// Вие четете...

Приложни науки

Почвено – грундова покривка.

Lin9„Лошо е да попаднеш в блато, но още по-лошо е да останеш там.“

Почвено – грундова покривка.

Горния слой на земната кора с мощност от няколко метра е прието да се нарича грунд. Горния рохкав слой на грунда (с дебелина 1 – 1,5 м), притежаващ плодородни качества се нарича почва.
Грундовете се подразделят на скални и рохки. Скалните грундове – това са монолити от твърди планински породи (гранит, базалт, пясъчници). Те са разпространени предимно в планините. Рохките грундове се образуват в резултат на ерозията. Те могат да бъдат слаби, средни и твърди.

Lin8

Основните типове почва под влияние на климата се разполагат в зони (полоси) от полюсите към екватора.
Тундрова почва, заема северните райони с влажен и хладен климат. Те са наситени с вода и в значителна степен са заблатени, на някаква дълбочина често са вечно замръзнали, в топло време на годината са трудно проходими.
Неплодородни почви, образуват се под гориста покривка в районите с умерен климат, където има повече валежи, отколкото се изпарява влагата. Горните слоеве на неплодородната почва съдържат малки количества разтворени соли, варовик, желязо и алуминий, в тези слоеве има много кварц, което ги оцветява в бял цвят, приличащ на цвета на пепел. Долния слой на неплодородните почви съдържа по-големи количества глинести частици, отколкото горния слой, те са по-плътни и са трудно проницаеми за водата, което способства за образуването на блата. Местности с неплодородна почва, особено по песъчливите са добре проходими..
Черноземни почви, характеризират се с черния цвят и високо плодородие, по състав преимуществено са глинести и проглинести. През периода на пролетта и есента, пътищата са кални и са трудно проходими.
Полупустинни и пустинни почви, като в тези зони особено много са разпространени солниците. Проходимостта на солниците е напълно удовлетворителна. Но през пролетта и есента, когато при тях в горния слой се натрупа достатъчно количество влага, те стават трудно проходими.
Червено земни почви, те са разпространени в субтропичните и тропичните райони.
Големи площи в пясъчните пустини заема пясъкът. Те се срещат във вид на възвишения, вериги и хълмове. Пясъчните възвишения са характерни за райони с неустойчиви направления на вятъра, променящи се през годината. Те се натрупват близо до храсти във вид на хаотични разположени възвишения с окръглена или удължена форма. Различават се сипещи се възвишения с височина до 1,5 м и уплътнени с височина до 14 метра. Техните скатове, като правило, са полегати, покрити с мъхова и лишава растителност. Пясъчните възвишения се развиват преимуществено на окрайнините на подпланинските равнини, в районите (на дълбочина 3-5 м) на пресни или солени подпочвени води. Най-големите възвишения имат собствени названия и се явяват добри ориентири.
Веригите пясъчни възвишения представляват сами по себе си тесни, дълги (до няколко километра), паралелни валове, често закрепени с растителност. Височините на полуобраслите с растителност пясъчни вериги са от 1 до 70 м, оголените – до 200 м. Те се образуват в тези райони на пустините, където господстват ветрове с едно и също направление. Пренасян от вятъра пясък се отлага във вид на валове – най-устойчивата форма при дадения режим на вятъра. Обикновено пясъчните вериги имат кръгли гребени; склоновете в зависимост от величината на зърната на пясъка имат стръмност от 10-20º. Между веригите се образуват понижения с ширина от 50 до 200 м и повече с твърд глинест или каменист грунд. Тези понижения са най-достъпни за предвижване. Пясъчните вериги могат да служат за укрития от наземно наблюдение.
Пясъчните хълмове, като правило, са сипещи се, навеяни от ветровете и не са закрепени от растителност. Хълмовете навеяни на плътен грунд (при недостатъчно количество пясък), обикновено не са високи (от 0,5 до няколко метра), но с времето могат да достигнат височина по-голяма и от 100 м. В планово отношение те имат характерни полулунни или сърповидни очертания с дълги полегати (5-14º) над ветрени склонове и къси, и стръмни под ветрени склонове, преминаващи в изтеглени по вятъра „рогове”. В райони с плътен пясък се образуват както с проста форма малки хълмове, така и сложни, комплексни, където те се съчетават с големи форми. Не закрепената растителност на хълмовете може да се премества от вятъра със скорост десетки сантиметри до стотици метри в годината. В пустинните местности често се срещат и други форми освен изброените.
В пониженията на релефа на пясъчните и каменистите пустини се срещат равни хоризонтални глинести участъци наречени такари. Обикновено те са дънни плоски падини. Понякога в тези падини възникват езера, захранвани от топящ се сняг и дъждовни води. При изсъхване на водата повърхността на падините се превръща в много гладки участъци, състоящи се от напукани плочи. Размерите на такарите са различни: от няколко не големи участъка до огромни площи от няколко квадратни километра. На тях почти напълно отсъства растителност. През сухия период от годината те са добре проходими, а през дъждовния период са разкаляни на дълбочина от няколко сантиметра и стават трудно проходими. Повърхността на неголемите водонепроницаеми такари могат да бъдат използвани за сбор на размразена и дъждовна вода.
Солниците, сами по себе си, представляват площи с засолени почви. Те се характеризират с лепкавост, мочурливост, набухване при овлажнено състояние, силно уплътнени и твърди в сухо състояние. Силно засолените участъци се наричат солници. След дъжд солниците се превръщат в тинесто солени блата.
В малки солници, разположени в дълбоки понижения, подпочвените води, като правило, се намират близо до повърхността на земята. В дъждовно време дъното им е мочурливо, покрито е с солена кал или вода, в сухо време повърхността е покрита с буци, образувани от изсъхнала кал и сол. Обикновено под кората от засъхнала кал, която при движение на пешеходци и машини лесно се разрушава, се намира рохкав лъчист слой, а под него много тинест слой от грунда. Във време на силен дъжд тези места стават практически непроходими, а в сухо време те са проходими само за пешеходци и товарни животни.
Солниците се изобразявани на карта и се подразделят на проходими и непроходими (мокри и пухкави). Непроходимите солници се показват с техните контури, а проходимите при площ по-голяма от 1 см2 в мащаба на картата.
Блатата на карта се показват със сини хоризонтални защриховки. При това те се подразделят по степента на тяхната проходимост за пешеходци на проходими, трудно проходими и непроходими.
Като проходими се изобразяват блатата, по които през лятото във всяко направление е възможно движението на пешеходци. Към тях се отнасят мъховите блата с плътен торф на повърхността или под не голям слой вода (0,3-0,4 м), покритието обикновено е от тревна растителност, а също така блатата с плътно мъхово покритие и голямо количество храсти.
За трудно проходими се считат блатата, по които е възможно движението на пешеходци с големи затруднения. Към тях се отнасят блатата с големи количества лико, участъци с открита вода, рохкав слой торф при голямо количество блатни треви, камъш и тръстика.
За непроходими се считат дълбоки мочурливи блата, по които движението на пешеходци практически е невъзможно. Към тях се отнасят мочурливи блата с плаваща растителност на повърхността, а също така блата с тинест грунд, покрити през лятото със значителен слой вода.
В изображенията на блатата се показва растителната покривка: тревна, мъхова, камъш и тръстика. Различната степен на проходимост и растителна покривка на блатата на карта не се разделят с контури. Труднопроходимите и непроходимите блата, а също така и проходимите блата, имащи значение на ориентири се изобразяват и при по-малка площ от 25 мм2 в мащаба на картата. При дълбочина на блатото от 0,5 до 2 м надписите за дълбочините се съпровождат с десети от метъра. Ако блатото има дълбочини по-големи от 2 м, се поставя надпис „По-дълбоко от 2 м”.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар