бойците, водени от Бернар дьо Безалю, със сигурност не рискуват душите си, докато се бият с неверниците, но и не спечелват опрощаване на греховете. Папите Лъв IV и Йоан VIII, съответно през 846 и 878 г., дават същото обещание на защитниците на Рим, което обаче не среща кой знае какъв отклик. След тях повторение на подобно предложение до този момент все още няма.

Трябва да кажем, че на испанския и изобщо на средиземноморския фронт християнският рицар може и да обрече душата си на вечни мъки… като премине в противниковия лагер! Сякаш като контрапункт на разказите у Адемар от Шабан, на епичните описания у Андре и Раул, бихме могли да се спрем на едно от „чудесата на света Фоа“, написани към 1070 г. от Бернар от Анже. Романтичният патос на повествованието силно напомня третата част от „Раул дьо Камбре”.

Реймон дю Буске, богат сеньор от областта на Тулуза, разказва същинска Одисея от хилядната година. След петнадесетгодишно отсъствие той дири застъпничеството на света Фоа (но, изглежда, без нейната хоругва) във войната срещу своята съпруга, която се е омъжила повторно и му е отнела замъка. Почти всеки ред от този разказ предизвиква усмивка поради хвалебствията по негов адрес, на които много често е трудно да се повярва. Въпреки това подробностите в тази история остават изключително интересни!

Реймон потегля на поклонение в Йерусалим (след какво ли зловещо феодално премеждие?), но корабът му потъва и, в резултат от твърдението на неговия оръженосец, всички го смятат за мъртъв. Вдовицата му е силно опечалена. Дали обаче скръбта й е искрена? Едва ли, защото не след дълго „тя започва да се кипри, да кани гости на пиршества, отдава се на наслади и открито (значи законно) се омъжва за своя приятел, комуто прехвърля всичко, включително замъка на своя съпруг (дали обаче преди брака той е бил негово или нейно владение?), както и наследството, което той е оставил на двете си дъщери“. За щастие Юг Ескафред, стар приятел на Реймон, се заема да брани интересите на момичетата, тоест да им спести „позора от недостойния брак“, като успява да изтръгне от ръцете на майката половината от бащините им имоти, за да могат един ден да вземат равни по обществено положение съпрузи. Какъв рицар е този Юг! Той действително е такъв, но без да е напълно безкористен, защото „жени за тях собствените си синове“…

През това време оцелелият от корабокрушението Реймон с помощта на света Фоа достига бреговете на Северна Африка. Там попада на „варварите“, които го разпитват за потеклото му „от алчност“, защото имат намерение да искат за него откуп, ако се окаже благородник. Той признава, че е християнин, но твърди, че е прост земеделец. Ето защо го пращат да работи на полето в „Турландия“ (Тунис?). Уви, той не умее да върши нищо и затова го наказват. В края на краищата се налага да признае, че може да си служи само с оръжие. Той им показва умението си. „Никой не може по-добре от него да борави с оръжието, да се прикрива с щита, да отбива ударите и да остава неуязвим“ — очевидно на първо място стои отбраната. „Тогава те го вземат в своята войска“, където той се отличава с храбростта си, и дори му е поверено командването на бойна част, макар и малка. Докато разказва това, този отстъпник и по всяка вероятност наемник уточнява, че е загубил паметта си, след като е пил някаква отвара, действието на която е премахнато отчасти благодарение на намесата на света Фоа.

Реймон очевидно не предприема нищо, за да види отново родината, и се завръща в нея само поради стечение на обстоятелствата. След като попада в плен на сарацините от Берберия, която се намира на запад, той преминава на служба при тях. Отново е пленен и този път служи на сарацините от Кордова. Всички се удивляват на смелостта му, но дали в действителност този човек проявява всеотдайност? Той очевидно умее не само да държи щита, но и да се пазари, за да премине при нови господари. В крайна сметка е пленен от кастилския граф и се завръща у дома, където най-сетне се присъединява към Юг Ескафред и търси покровителството на света Фоа, за да прогони натрапника и да живее в мир до края на дните си. За щастие получава исканата подкрепа, в противен случай самият той би се видял принуден да убие един християнски герой като граф Ерменгол (без да превръща главата му в реликва). Така Реймон все пак бива приет от своите, след като е направил признание, украсено с приказки за избликващата на моменти у него почит към света Фоа от Конк, и след като разказва съшита с бели конци история за своите премеждия, където видно място заемат епизодите с възхитата на сарацините от неговата доблест и с победите му в редица, впрочем, доста съмнителни сражения!

Сборници като „Чудесата на света Фоа” са особено интересни с това, че хвърлят лъч светлина върху доста тъмен участък от живота на обикновените аквитански благородници. В тях се описват действителните грижи на дребните и средните рицари. Един от тези рицари е измамен от своя сеньор, който му дава назаем сокол с надеждата той да го изпусне и в резултат ще бъде лишен от имота си; друг изгубва конете си и поради това бива низвергнат от своята класа. Мнозина не разполагат с достатъчно средства, за да изплатят взетите назаем коне и мулета, измрели по пътя. И благодарение на света Фоа от Конк всеки от тях си възвръща изгубения имот, честта и следователно живота, без при това тя да им чете морал или да поставя под въпрос обичаите на собствената им класа. Нерядко те се обръщат за помощ към светицата по настояване на съпругите си и това ни предоставя ценно сведение за социалната роля на жената.

От друга страна, за грабежи из църковни владения, извършвани от рицари, се споменава съвсем мимоходом, както и за един събор за Божи мир. Дали свикването на подобен събор не бележи началото на някаква значителна промяна? Оказва се, че все още за такава промяна не може или почти не може да се говори. Онова, което ние наричаме „Божи мир“, не налага нито в Аквитания, нито където и да било другаде всеобщ мир между християните, който би им дал възможност да потеглят на поход за завладяване на Испания или на Йерусалим, водени от крал Роберт или от херцог Гийом под покровителството на свети Жеро д’Орийак и под хоругвата на света Фоа от Конк. Васалите продължават да се дебнат взаимно и от време на време да влизат в стълкновения помежду си пред очите на своите сеньори и светии-покровители.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар