// Вие четете...

Календарът на българите

Покръстване или прекръстване на българите?

„Лошо е да попаднеш в блато, но още по-лошо е да останеш там.“

Покръстване или прекръстване на българите?

Делението на Римската империя, за която става дума тук, е станало още от IV век, по времето на императорите Валентиниан и Валенс, ако за него говори още папа Инокентий, който е бил на престола от 402-а до 417 г. Фритигери зае тогава тези области, но после стана император испанецът Теодосий, който премахна българския цариградски епископ Демофил и постави българската църква под гръцка супремация. По времето на Юстиниан българите отново заеха областите, и то завинаги, защото оттогава досега (870 г.) постоянно са ги държали във владенията си. Като освободиха българската църква, те с това освободиха и българския народ, тъй че гръцките императори, след като изгубиха диоцеза (след създаването на българската архиепископия Първа Юстиниана), те изгубиха и властта си, която досега упражняваха над областта, която обемаше архиепископията Първа Юстиниана. Българите не са впрочем нахлули да грабят, а са се борили за национални права и национално обединение.
Според Анастасий Библиотекар, който е най-компетентното лице в случая, казаните области до разделянето на Римската империя спадали в ръкоположно отношение към Рим. След разделянето на империята и след като Теодосий възкреси гърцизма в Цариград, тези провинции, като спадащи в областта на Източната римска империя, попаднаха църковно под Цариград и затова там е имало гръцки свещеници. Това траело впрочем само до 535 г., когато българите нахлуха и изгониха гърците и когато Юстиниан създаде независимата българска архиепископия със седалище в Охрид. И гърци, и римляни намерили сега удобен случай да игнорират Първа Юстиниана и да върнат положението преди нейното създаване.
Събралите се сега в Цариград римски и гръцки прелати трябвало да решат да се подчини българската диоцеза под оня град (Рим или Цариград), под който тя би принадлежала преди заемането й от българите.
Решавало се е не въз основа на църковното право, тоест не въз основа на правото, че Рим или Цариград е трябвало да подчинят тези провинции, защото са били покръстили българите, а въз основа на историческото право, че преди създаването на българската архиепископия Рим и Цариград упражнявали известно църковно влияние върху споменатите области.
Сега Анастасий описва как е станало решението: Разните пратеничества, особено българското и римското, били затворени в отделни килии и по този начин им е била отнета възможността да имат отношения с външния свят. „Освен това, поради незнанието на езиците, нито българските пратеници, нито представителите на източните църкви разбирали какво говорели римските прелати, и обратно, какво казвали представителите на източните църкви, нито римските прелати, нито българските пратеници разбирали.
Присъствал само един императорски преводач, който по заповед на императора не смеел другояче да превежда казаното от представителите на римската църква и от тези на източните църкви, освен по начина да се разбира, че българите трябва да бъдат съборени (подчинени). Освен това дадено било на българските пратеници едно написано с гръцки букви и на гръцки език писмо, в което се казвало, че уж между представителите на източните църкви и тези на римската и патриарх Игнатий, бидейки те арбитри, било решено, българското отечество, което се намира в Илирия, да се подчини на цариградската диоцеза, макар че отправеното някога нареждане на апостолско седалище в двата Епира, Дардания, Дакия, Тесалия и другите, намиращи се в Илирия провинции, явно се вижда, както например свидетелстват и разните писма на римските първо свещеници, започвайки от папа Дамаз (366 – 384 г.), до тези провинции, че гръцките императори, насърчавани от тям благосклонните цариградски първосвещеници, само със сила, а именно по причина, която по-горе изложихме, ги из взеха от Апостолското седалище. Ако Апостолското седалище не е правило никакви постъпки за тяхното повторно заемане, то е затова, защото скоро след това, както по-преди се спомена, много пъти споменаваният български народ дойде и въз основа на правото за владеене си ги поиска (освободи)”.
Българите значи са заели споменатите провинции веднага след разделянето на Римската империя, тоест още в IV – VI век.
В биографиите на „Римските първосвещеници” Анастасий посочи, че българите въз основа на народното сродство (с жителите на тези провинции) са обединили своето отечество (jure gentilli patriam subjugantes), тук пък се казва, че българите въз основа на правото за владение освободили горните провинции. И в двата случая се изразява една и съща мисъл: българите от Дакия, Мизия и Тракия смятали, че въз основа на същата народност те имали право да се съединят с тези в Тесалия, двата Епира и пр., и сами да се управляват.
Папа Николай в писаното си в 860 г. до цар Михаил писмо и Анастасий Библиотекар са разбирали под илирийски българи онези илирийски българи, на които още папа Дамаз бе писал писма. Тицинският владика Енодий е първият, който нарече тези илирийци българи. Тези българи по времето на император Юстиниан се обединиха с останалите българи. След това Рим и Цариград изгубиха своето влияние над същите българи, та сега искаха да върнат стария ред на нещата. Цариградският събор е бил решил (ние видяхме как е решил), че Илирийска България трябвало да се подчини на Цариград не защото тя била покръстена от гърците, а защото политически е спадала към Източната римска империя и защото преди създаването на българската архиепископия в Охрид в споменатите провинции е имало и гръцки свещеници. Тези свещеници обаче тогава бяха отстранени от българите. Прокоп пише, както посочихме, че българите тогава унищожавали гръцките селища там и всяка година отвеждали в робство повече от двеста хиляди души, тъй че цялата страна от Йонийския залив до Цариград напълно се съединила с останала Скития. Най-важното обаче, което сега трябва да се изтъкне, че по времето на цар Михаил не е ставало дума за Тракия, Мизия и Скития или Дакия, а само за Македония и останала Илирийска България. Дали българите са се покръствали, или пък прекръствали и пр., всичко това се отнася до Илирийска България, или земята между Йонийския залив и Цариград, а не до Долна Мизия, както се учи в българските учебници.
Това книжно подчинение на българската църква в Илирия на Рим и Цариград се нарича в житието на св. Климент, прибавено по-късно, покръстване на българите, защото там се казва, че сега, в 869 г., българският народ оставил скитското си заблуждение, тоест веруюто на тракоилирийците, и познал истинския път, което българския народ, както ще видим по-нататък, не направи.
Римските автори казаха, че се отнася до съседната на Италия земя, а Фотий каза, че се отнася до западната част на Византийската империя, което е едно и също. Цариградския събор реши българското отечество, което се намира в Илирия, а именно двата Епира, Тесалия, Дардания, Дакия и други илирийски провинции, да се подчинят на Цариград, а В. Златарски пише: „От това решение (на Цариградския събор) спечелила най-първо Византия. Чрез него тя сполучила не само да си отвоюва придобития от нея приоритет в покръстването (?) на българите (Византия нито е казвала в събора, нито е претендирала, че е покръстила българи) и да се върне исторически принадлежащата й в църковно и политическо отношение източна половина на Балканския полуостров, но да разшири църковната си власт и върху една не малка част от западната му половина, която по-рано била под римската църква, а сега влизала в границите на българската държава, преминавала в току що възникващия български църковен диоцез”. Българския диоцез не възникваше, а се унищожаваше.
По-безочливо изопачаване на истината едва ли човек може да си представи. Златарски защитаваше тезата, че българите са късно дошли турци, които до Борис били владеели южно само до Пловдив. Понеже посочените необорими свидетелства опровергават тази негова теза, той го удря на лъжа. Цариградският събор не се бил занимавал с Илирийска България, или със земята между Йонийския залив и Цариград, за която Юстиниан създава Охридската архиепископия, а се бил занимавал с „източната половина на Балканския полуостров”, за която нито дума не е споменавал! Тъй Златарски пледира за някакви си църковни и политически права на Византия над Източна България, за които тя сама не е претендирала и от Цариградския събор не е получила.
От срам и смутено, както правят онези, които съвестта ги гризе, той споменава, че Византия била „разширила властта си върху западната половина на Балканския полуостров не е ставало дума, а за Илирия между Йонийско море и Цариград. Като пропуска имената на провинциите, за които се е спорило на Цариградския събор, той представя работата тъй, като че ли там се е спорило освен за днешна Източна, още и за днешна Западна България, от което се разбира, че тогава българите не са населявали Македония и останала Илирия, които собствено бяха предмет на спора. Това се вижда и от неговите исторически карти, в които не е отбелязано, че тези провинции са спадали в българската държава. Тук имаме работа с умишлено изопачаване на истината. Златарски не споменава, че спорът се е водил за българите, които са населявали замята от Йонийско море до Тракия, не споменава, че България тогава се е простирала до самия Цариград, а пише измислици, че се е водил спор за Източна България, за която и дума не е ставало.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар