// Вие четете...

Роли в живота

Покушение срещу султана.

„Глупост е да хулиш онзи, когото всички почитат.“

Още през лятото на 1174 година, когато събраните в Дамаск край младия ас-Салех емири обсъждат кой е най-добрият начин да се противопоставят на Саладин, допускайки дори съюз с кръстоносците, господарят на Кайро им отправя истинско предизвикателство с писмото си, в което категорично премълчава конфликта си с Нуреддин и без да се колебае се представя за последовател на делото на своя господар и верен пазител на наследството му:

Ако нашият непрежалим владетел, пише той, бе открил сред вас човек така достоен за доверие като мен, нали нему щеше да даде Египет, най-важната от провинциите? Бъдете уверени, ако Нуреддин не бе умрял без време, той щеше на мен да повери възпитанието на сина си и грижата за него. А ето че виждам как вие се държите като че ли единствени сте служили на господаря и неговия син и как се опитвате да ме изключите. Но аз скоро ще дойда. Ще извърша в памет на моя господар действия, които ще оставят следи и всеки един от вас ще бъде наказан за своето безпътство.

Тук трудно бихме познали вежливия човек от предишните години, сякаш загубата на господаря е отприщила дълго стаявана агресивност. Вярно е, че обстоятелствата са изключителни, защото посланието има точна цел: то е обявяване на война, с която започва завладяването на мюсюлманска Сирия. Когато го изпраща през октомври 1174 година, господарят на Кайро вече е на път за Дамаск начело на седемстотин конници. Броят им е недостатъчен за превземането на сирийската столица, но Юсеф си е направил добре сметката. Изплашени от необичайно заплашителния тон на писмото, ас-Салех и съветниците му са предпочели да се изтеглят по посока на Алеп. Като пресича необезпокояван земите на западняците и поема по пътя, който вече може да назовем „пътя на Ширкух“, Саладин пристига в края на октомври пред Дамаск, където близки на семейството му побързват да отворят портите и да го посрещнат.

Окуражен от победата, извоювана без сабя да звънне, той продължава нататък. Оставя гарнизона на Дамаск на заповедите на един от братята си и се отправя към Средна Сирия, където превзема Хомс и Хама. По време на този светкавичен поход, ни разказва Ибн ал-Атир, Салахеддин говореше, че действа в името на цар ас-Салех, син на Нуреддин. Той твърдеше, че целта му е да защити страната от кръстоносците. Верен на династията на Зинки, историкът от Мосул е най-малкото недоверчив спрямо Саладин, когото обвинява в двуличие. До известна степен не греши. Юсеф, който не иска да се прави на узурпатор, се представя за покровител на ас-Салех. „Във всеки случай, казва той, младежът не може да управлява сам. Трябва му наставник, регент, а никой не е по-добре поставен от мен за тази роля“. Впрочем той пише писмо след писмо на ас-Салех, в които го уверява във верността си, нарежда името му да бъде споменавано в молитвите в джамиите на Кайро и Дамаск, сече пари с неговия лик.

Младият монарх остава напълно безчувствен към подобни жестове. Когато през декември 1174 година Саладин обсажда дори Алеп, „за да предпази цар ас-Салех от пагубното влияние на съветниците му“, синът на Нуреддин събира градските жители и произнася пред тях развълнувана реч: „Вижте този несправедлив и неблагодарен човек, който иска да ми отнеме страната, като не се съобразява нито с Бог, нито с хората! Аз съм сирак и се осланям на вас да ме защитите в памет на моя баща, който ви обичаше толкова много“. Дълбоко развълнувани, алепчани решават да се съпротивляват докрай на „вероломеца“. Юсеф, който иска да избегне пряк сблъсък с ас-Салех, вдига обсадата. В замяна на това решава да се провъзгласи за „крал на Египет и Сирия“, за да не зависи повече от друг властелин. Летописците, впрочем, ще му дадат титлата султан, с която самият той не се назовава никога. Още много пъти Саладин ще се връща под стените на Алеп, но така и не ще се реши да кръстоса меч със сина на Нуреддин.

За да отстранят постоянната заплаха, съветниците на ас-Салех решават да прибягнат до услугите на асасините. Те влизат във връзка с Рашидеддин Синан, който обещава да ги отърве от Юсеф. „Стареца от планината“ не чака по-удобен случай, за да разчисти сметките си с гробокопача на фатимидската династия. Първият опит за покушение става в началото на 1175 година. Асасините проникват в лагера на Саладин, стигат до шатрата му, където един емир ги разпознава и им препречва пътя. Той е тежко ранен, но тревогата е дадена. Стражите се притичват и след ожесточен бой батините са изклани. Но изпълнението на задачата е само отложено. На 22 май 1176 година, когато Саладин отново воюва в областта край Алеп, един асасин прониква внезапно в шатрата му и му нанася удар с кама по главата. За щастие султанът, нащрек след последния атентат, е взел предпазни мерки и носи под феса си метална шапка. Тогава убиецът нанася нов удар по врата на жертвата. Но отново пътят на острието е препречен. Саладин е облечен в дълга туника от дебел плат, чиято висока яка е подсилена с метална броня. В този момент влиза един от емирите на армията, сграбчва с едната си ръка камата, а с другата удря батина, който се строполява на земята. Саладин не успява да се изправи и ето че втори убиец се нахвърля върху него, а след това и трети. Но стражите вече са дотичали и нападателите са избити. Юсеф излиза от палатката не на себе си, клатушкайки се, невярващ, че още е жив.

Когато се съвзема, той решава да нападне асасините в леговището им в Средна Сирия, където Синан контролира около десетина крепости. Най-страшната от тях е крепостта Масиаф, кацнала на върха на стръмна планина. Саладин я обсажда. Но станалото в страната на асасините през онзи август 1176 година ще остане вероятно винаги загадка. Според една от версиите, тази на Ибн ал-Атир, Синан изпратил писмо на вуйчото на Саладин, в което се заканвал да очисти всички членове на царското семейство. Подобна заплаха не можела да бъде приета лекомислено, тъй като идвала от страна на сектата и то след двата опита за покушение срещу султана. И обсадата на Масиаф била вдигната.

Втората версия за събитията дължим на самите асасини. Откриваме я в едно от редките писания, надживели сектата, оставено ни от един от последователите й, някой си Абу Фирас. Според него Синан, който по това време отсъствал от обсадената крепост, застанал с двама от другарите си на един отсрещен хълм, за да наблюдава развитието на военните действия. Саладин наредил да го пленят. Голям отряд обкръжил Синан, но когато войниците се опитали да го доближат, незнайна сила сковала крайниците им. Казват, че тогава „Стареца от планината“ наредил да съобщят на султана, че желае да се срещне лично с него и насаме. Изплашени, войниците побягнали да разкажат на господаря си какво е станало, а Саладин, като не очаквал нищо добро, накарал да разпръснат вар и пепел около шатрата му, за да личи всяка стъпка. Когато слънцето залязло, той поставил стражи със запалени факли, които да го пазят. Изведнъж, посред нощ, подскочил в съня си и съгледал за по-малко от секунда непозната сянка, която се измъквала навън от шатрата му. Сторило му се, че това е самият Синан. Загадъчният посетител бил оставил на леглото отровна питка и лист хартия, на който Саладин прочел: Ти си в наша власт. Тогава надал вик и стражите дотичали, като се кълнели, че нищо не са видели. Още на следващия ден Саладин побързал да вдигне обсадата и възможно най-бързо да се прибере в Дамаск.

Няма съмнение, че разказът е силно украсен, но факт е, че Саладин внезапно и изцяло променя политиката си спрямо асасините. Въпреки омразата, която питае към всички разколници, той вече никога не ще нападне земята на батините. Напротив, ще се опитва да се помири с тях, с което ще лиши враговете си, били те мюсюлмани или западняци, от един ценен съюзник. Защото в битката за овладяването на Сирия султанът е решен да използва всички козове. Вярно е, че след превземането на Дамаск на теория победителят е той, но конфликтът продължава. Войните, които се налага да води срещу западняшките държави, Алеп, Мосул, управляван също от потомък на Зинки, както и срещу различни князе из Джезира и Мала Азия, са изтощителни. Още повече, че му се налага редовно да отскача до Кайро, за да смразява интриганти и заговорници.

Положението започва да се избистря едва в края на 1181 година, когато внезапно умира ас-Салех, вероятно отровен, на осемнадесет годишна възраст. Ибн-ал-Атир описва развълнувано последните мигове от живота му:

Когато състоянието му се влоши, лекарите го посъветваха да пийне малко вино. Той им каза: „Няма да го направя, преди да получа разрешение от някой доктор по закон Божи“. Един от главните улеми дойде при възглавието му и обясни, че религията допуска употребата на вино като лекарство. Ас-Салех запита: „Смятате ли, че ако Бог е решил да сложи край на дните ми, би променил мнението си като ме види да пия вино?“ Духовникът бе принуден да отговори отрицателно. „В такъв случай, заключи умиращият, не бих искал да срещна Създателя си със стомах, пълен със забранена храна“.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар