// Вие четете...

Роли в живота

Последната голяма битка на франкските войни.

„Тези, които нещастието не поваля, ги учи.“

Годината 1268 още не е приключила, когато настойчиво се заговаря, че кралят на Франция отново ще пристигне на Изток начело на могъща армия. Султанът често разпитва търговци и пътешественици. През лятото на 1270 година до Кайро стига вестта, че Людовик е дебаркирал с шест хиляди бойци на картагенския бряг, близо до Тунис. Без да се колебае, Байбарс събира главните мамелюкски емири, за да ги извести за намерението си да потегли начело на многобройна армия към далечната африканска провинция и да помогне на мюсюлманите да отблъснат новото франкско нашествие. Но няколко седмици по-късно султанът получава новини, подписани от ал-Мустанзир, емир на Тунис, че кралят на Франция е бил намерен мъртъв в лагера си и че армията му си е заминала след като е била покосена от болести и битки. Опасността е отстранена и за Байбарс е време да предприеме нова офанзива срещу източните кръстоносци. През март 1271 година той превзема страшната крепост Хосн-ал-Акрад, Рицарския Крак,останала непокорена дори от Саладин.

През следващите години западняците и най-вече монголите, предвождани от Абага, син и наследник на Хулагу, ще организират няколко нападения над Сирия. Но всеки път ще бъдат отблъсквани. Когато през юли 1277 година отровен умира Байбарс, франкските владения на Изток наподобяват броеница, обхванала крайбрежните градове всред морето на мамелюкската империя. Здравата им мрежа от крепости е напълно разрушена. Отсрочката, дадена им по време на Аюбидите, е изтекла. Изгонването им е неизбежно.

Но няма нужда да се бърза. Сключеното от Байбарс примирие е подновено през 1283 година от Калаун, новия мамелюкски султан. Той не показва никаква враждебност към западняците. Готов е да гарантира присъствието и сигурността им на Изток, при условие, че се откажат да играят ролята на помощници на враговете на исляма при всяко нашествие. Текстът на договора, предложен на кралство Акра от умелия и просветен управник, представлява уникален опит за „уреждане“ на положението на кръстоносците:

Ако франкски крал тръгне от Запад, пише в текста, за да нападне земите на султана или на неговия син, регентът на кралството и великите господари на Акра са задължени да информират султана за пристигането му два месеца предварително. Ако той дебаркира на Изток след изтичането на тези два месеца, регентът на кралството и великите господари на Акра няма да носят отговорност за това. Ако дойде враг от страна на монголите или от другаде, онази от двете страни, която първа научи, трябва да уведоми другата. Ако такъв враг — не дай Боже! — нападне Сирия и войските на султана отстъпят пред него, управниците на Акра имат право да започнат преговори с него, за да спасят поданиците и земите си.

Подписано през май 1283 година за десет години, десет месеца, десет дни и десет часа, примирието обхваща всички франкски страни по крайбрежието, тоест град Акра с овощните градини, парцелите, мелниците, лозята и прилежащите седемдесет и три села; град Хайфа с лозята, овощните градини и седемте прилежащи села… Що се отнася до Сайда, замъкът и градът, лозята и предградията принадлежат на западняците, както и прилежащите петнадесет села ведно с околната равнина, реките, потоците, изворите, овощните градини, мелниците, каналите и дигите, които служат от край време за напояване на земите й. Ако изброяването е пространно и подробно, то е, за да бъде избягнат и най-малкият спор. Все пак цялата франкска територия изглежда смешно малка — тясна и удължена крайбрежна ивица, която с нищо не напомня старата и страшна регионална сила, представлявана от кръстоносците в миналото. Вярно е, че споменатите места не изчерпват всички франкски владения. Тир, откъснал се от кралство Акра, сключва отделен договор с Калаун. По на север, градове като Триполи и Латакия са изключени от примирието.

Такъв е случаят и с крепостта Маркаб, владяна от Ордена на хоспиталиерите, „алосбитар“. Монасите – рицари застават изцяло на страната на монголите, като дори се бият редом с тях по време на новия опит за нашествие през 1281 година. Ето защо Калаун решава да ги накаже. През пролетта на 1285 година, ни разказва Ибн Абд-ел-Захер, султанът приготви в Дамаск обсадни машини. Той достави от Египет голям брой стрели и разни видове оръжия и ги раздаде на емирите. Приготви също железни оръдия и огнехвъргачки, каквито не могат да бъдат видени нийде другаде освен в „махазен“ — маазите (погребите) — и „дар-ал-синаа“, арсенала на султана. Наети бяха специалисти пиротехници и Маркаб бе стегната в обръч от катапулти, три от които от „франкски“ и четири от „дяволски“ тип. На 25 май страничните крила на крепостта бяха толкова силно подкопани, че защитниците се предадоха. Калаун им разреши да заминат невредими за Триполи и да отнесат със себе си личните си вещи.

Още веднъж съюзниците на монголите са наказани, без последните да успеят да се намесят. Дори и да бяха искали да реагират, петте седмици обсада са недостатъчни за организирането на поход от Персия. Въпреки това през 1285 година татарите са решени повече от всякога да подновят офанзивата си срещу мюсюлманите. Новият им вожд, илхан Аргхун, внук на Хулагу, е прегърнал отново старата мечта на своите предци: да сключи договор със западните рицари. Установяват се редовни контакти между Табриз и Рим с цел да се организира съвместен или поне съгласуван поход. През 1289 година Калаун предусеща неизбежната опасност, но съгледвачите му не успяват да му донесат точни сведения. Това, което не знае в частност, е, че подробен военен план, изготвен от Аргхун, е изпратен писмено на папата и най-големите западни крале. Едно от писмата, адресирано до френския монарх Филип IV Хубави, е запазено. В него монголският вожд предлага нахлуването в Сирия да започне през първата седмица на януари 1291 година. Той предполага, че Дамаск ще падне в средата на февруари и че Ерусалим ще бъде превзет малко след това.

Без наистина да знае какво се крои, Калаун е все по-разтревожен. Той се страхува да не би завоевателите от Изток или Запад да намерят всред франкските градове в Сирия подстъп, който да улесни проникването им. Но макар и вече убеден, че присъствието на западняците е постоянна заплаха за сигурността на мюсюлманския свят, той не е съгласен да се поставят под един знаменател хората от Акра и тези от северната половина на Сирия, застанали открито на страната на монголския завоевател. Във всеки случай, като човек на честта, султанът не може да нападне Акра, защитена от договора за мир за още пет години напред, и решава да се разправи с Триполи. Именно пред стените на този град, завладян сто и осемдесет години преди това от сина на Сен-Жил, се събира мощната му армия през март 1289 година.

Измежду десетки хиляди бойци на мюсюлманската армия е и Абул-Фида, млад шестнадесетгодишен емир. Произхождащ от аюбидската династия, но станал васал на мамелюците, той ще царува няколко години по-късно над градчето Хама, където ще се посвети на четене и писане. Творчеството на този историк, който е също географ и поет, е интересно за нас главно с разказа си за последните години от франкското присъствие на Изток. Защото Абул-Фида присъства, внимателно наблюдава и се бие с оръжие в ръка по всички бойни полета:

Град Триполи, отбелязва той, е обграден от морето и по суша може да бъде нападнат само от източната страна, по една тясна ивица. След като го обсади, султанът изправи срещу града множество различни по размери катапулти и го стегна в здрава блокада.

След повече от месец боеве, на 27 април, градът пада в ръцете на Калаун:

Мюсюлманските войски влязоха силом вътре, добавя Абул-Фида, без да се опитва да скрие истината. Населението се стече към пристанището. Там някои се спасиха на корабите, но голямата част от хората бяха изклани, жените и децата пленени, а мюсюлманите се сдобиха с голяма плячка.

Когато нашествениците спират да убиват и грабят, градът — по заповед на султана — е сринат и изравнен със земята:

Близо до Триполи, всред морето, се намираше малък остров с църква. Когато градът бе превзет, много западняци се подслониха там заедно със семействата си. Но мюсюлманските войски се хвърлиха в морето, доплуваха до островчето, избиха всички мъже, които бяха намерили там подслон, и отнесоха жените и децата заедно с плячката. След клането аз лично отидох до островчето с лодка, но не можах да остана, толкова силна бе смрадта от труповете.

Младият потомък на Аюбидите, пропит от величието и великодушието на предците си, не може да не се възмути от безсмислените кланета. Но той знае, че времената са други.

Любопитен е фактът, че изгонването на кръстоносците става всред същата атмосфера, като тази, която цари по време на пристигането им, близо двеста години по-рано. Кланетата в Антиохия през 1268 година сякаш възпроизвеждат станалите през 1098, а ожесточението срещу Триполи ще бъде представено от бъдните арабски историци като късен отговор на разрушаването през 1109 година на града на рода Бану Амар. Въпреки това, именно по време на битката за Акра, последната голяма битка на франкските войни, възмездието ще се превърне в основна тема на мамелюкската пропаганда.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар