// Вие четете...

Роли в живота

По кървавия път господен.

„Без овчар и овцете не са стадо.“

През август 1096 г., още докато император Алексий Комнин настанява бедняшкото пълчище в Цивитот, далеч на запад от Булон потегля внушителна и страшна, обкована в желязо рицарска войска. Предвожда я Готфрид Булонски, владетел на Долна Лотарингия, графството Антверпен и замъка Булон. Потеклото си гордият сеньор води от Карл Велики. Но „синята“ благородническа кръв и херцогската титла не го задоволяват. Долна Лотарингия германският император му е предоставил само като временно владение. Така че за своя произход и амбиции херцог Готфрид е повече беден, отколкото богат.

Но той не е единственият лаком за плячка и владения на Изток. Начело на сицилийските рицари застава енергичният и хитър, алчен и жесток княз Боемунд Тарентски. Амбицията му да стане господар на балканските византийски владения е пропаднала. Сега той мечтае да си създаде независимо княжество в „светата земя“. През октомври войската му слиза на епирския бряг на път за Константинопол.

Все по това време трета кръстоносна армия през Далмация бърза към същото място. Води я Реймонд Сен-Жилски, граф на Тулуза и маркиз на Прованс. От всички кръстоносни водачи той е най-богат. Повелител е на десетки градове и безброй крепостни. Това обаче не е достатъчно да го задоволи. Ето защо и той с готовност е поел кръста.

Четвърто рицарско опълчение предвожда граф Хуго Вермандоа, брат на френския крал Филип I. Той се стреми пръв да стигне до Константинопол. Желанието му се сбъдва. Но как?… Буря застига корабите му в Адриатика и ги праща на дъното. Той едва се спасява. Вълните изхвърлят злочестия корабокрушенец край Дирахиум. Оттук ромейска стража го отвежда в Константинопол.

Петата рицарска войска, командувана от херцог Роберт Нормандски, граф Стефан дьо Блоа и граф Роберт Фландърски, обединява хиляди френски рицари, английски и шотландски барони. Потеглила от Руан, през ноември преминава Алпите, прекарва зимата в Италия и в ранна пролет на 1097 година през Охрид и Солун се отправя към ромейската столица.

Боемунд Тарентски минава през Епир и Тракия с насилия и жестокости. Пред тях бледнеят „подвизите“ на селските пълчища. С мрачна слава се покрива и Реймонд Тулузки. Селяните от Далмация отказват да продават на рицарите му каквото и да било. Не искат да ги превеждат през непознатите пътища. Затова „благочестивият защитник на вярата“ заповядва да отсекат ръцете и да избодат очите на всеки пленен далматинец. В Тракия неговите рицари се втурват срещу Руза и Родосто с викове: „Тулуза! Тулуза!…

”През Средновековието рицарите обикновено са имали за боен вик името на замъка или града, където е живеел техният сеньор. Превзетата Руза я оплячкосват.

Предишното лято константинополската знат се бе присмяла на дрипавата селска паплач. А сега изпада в ужас. Многохилядна желязна войска, пълна с грабителска енергия! Това не е шега… Изплашеният император Алексий привидно не се държи враждебно с кръстоносните главатари. Не иска да ги дразни. И в същото време дава заповед на наемната конница от печенеги да е нащрек. Той предлага на кръстоносните сеньори да се признаят за васали на византийския император, а завоюваните в бъдеще земи да получат като ленни владения. В замяна на това императорът ще им помогне в битките срещу турците-селджуци. За да се съгласят по-бързо, печенежката конница неведнъж напада лагерите на кръстоносците. При Родосто няколко отряда на Реймонд Тулузки намират своята гибел. Императорските войски им отнемат оръжието и цялата заграбена плячка. Печенегите нападат и Готфрид Булонски. Това прекършва неговото упорство. Той се признава за васал на Алексий Комнин и войската му бързо се озовава на малоазийския бряг, прекарана от гръцките кораби.

За всеобщо учудване княз Боемунд Тарентски, най-върлият враг на Империята, бързо скланя да стане васал на императора. Хитрият Боемунд е преценил, че е трудно да се превземе Константинопол. Силите трябва да се пестят за селджуците. А и какво ще навреди васалитетът му спрямо императора. Нали е само на думи?… Единствено Реймонд Тулузки отхвърля императорските увещания. Но и той е прехвърлен в Мала Азия. С рицарите заминава и Петър Пустинникът.

Ромейската дипломация успява да разпръсне черните облаци над Константинопол. През април 1097 г. последните кръстоносни отряди преминават Босфора. Желязната войска изчезва, зареяна из мрачната и зловеща Мала Азия. Константинопол си отдъхва.

Рицарите на кръста напредват уверено. Походът им изглежда приятна разходка, а превземането на Ерусалим — въпрос на дни.

Но твърде скоро бодрото настроение се помрачава. По пътя рицарите все по-често срещат непогребани човешки кости. В покрития с черепи и отпадъци лагер на селската войска те отслужват тържествена литургия. Но тя не може да възвърне предишния ентусиазъм. Неволен ужас е пропълзял в сърцата при тъжната гледка. Подтиснати и мрачни, те продължават на юг. Пред Никея устройват лагер. Понеже камъните и дърветата не достигат, подсилват укрепленията с костите на избитите селски кръстоносци. „Така те направиха наедно и костница за мъртвите, и жилище за живите“ — пише Ана Комнина.

Настъпва юни. Като желязна лавина кръстоносците се втурват на щурм срещу яката и силна столица на султан Сюлейман Килидж-Арслан (Лъвският меч). Подкрепят ги и ромейски войски. Боят е кървав и ожесточен. Никея пада… С викове и рев кръстоносците бързат да влязат в града. Но ги чака горчиво разочарование. Ромеите са ги изпреварили. Те бързо спущат железните решетки пред входовете. „Войните христови“ остават навън. Те виждат как по кулите се издигат ромейски знамена, а зад зъберите — ромеите, готови за отбрана. Дълго рицарското множество се вълнува в безсилна злоба. Напразно. С чужди ръце императорът Алексий е извадил кестените от огъня. Кръстоносното пълчище трябва да се задоволи с няколко товара злато и сребро и да върви по-нататък. Нищо друго не му остава…

Когато Никея се изгубва от погледа, и за най-самонадеяните става ясно, че „пътят господен“ не е така лек, както са си мислели. От небето, синьо и бездънно, струи жар. Шлемове и брони се нагорещяват. Жажда изгаря кръстоносците. Мъчи ги и глад. А скритите селджукски засади ежедневно взимат своя кървав данък. Религиозният плам прегаря. Остава сива безнадеждност.

На 1 юли 1097 г. като вълшебно видение в знойната мараня изниква Дорилея. Отвъд стените на големия град се крият съкровища и злато. Там шурти вода, има храна. Тук става срещата с главните сили на Килидж-Арслан. Отчаянието вдъхва кураж на кръстоносците и те спечелват битката.

Оттук пътят продължава все на юг. Но докато главните сили избикалят Тавърските планини и с много жертви се лутат по стръмните пътеки, два отреда свиват право към населената с арменци Киликия. Единият е на Балдуин — брат на Готфрид Булонски, а другият на Танкред — племенник на Боемунд Тарентски. Танкред пръв влиза в града, но Балдуин го прогонва. Освирепял от загубата, Танкред ограбва околните градове Адана и Маместия. А в Адана и Маместия, в цяла Арменска Киликия ограбеното и озлочестено население е християнско…

Съдбата щедро обсипва Балдуин със своите милости. През февруари 1098 г. междуособиците сред арменската знат му дават възможност да превземе Едеса, най-големият град по пътя от Месопотамия към Сирия. Така той става владетел на богата и обширна област. Свикналият на разбойничество рицар управлява, както си знае. Никакво съблюдаване на местните нрави и обичаи. От подаръците, с които го обсипват, предпочита златото и сребърните съдове. Не е дошъл тук за друго! Помощниците му не остават по-назад. „Неизчислими и нечувани дела извършиха те заради съкровищата, като предадоха страната на разграбване, а хората — на жестоки мъчения. Те мислеха само за зло и полюбиха пътя на злодеянието.“ Такова е управлението на Балдуин в очите на арменския хронист Матей Едески. Ето защо християните-арменци още през декември 1098 г. вдигат въстание против своите „освободители“. На помощ те викат… мохамеданите-селджуци. Но въстанието е стихийно. Рицарите на кръста го удавят в кръв. Така започва своя живот първата кръстоносна държава на Изток — графство Едеса.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар