// Вие четете...

История на българите

Превратът на 9 септември.

Soc1„Понякога истината е по-невероятна от измислицата.“

Превратът на 9 септември.

Материалът е из стенограми на публични беседи, изнасяни от Петър Константинов
На 8 септември улиците на населените места в страната са обезоръжени и свободни за започване на „героичната революция“ на не успялата да заеме властта комунистическа партия, дори и при наличието на съветски войски в страната. Легенда, която комунистическите „историографи“ измислиха по-късно за „храбрия Янко“ и неговото „ръководство“ в развитието на събитията, убедителна само за раболепното им въображение, което през 60-те и 70-те години трябваше да превръща „генералния секретар“ в „основна фигура“ на деветосептемврийската нощ.
Нещата стоят съвсем по друг начин. С помощта на ренегата военен министър и на дежурния екип във Военното министерство и посочените по-горе войскови части, привлечени по команден път, превратът бе осъществен на 9 септември между 3 и 4 часа сутринта без да гръмне пушка.
В 6 ч. и 25 мин. по радио София, станалият вече класически превратаджия на България Кимон Георгиев, определен за министър-председател, прочете обръщението на новото ОФ правителство. Една партия, превърнала се през последния четвърт век в „пета колона“ на чужда сила в страната ни, най-после се добра до креслата на властта. След години комунистите щяха да обявят това безславно „присвояване“ на властта най-напред като „въстание“, а след това и като „социалистическа революция“.
Слушах дрезгавия глас на Кимон Георгиев, четящ декларацията в изгрева на това необикновено слънчево утро на 1944 г. всред развалините на София, пред жалките обгорени останки на една вестникарска будка, където около десетина възрастни мъже чакаха да пристигнат „Зора“, „Заря“ или „Утро“. „И тези ще са от ден до пладне…“ – каза някак небрежно един от чакащите. Никой не отвърна нищо. Тогава между овъглените стени на будката провря брадясалата си глава притежателят й. Огледа се наоколо, сякаш чакаше някого, и с провлачения, размазан глас на паралитик произнесе три думи: „Бич Божий идва…“ На малкото площадче думите му отекнаха като прокоба от небето. В по-малко от пет минути, всички потънаха тихомълком из развалините на околните улици. Очите ми на шестнадесетгодишен хлапак за пръв път бяха доловили непознат дотогава смут по лицата на тези хора, прекарали войните и метежите в страната си. Знаеха кой окупира България, кой идва на власт, но предполагам, че не знаеха какво точно ще настъпи в следващите дни. Мислех си понякога, че никой от тях не е допукал, че това, което започваше в тази още безлюдна утрин, щеше да обрече живота на три човешки поколения.
Вестници така и не пристигнаха. Чак следобед тук-таме се появи на един-единствен лист вестникът на новата власт – „Отечествен фронт“.
Детството и юношеството си прекарах в работнически квартал. Семейството ми беше свързано с най-висшите кръгове на българската общественост. У нас се говореха два западни езика, затова нямах нужда от образование в „елитно“ езиково училище. Закон в нашия дом обаче беше да имам за приятели децата от квартала и да уважавам хората, които изкарваха прехраната си с тежък черен труд. Учих в порутеното квартално училище и почти 80% от съучениците ми бяха синове на черноработници. Бях свидетел как демагозите от партийните централи печелеха привърженици сред тези нравствено чисти и обрулени от живота пролетарии, обещавайки им „райските селения на комунизма“. Животът ми още отначало ме беше научил да знам „две и двеста“. Виждах фактите с очите си. Затова и по-късно трудно някой можеше да ме убеди в преимуществата, осигурявани от социалистическия строй тъкмо за работническата класа.
При този бегъл преглед на обстоятелствата довели до завземането на властта на 9. IX. 1944 става съвсем ясно, че комунистическата партия, дори и зад маската на Отечествения фронт (и включените в него прокомунистически сателити) никога не можеха да установят своя власт в България без присъствието на съветски войски в страната. Не напразно комунистическите идеолози и лидери, признавайки тази истина като благодарност към Москва, я потвърждаваха непрекъснато до последни дни на диктатурата си през 1989 г.
Правителството на Кимон Георгиев, съставено от представители на БРП (к), БЗНС „Пладне“, политическия кръг „Звено“, на левите социалдемократи и двама „независими“ (Петко Стоянов и Димо Казасов, който след всички възможни „метаморфози“ се бе превърнал най-после и в „независим“), обяви война на Германия (въпреки че такава беше вече обявена от правителството на Муравиев на 8 септември), пусна всички затворници (политически и криминални) и декларира, че идва на власт, за да възстанови конституционните права на българския народ осигурени от Търновската конституция.
Всъщност на самия 9. IX. 1944 г. правителството извърши последователно два абсолютно противоконституционни акта. След като принуди регентите Кирил княз Преславски и ген. Никола Михов (избрани поне от Обикновено народно събрание) да подпишат указа за назначаване на превратаджийското правителство, същото това правителство, в същия ден, с едно най-обикновено министерско постановление уволни регентите Кирил княз Преславски и ген. Никола Михов (Богдан Филов бе подал оставка на 8 септември) и с второ, също така най-обикновено министерско постановление, назначи за регенти: проф. Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и комуниста Тодор Павлов. Оттук нататък всички последващи нормативни актове бяха подписвани от нелегитимно назначено върховно тяло.
Преговорите за примирие, пропаднали в Кайро, прехвърлили се в Лондон щяха да получат своето приключване в Москва.
Без забавяне обаче, цялата непокътната българска армия, заедно със запасните набори, бе хвърлена във войната срещу немците под командата на Трети украински фронт. Трябваше да бъде „освободена“ Македония (за да я предадат на титова Югославия) и да попълва с кръвта си армията на маршал Толбухин към Белград.
Докато на 17 септември в големия хол на Съдебната палата (единствената запазена от бомбардировките просторна зала) Кимон Георгиев четеше програмната декларация на отечественофронтовското правителство, обещавайки ред и законност, комунистите, които бяха заели Вътрешното министерство, осъществяваха вече дейност „на широк фронт“. Лидерите им от нелегалната дейност, имали „взимане-даване“ с полицията, претърсваха и ликвидираха всички компрометиращи ги документи, а останалите дейци-партизани, политзатворници, ятаци и помагачи, към които „услужливо“ и „предвидливо“ се бяха присъединили и пуснати от затвора криминални престъпници, с червени ленти на ръкавите – от заник слънце до ранни зори – вършеха най-големия геноцид на българската интелигенция (участвала или не в политическия живот). Не малко хора бяха избити дори само заради това, че бяха помагали на един или друг „борец“ от ОФ и знаеха компрометиращи факти за някои от тях.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар