// Вие четете...

Нестандартни размишления

Понятието – „личност”?

„Никой от рождение няма убеждение.“

“Аз”-а бил изпратен по-високо по последната книга на Ружмон, в която той нарича “личността” и “машината” две основополагащи понятия, които характеризират западният модел за търсене на реалността. Според Ружмон, ”Личността” първоначално била юридически термин в Рим. Когато християнството започнало да разглежда въпроса за Троицата, схоластиците използвали термина теологически, което се забелязва по термини, като “божествен лик” и “човешка личност”, които хармонично се съединяват в Христос. Днес този термин има ред морално – психологически значения, които предполагат целия исторически контекст. Проблема на личността в крайна сметка се свежда до проблема на “Аз”-а.

Личността, според Ружмон е дуалистична, в нея винаги е заключен някакъв конфликт. Напрежението, конфликта и противоречието съставят същността на личността, а оттук следва, че чувствата, страха и неопределеността тайно съпровождат личността във всяка нейна дейност. Бихме могли даже да кажем, че това чувство подтиква личността да извършва неуравновесени, страстни и насилствени действия. За Изтока всички човешки деяния са породени от чувството, а не от диалектическите затруднения. Отначало е психологията, след това логиката и анализа.

Съгласно Ружмон, дуализма се корени в самата природа на личността, а неговото преодоляване за хората на Запада е невъзможно докато се придържат до историческо – биологическите традиции за Богочовека и Човекобога. Хората на Запада в своето несъзнание са лишени от покой и странстват в пространството и времето. Те са екстравертни, а не интровертни. Вместо да гледат отвътре, да овладеят природата на личността, те се опитват обективно да помирят дуалистичните конфликти в интелектуален план. А по повод на това, което се касае до самата личност се налага да се цитира Ружмон: “Личността е призив и отговор, това не е факт, не е обект, но действието и пълният анализ на фактите и обектите, никога няма да даде неопровержимо доказателства за съществуването на личността. Личността никога няма място тук или там, тя е в действие, в напрежение, в стремителен порив, в равновесие, за което можем да придобием представа чрез музиката на Бах”.

Личността е действително такава, каквато я описва Ружмон, това описание съответства на това, което будистите биха казали за отмяната, ”намиращите се на пътя към разтварянето”. Всичко това звучи прекрасно, но махаянистите биха попитали по отношение на автора на приведените по-горе изречения: “Какъв си ти, който произнасяш всички тези, повече от прекрасни думи, от концептуална гледна точка? Бихме искали да поразсъждаваме за тебе, лично, конкретно и екзистенциално. Когато казваш: “Докато аз живея, живея с противоречието” – кой тук е “Аз”? Когато ни казваш, че фундаменталното противоречие между две взаимно изключващи се положения, които могат да бъдат еднакво правилни, личността е длъжна да бъде приета по вяра, ние искаме да попитаме, кой приема нещо по вяра? Кой изпитва тази вяра? Зад вярата, опита, конфликта и концептуализацията трябва да има жив човек, който да извърши всичко това”.

Ето един разказ за монах дзен будист, който конкретно е посочил личността с пръст и дал на питащия възможност да я види. Този монах бил известен под името Обаку Ки-ун. Той бил един от великите наставници на дзен в епохата Тан.

Веднъж управителя на една област навестил манастира. Настоятеля го развел по времето за посетители да разгледа постройките. Когато влезли в стаята, където висели портретите на следващите един след друг настоятели на манастира, управителя показал единият от тях и попитал: ”Кой е това?”, отговорът бил “Последният управител”. Последвал друг въпрос: ”Това е портрета му, а лицето къде е?”, на този въпрос настоятеля не могъл да отговори. Управителя настоявал да получи отговор и настоятеля изпаднал в отчаяние, понеже никой от монасите не можел да удовлетвори любопитството на управителя. Накрая той си спомнил за странен монах, който неотдавна се оказал в манастира и си губел времето, като почиства двора. Той си помислил, че този странник, който приличал на дзен монах може да отговори на управителя. Повикали го и го представили на управителя. Той се обърнал с уважение към монаха: ”Многоуважаван господине, тези господа, за голямо съжаление, не могат да отговорят на моя въпрос. Ще бъдете ли така любезен да се опитате Вие да отговорите на него?” Монахът попитал: ”Какъв е въпросът Ви?” Управителя му разказал всичко, което се случило по-рано и повторил въпроса си: ”Ето го портрета на бивш настоятел, но къде е лицето му?”. Монахът веднага възкликнал: ”О, управителю!” Управителят откликнал: ”Да?!” Монахът попитал: ”А къде е той?”.

Сциентистите, включително теолозите и философите, макар и обективни, бягайки от всякаква субективност, твърдо държали на гледната точка, че съждението е вярно само в случай на обективната му оценка или проверка, а не просто от субективния или личностен опит. Те забравят, че личността непременно живее не концептуален или научно определен, а личностен живот. Колкото и да са точни, обективни, философски определенията, то те се отнасят не към личния живот, а към някакъв живот въобще, който е предмет на изследването. Въпроса тук не е обективното или субективното. За нас е жизненоважно сами, лично да усетим нашия живот, да решим как да го продължим. Познаващата себе си личност никога не се подава на теоретизиране, не е заета с писане на книги и поучаване на другите, такава личност живее своя единствен, свободен и творчески живот. Какво представлява той? Къде да го намерим? “Аз”-а познава само себе си отвътре и никога външното.

Разказа за Обаку и управителя ни показва, че по принцип ние се удовлетворяваме с портрети или подобия. Човек, представяйки си, че е умиращ, НИЕ забравяме да зададем въпроса на управителя: ”Тук е портрета, а къде е лицето?” Ако преведем този разказ на съвременен език, то неговата същност е такава: ”Съществуването, включително и на личността се поддържа с постоянното изобретение на относителни решения и полезни компромиси”. Идеята за раждането и смъртта представлява сама по себе си относително решение, а изготвянето на портрета, нещо като сантиментален полезен компромис. Обаче там, където става дума за действителни личности, всичко това отсъства, а въпроса на управителя бил: ”Къде е лицето? ”Обаку е бил дзен будистки монах, затова не си губел времето и пробудил управителя от света на понятията на съновиденията само с едно възклицание: ”О, управителю!”. Веднага последвал отговор: ”Да?!

”Ние виждаме, как личността тук цялостно изскача от палатата на анализа, абстракцията, концептуализацията. Ако това ни е ясно, то ние знаем, кое е това лице, къде е, кой е “Аз”-а. Ако лицето се отъждествява с прости действия, то това не е жива, а само интелектуална личност, тоест не е нито моето и нито твоето “Аз”.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар