// Вие четете...

История на българите

Повишаване самочувствието и съпротива на българския народ.

„Този, който позори родината си, предизвиква отвращение.“

Повишаване самочувствието и съпротива на българския народ.

Към края на XV в., само няколко десетилетия след епохалното откритие на Гутенберг, в Краков са отпечатвани първите черковно славянски български книги, което показва нуждата от църковна литература в поробената страна. През втората половина на XVI в. Яков Крайков от София отпечатва във Венеция четири богослужебни книги на старобългарски език. В 1651 г. българският католически епископ от Никопол Филип Станиславов издава в Рим молитвеник с ново български елементи в езика, наречен „Абагар“. В 1741 г. във Виена Христофор Жефарович издава и първата българска печатна книга със светско съдържание – „Стематография“.
Междувременно след първите векове опустошение в повечето български градове, възникнали отново предишните занаятчийски школи на приложно изкуство. От XVI в. тези школи са ни оставили истински шедьоври на златарското сакрално и светско изкуство.
Все по-широко развитие, макар и в ограничени селища, добиват художествената дърворезба и иконопиството, които следват традициите на Второто българско царство, но изявяват и нови възгледи, далечни предтечи на настъпилото в края на робството българско възрожденско изкуство.
С разрастването на стопанския живот в градовете през XVI и XVII век се обособява непрекъснато нарастваща прослойка на български занаятчии и търговци.
Това повишава самочувствието на поробения български народ и създава условия за все по-широка изява на пасивна и активна съпротива на раята.
Още след приключване на въстанията и военните действия в началото на робството, почти през целите XV и XVI в. по българските планини и проходи не е преставала въоръжената съпротива на хайдушки чети. Имената и подвизите на хайдушките войводи Страхил, Чавдар, Лалю войвода, Мануш са не само историческа летопис, но са останали и като част от българското народно поетично творчество.
В средата на XVI в. неспирното напредване на турските пълчища било спряно от добре въоръжени европейски войски. Най-пряко засегнатите държави в Средна Европа съюзили силите си. Австрийската империя се утвърдила като основна сила в антиосманската коалиция. Тя привлякла на своя страна князете на Трансилвания, Влашко и Молдова. Междувременно съюзният флот на Свещената лига (Испания, Венеция и италианските княжества) в 1571 г. потопил турската флота при Лепанто и пресякъл пътя на нейното господство в Средиземно море. През 1673 г. полският крал Ян Собиески разбил турците при Хотин. Десет години по-късно с помощта на същия крал била ликвидирана и последната надежда на турците – обсадата на Виена.
През 1688 г. австрийските войски завзели Белград, Ниш, а по-късно Видин и Скопие. Всичко това оказало извънредно обнадеждаващо въздействие върху българите и особено католиците в Северозападна България – Чипровец и съседните села, а така също и приелите католическо вероизповедание бивши богомили (павликяните) настанили се на някои места в Северна България. По това време действат на „ползу роду“ софийският католически архиепископ чипровчанинът Петър Богдан, Петър Парчевич – най-забележителният посланик на българската съдба и народната кауза по време на робството, който е изпълнявал мисиите си от Варшава през Киев и Виена до Венеция и Рим. Сподвижник на това негово дело е вече споменатият епископ Филип Станиславов.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар