// Вие четете...

Роли в живота

По волята на католическото духовенство.

„Войната се храни с пари, а се опива с кръв.“

Древната Антиохия. Докато Балдуин и Танкред се подвизават в Киликия, на 21 ноември 1097 година пред главните кръстоносни сили се възправя древната Антиохия, най-големият и богат град в цяла мюсюлманска Предна Азия. Четиристотин и петдесет кули се издигат над защитните стени. Величествен и страховит венец от камък! По самите зидове спокойно може да мине колесница с четири коня. Толкова широки са те. А отвъд тях! Един бог знае какви съкровища и разкошни дворци чакат своите покорители!

Но не е лесно да се превземе силната крепост, макар че я защищават само седем хиляди конника и двадесет хиляди пехотинци. Оставили много убити, кръстоносците се отдръпват. Подлагат я на обсада, която водят с упоритост и удивително неумение. Необуздани банди грабят и насилват надалеч из околността. Зареждат се дни и седмици на лов за пленници и плячка. Дните текат в безплодни пристъпи, нощите – в пиршества, пиянство и разгул. И „войните христови“ скъпо плащат за това. Защитниците се впущат от крепостта в светкавични набези. Унищожават много обсадители и се завръщат невредими.

Генуезки кораби подвозват за кръстоносците храни. Помагат още английски и фламандски пирати. Но помощта е твърде слаба и ненадеждна.

Изнизват се последните летни дни. Настъпва есен. От оловното небе се леят проливни дъждове. Прииждат порои, яростни и мътни. Дрехи, палатки, храни и припаси – всичко подгизва от влагата. Храната свършва. Друга няма откъде да се намери. „Защитниците на вярата“ неразумно са изяли всичко. Отново лишения и глад. Смут и униние прогонват предишната увереност. Съседните емири на Алеп и Дамаск непрекъснато нападат в гръб, причиняват загуби, вземат много жертви.

Все още не й се вижда краят на много месечната обсада. Антиохия се държи. Дъждовете спират. Отново пеква тропическото слънце. Много хора умират от глад и изтощение. А на всичко отгоре през май 1098 г. тревожна вест смущава кръстоносците. В помощ на Антиохия идва Кербуга, емирът на Мосул. Войската му е многобройна като пясъка в пустинята. Като грозен унищожителен самум към „войните христови“ се носи смъртта. И най-смелите изпадат в малодушие. Подхващат преговори със султана на Египет. Молят го за помощ. Нищо, че е „неверник“. Султанът отговаря, че е съгласен, но Палестина да стане негова. Радостната възбуда замира. Да му отстъпят цялата плячка? Никога! Отново настъпва безнадеждно отчаяние. Какво да правят?

Неочаквано княз Боемунд Тарентски известява, че ще превземе Антиохия, ако знатните сеньори признаят единствено нему законната власт над града. Не сторят ли това, той нищо няма да предприеме и всички ще загинат.

Минават няколко дни в шумни съвещания. Накрая пред лицето на опасността другите отстъпват. Те не подозират, че Боемунд е успял да подкупи един от началниците на антиохийската отбрана, арменеца-християнин Фируз, че за много злато и облаги Фируз се е съгласил да пропусне в уречен час през своята кула рицарите на Боемунд.

На 3-ти юни 1098 г. дълбока нощ обгръща земята. В сънно безмълвие тънат крепостта и кръстоносните станове. От Боемундовия стан плъзват сенки. Притичват и се стопяват в черния масив на крепостта. От зъберите на стражевата кула безшумно се спуща дълга въжена стълба. Сенките полазват по нея нагоре. Боемундовите хора са в града.

В предутринната тъмнина кръстоносците с викове и бойни възгласи се понасят в щурм. Боемундовите рицари с мечове в ръка си пробиват път до близката порта и я отварят отвътре. Около разтворената врата кипва бой. Напразно защитниците се мъчат да я затворят. Боят се пренася навътре. Кръв се лее по улиците, напоява земята, плиска по стените. В кървавата баня загиват защитниците на Антиохия. Под нож минава и цялото мохамеданско население – повече от десет хиляди. Още кървави и потни, победителите лудешки се втурват по домовете. Изгладнели и жадни, те опустошават оскъдната храна.

Всички са забравили за опасността от Кербуга. Но всяко неблагоразумие се заплаща. Така и сега. В ужас стражите от крепостните стени виждат как към Антиохия приижда безчетната мосулска войска. Подир безкрайните върволици от камили и коне върви неизброима пеша войска. Ужасените рицари на кръста панически се втурват да затварят тежките крепостни врати. Довчерашните обсадители стават обсадени.

Кербуга знае, че Антиохия е непревземаема. Затова решава да я превземе с глад.

Обсадените са отрязани от външния свят. Далеч са от всякаква надежда за спасение. Те бързо изтрезняват от разхитителното си безумие. Започват да пестят. Ядат рядко и по малко. А когато изчезва и последната троха, идва ред на конете. Те залъгват празните стомаси с трева и кори. Не се гнусят от никакви отпадъци и мърша.

И сега случайността помага на обсадените. В лагера на Кербуга пламват раздори. Заети с междуособните си крамоли, обсадителите забравят за крепостта. Но оттам идва неочакваното им поражение. Главнокомандуващият Боемунд дава заповед за атака. На 28 юни 1098 г. рицарите със сетни сили се втурват върху мюсюлманската войска. Още веднаж отчаянието им вдъхва смелост. Изненадани и зашеметени, обсадителите удрят на бяг. „Войните христови“ не ги преследват. Нямат сили за това. Нахвърлят се стръвно върху богатите обози.

След като общата опасност е преминала, избухват остри спорове за владеенето на Антиохия. Но упоритите сеньори трябва да отстъпят. Не признаха ли всички те Боемунд за законен владетел на града? Недоволни, те продължават към Ерусалим. Хитрият княз Боемунд Тарентски ги изпраща. За него участието в „свещената война“ е приключило. Другите нека се блъскат за „гроба господен“. А него, княз Боемунд Тарентски, го чакат важни грижи по уреждането на втората кръстоносна държава – княжество Антиохия.

В бясна надпревара напредват кръстоносните войски по горещата Палестина. Дните текат в спорове и разпри. И винаги за плячката. Тя е мерило за участие в делото на кръста. „Всяко място, което ни отдаваше бог, предизвикваше спор“ – съобщава един съвременен хронист.

Превземането на Ерусалим. Най-после в средата на юли 1099 година „войните христови“ достигат Ерусалим. Видът на „светия град“ отново разпалва „благочестивата“ ревност. Въодушевени от близостта на крайната цел, кръстоносците се хвърлят в атака. Минават няколко дни в ожесточени щурмове. На рицарите помага пак генуезки флот. Защитниците на града се сражават мъжествено. Но обсадителите са по-силни. На 15 юли 1099 година е последният щурм. В Ерусалим нахлуват желязно обкованите бойци.

Започва клане. В джамията на халиф Омар са се приютили много мюсюлмани. Те тръпнат в ужас, без надежда за спасение. Отвън по залостените врати се сипят удари. Отекват глухо и зловещо. Разтърсват цялата джамия. Ридания и стонове огласят мохамеданското светилище. Отвръща им яростен и страшен рев. Вратите рухват с трясък. Като разярени тигри в джамията нахлуват кръстоносците. Първи проникват тук отрядите на Танкред и Готфрид Булонски. С животинско настървение те се нахвърлят върху парализираните от ужас беззащитни жени, деца и старци. Безумните писъци и вопли за пощада възбуждат жаждата за убийства. Копията и мечовете пробождат, секат. Невинна кръв тече по рогозките, застилащи пода на мохамеданския храм. Тя, кръвта – пише очевидец, – „достигна до коленете на рицаря, седящ на кон, и до самата челюст на коня.“

Навън по улиците бушува същата кървава вакханалия. „Нямаше място, където сарацините можеха да избягнат от убийците“ – пише съвременен хронист. Сарацини – средновековно название на арабите.

Внезапно кръвопролитието спира. Рицарите на кръста са стигнали до „мястото“ на „гроба господен“. По примера на Готфрид Булонски те всички, боси и гологлави, се изреждат на поклонение в черквата на „гроба господен“. После на мястото, където уж бил разпнат Христос, католическите епископи отслужват тържествен благодарствен молебен. Ослепително блестят златните епископски митри (митра – епископска корона) и разкошните златоткани одеяния. Над окървавения град се разнасят звуците на католическото черковно песнопение. „Войните христови“ коленичат. Пот се стича по лицата им, кръв – по ризниците. Кръстят се и гореща благодарност въздават на своя бог за първата сполука.

Молебенът свършва. Бог е получил благодарствените си хвалебствия. „Пречистени“ от литургията, жестоките разбойници отново дават воля на своята „благочестива“ ревност.

Така загива цялото мохамеданско и еврейско население на „светия град“. „Бяха заклани почти десет хиляди души“ – съобщава един очевидец. А в писмо до папата епископ Даймберт, Готфрид Булонски и Реймонд Тулузки се хвалят: „Ако искате да знаете какво стана с враговете, намерени в Ерусалим, да ви бъде известно, че под портика на Соломон и в храма нашите газеха нечиста сарацинска кръв до коленете на конете.“

Това е в първите дни. А сетне? „След великото кръвопролитие кръстоносците се пръснаха по домовете на гражданите, като ограбваха всичко, което се намираше в тях. При това беше установен обичай, щото всеки, бил той беден или богат, който пръв влезе в един дом, присвояваше, получаваше и владееше дома или двореца заедно с всичко, което се намираше в него, като своя собственост, без да му бъде оспорвана от друг“ – пише в своята „Ерусалимска история“ рицарят Фулшер Шартрски, участник в свещената война.

Богатствата на джамията „Халиф Омар“ заграбва Танкред. Двадесет големи златни канделабри (голям свещник), сто и двадесет сребърни, голяма лампада и безброй по-дребни украшения от сребро. Два дни изнасят неговите хора това съкровище.

Така се ражда Ерусалимското кралство. Негов върховен сюзерен (сюзерен – през епохата на феодализма върховен господар, покровител) по право става новият папа Пасхалий II. А за негов владетел след много спорове е избран Готфрид Булонски. Той става ерусалимски крал с титлата „Защитник на гроба господен“. Но на следващата 1100 година умира. Наследява го брат му Балдуин от Едеса.

Не повече от двадесет хиляди са кръстоносците в светите места. Подпомогнати от генуезци, те последователно превземат Хайфа, Яфа, Акра, Триполи, Сидон. След седемгодишна обсада на Триполи през 1109 г. те унищожават по волята на католическото духовенство богатата арабска библиотека. Огънят поглъща сто хиляди „нечестиви“ свитъка.

Вестта за победите на християнското оръжие извиква на живот нова кръстоносна вълна. От цяла Европа към Ерусалим се стичат кръстоносци. Всичките са селяни. Гонени от отчаянието и надеждата, те жадно се стремят към „освободения“ земен рай, към царството на щастието и справедливостта.

Безброй страдания и смърт за селяните, несметна плячка и богатства за сеньорите. Такива са последиците от „свещената война“. А изкуствено създадените кръстоносни държавици още от деня на своето раждане тръпнат в предсмъртна агония. Тя ще продължи около две столетия, пълни с междуособици и войни, жесток феодален гнет, насилия и народни въстания.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар