// Вие четете...

Роли в живота

Под чехъла на селджукските турци.

„Където са сплетните, там са и раздорите.“

Докато западните рицари избиват и последните укрили се жители и слагат ръка на всички богатства на Ерусалим, събраната от ал-Афдал армия напредва бавно през Синай. Тя стига в Палестина едва двадесет дни след трагедията. Везирът, който лично я предвожда, се колебае дали да тръгне направо към Свещения град. Въпреки че разполага с близо тридесет хиляди войници, той не се чувства силен, защото няма обсадна техника, а и решителността на западните рицари го плаши. Така че решава да се настани с войската си в околностите на Аскалон и да изпрати делегация в Ерусалим, която да проучи намеренията на врага. В окупирания град египетските пратеници са отведени при едър рицар с дълги коси и руса брада, който им е представен като Готфрид Булонски, новия господар на Ерусалим. Именно нему те предават посланието на везира, който обвинява западняците в злоупотреба с доверието му и им предлага споразумение, ако обещаят да напуснат Палестина. Вместо отговор западните рицари събират силите си и незабавно се втурват към Аскалон.

Напредват толкова бързо, че успяват да стигнат досами мюсюлманския лагер, без съгледвачите да предупредят за това. Още при първия сблъсък египетската армия отстъпи и се оттегли по посока на пристанището на Аскалон, разказва Ибн ал-Каланиси. Ал-Афдал също се оттегли. Мечовете на рицарите победиха мюсюлманите. Клането не пощади нито пешаците, нито опълченците, нито градските жители. Близо десет хиляди души загинаха, а лагерът бе разграбен.

Няма съмнение, че само няколко дни след разгрома на египтяните в Багдад пристига групата бежанци, предвождана от Абу Саад ал-Харауи. Кадията на Дамаск не знае още, че кръстоносците току-що са постигнали нова победа, но вече е известен, че завоевателите са станали господари на Ерусалим, Антиохия и Едеса, че са разбили Килидж Арслан и Данишменд, че са прекосили цяла Сирия от север на юг, убивайки и грабейки както си искат, необезпокоявани от никого. Той чувства, че народът и вярата му са жестоко оскърбени и унижени и му се иска да извика с пълно гърло на мюсюлманите да се пробудят най-сетне. Иска да разтърси братята си, да ги предизвика, да ги накара да се възмутят.

В петък, 19 август 1099 година, той отвежда дошлите с него в голямата джамия на Багдад и по обяд, когато от всички страни се стичат вярващи за молитва, започва предизвикателно да яде, макар че е рамазан, месецът за задължителен пост. За няколко минути сърдита тълпа се скупчва около него, идват войници, за да го арестуват. Но Абу Саад се изправя и спокойно запитва хората около себе си как могат да се разстройват до такава степен от неспазването на един пост, а клането на хиляди мюсюлмани и разрушаването на светите места на исляма да са им напълно безразлични. След като накарва тълпата да замълчи, той описва с подробности злините, сполетели Сирия, „Билад еш-Шам“, и особено онези, струпали се над Ерусалим. Бежанците заплакаха и накараха и другите да заплачат, ще отбележи Ибн ал-Атир.

От улицата ал-Харауи пренася скандала в двореца. „Виждам, че устоите на вярата са слаби!“, провиква се той в дивана на повелителя на правоверните, ал-Мустазхир-биллах, млад двадесет и две годишен халиф. Със светло закръглено лице и къса брадичка, той е жизнерадостен и ленив, гневните му изблици са кратки, а заплахите му рядко стигат до изпълнение. В една епоха, когато жестокостта се смята едва ли не за първостепенен атрибут на управниците, младият арабски халиф се хвали, че никога и никому не е сторил зло. Той изпитваше истинска радост, когато му казваха, че народът е щастлив, ще отбележи чистосърдечно Ибн ал-Атир. Чувствителен, изискан, словоохотлив, ал-Мустазхир има вкус към изкуствата. Страстен почитател на архитектурата, той лично наблюдава строежа на крепостната стена около квартала, където се намира резиденцията му — Харема — разположена в източната част на Багдад. А в свободното си време, което е доста много, пише любовни стихове: Когато протегнах ръка, за да кажа сбогом на моята любима, пламъкът на страстта ми стопи леда.

За нещастие на поданиците му този добър човек, комуто бе чужд и най-малкият тираничен жест, както го описва Ибн ал-Каланиси, не разполага с никаква власт, въпреки че е заобиколен във всеки един момент от сложен церемониал на почитание и че името му се споменава с уважение от хронистите. Бежанците от Ерусалим, които се уповават изцяло на него, сякаш забравят, че властта му се простира само до стените на неговия дворец и че във всеки случай политиката го отегчава.

Въпреки всичко зад гърба си има славна история. Халифите, негови предшественици, цели два века след смъртта на Пророка (632–833) са духовни и земни водачи на една огромна империя, която в звездния си миг се простира от река Инд до Пиренеите и дори по-нагоре, към долините на реките Рона и Лоара. А династията на Абасидите, към която принадлежи ал-Мустазхир, превръща Багдад в приказния град от Хиляда и една нощ. В началото на IX век, по времето, когато царува предшественикът му Харун ал-Рашид, халифатът е най-богатата и най-могъща държава на земята, а столицата й е център на най-развитата цивилизация. Там има хиляда дипломирани лекари, голяма безплатна болница, редовни пощенски съобщения, много банки, някои от които имат свои клонове в Китай, отлична водоснабдителна система, канализация, както и фабрика за производство на хартия. Жителите на Запада, които до идването си на Изток си служат само с пергамент, се запознават в Сирия с изкуството да се произвежда хартия от житна слама.

Но през кървавото лято на 1099 година, когато ал-Харауи отива да съобщи в дивана на ал-Мустазхир за падането на Ерусалим, златният век е отдавна отминал. Харун умира през 809 година. Четвърт век по-късно наследниците му вече са изгубили реално властта, Багдад е наполовина разрушен и империята се е разпаднала. Останал е единствено митът за епохата на единение, величие и благоденствие, който винаги ще спохожда сънищата на арабите. Вярно е, че Абасидите ще царуват още в продължение на четири века. Но без да управляват. Те ще бъдат заложници в ръцете на своите турски или персийски войници, способни да възкачват или свалят владетели по свое усмотрение, като най-често прибягват до убийство. И именно за да избегнат подобна съдба, повечето от халифите ще се откажат от каквато и да е политическа дейност. Затворени в харема си, те ще се отдават единствено на удоволствието от живота, ще стават поети или музиканти, ще колекционират красиви и ухаещи робини.

Повелителят на правоверните, въплъщавал дълго славата на арабите, се превръща в жив символ на упадъка. А ал-Мустазхир, от когото бежанците от Ерусалим очакват чудо, е най-типичният представител на породата лениви халифи. Дори и да поиска, той не би могъл да се притече на помощ на Свещения град, защото единствената армия, с която разполага, е личната му гвардия от няколко стотин черни и бели евнуси. Но не войници липсват в Багдад. Хиляди от тях се разхождат неспирно по улиците, често пияни. За да се предпазят от произвола им, жителите са свикнали да преграждат всяка нощ достъпа до кварталите си с тежки дървени или железни бариери.

Разбира се, униформеното бедствие, обрекло суковете на разорение чрез системни грабежи, не се подчинява на заповедите на ал-Мустазхир. Началникът на войниците въобще не говори арабски. Защото подобно на всички градове в мюсюлманска Азия Багдад живее вече над четиридесет години под чехъла на селджукските турци. Най-влиятелният човек в столицата на Абасидите, младият султан Баркярук, братовчед на Килидж Арслан, е на теория сюзерен на всички владетели в областта. Но в действителност всяка провинция в селджукската империя е практически независима, а членовете на царското семейство са изцяло погълнати от династични ежби.

Когато през септември 1099 година ал-Харауи напуска абасидската столица, той не е успял да се срещне с Баркярук, защото султанът воюва в Северна Персия срещу собствения си брат Мохамед — борба, обърнала се в полза на Мохамед, който през октомври превзема и самия Багдад. Но абсурдният конфликт не приключва. Дори придобива напълно смехотворен обрат под учудените погледи на арабите, които вече даже не се опитват да го разберат. Съдете сами! През януари 1100 година Мохамед напуска набързо Багдад, а Баркярук се завръща победоносно. Но не за дълго, защото през пролетта отново го загубва. През април 1101 година се завръща със сила и след година отсъствие разгромява брат си. В джамиите на абасидската столица започват отново да споменават името му в петъчните молитви, докато през септември положението за пореден път се променя. Победен от коалиция, сключена между двама от братята му, Баркярук изглежда завинаги отстранен. Но не ако го познаваш — въпреки поражението си, той се връща ненадейно в Багдад и владее града в продължение на няколко дни, преди отново да бъде отстранен през октомври. Но този път отсъствието му е кратко, защото още през декември е сключено споразумение, с което градът му е върнат. Така в разстояние на тридесет месеца Багдад преминава осем пъти от едни ръце в други. Т.е. нов господар на всеки сто дни! В същото време западните нашественици укрепват присъствието си в завоюваните територии.

Султаните не се разбираха, ще отбележи Ибн ал-Атир, използвайки тази хубава литота, и затова западняците успяха да завладеят страната.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар