// Вие четете...

Роли в живота

Петата „свещена война“.

„Благоразумието е по-силно от съдбата.“

Пътят на безумието. XIII век тече в борби на кралете с непокорните сеньори, във войни и разорителни междуособици, в неурожай и глад, в насилия и кръв. Феодалите ограбват безчовечно крепостните селяни. Ограбва ги и църквата. Отчаяние и мрачно примирение тегнат над невежата и обезправена крепостническа маса. Страх от бога и тъмните сили на злата съдба правят хората податливи за различни суеверия и безнадежден мистицизъм, за поличби, божествени знамения и чудеса.

Годината е 1212 в парижкото абатство Сен Дени се явява някакво дете. Овчарчето Етиен. Никой не знае откъде е дошло. Странни са движенията на това дванадесет годишно момче. Странна светлина гори в безумния му поглед. Всички виждат, че в него се е вселила лудостта. Но словата, които Етиен бърбори в унес, озадачават мнозина. Пред учудените енориаши той мълви за чудното съновидение, в което сам Исус Христос му „посочил“ истинския път за спасението на „гроба господен“. Мнозина не вярват. Но повече са тези, които хващат вяра. Та нали това е поличба! Знак „отгоре“ на добрите католици!

Малоумният апостол разнася своите „внушени от бога“ мисли от град на град, от село на село. Хилядоустата мълва ги подема и разпраща из най-затънтените кътчета на Франция. Никой вече не се съмнява, че слуша „божи вестител“ на земята. А и как да се съмнява?… Не е ли показал много пъти вече бог на грешните люде, че не са достойни да носят кръста христов?… Само деца, невинни и чисти ще спасят истинската вяра!

Не минава много. Деца от десет до четиринадесет години бродят по селата и градските площади. И все тая проповед редят: само чистите деца са близо до сърцето на всевишния. Само техните неопетнени ръце ще подкрепи той!…

През юни 1212 г. във Вандом се стичат повече от тридесет хиляди невръстни „войни христови“. Те са без оръжие и без храна. С по едни дрешки само. С тях се влачат безброй селяни, градски бедняци, фанатизирани калугери, всевъзможни тъмни и престъпни личности. Оттук потеглят на юг. В Марсилия множеството безредно се втурва към пристанището. Но какво е учудването на всички, когато морето не отдръпва водите си пред „светите“ нозе на малките защитници на вярата напук на всички очаквания и предсказания… Настъпва колебание и смут. И от безгрешните деца ли е вдигнал ръката си бог?

Но както всъде, така и в Марсилия, живеят люде сметкаджии и ловки в печалбата. Хитри корабопритежатели предлагат да прекарат детското войнство в Египет.

Седем кораба излизат в сините простори на Средиземно море. Но по пътя към Сардиния се развихря буря и разярените вълни поглъщат два от корабите. Никой не се спасява. Останалите пет доплуват до Египет. А тук, в Александрия, чакат мюсюлмански търговци на роби. Те дават добри пари за злощастните „войни христови“. Немилостивите корабопритежатели се завръщат в Марсилия. Пълните кесии дрънкат приятно в джобовете им… Вярно, за престъпното си деяние по-късно те увисват на бесилката. Но злочестите неволници никога не се завръщат…

Същото безумие се разиграва и в Германия. Тук се появява някой си Никлаус. Съпровожда го баща му, дребен рицар, лаком за лесно забогатяване. Двамата обикалят долнорейнските градове. Духовенството със слухове и проповеди ги подпомага. Никлаус говори, а баща му сръчно прибира щедрата милостиня. Всички вярват, че Никлаус, подкрепен от бога, със сухи нозе ще прекоси морето. Ще отиде в „светата земя“ и с мир ще утвърди „царството божие“ на земята…

Проповедите на Никлаус подбуждат много деца да тръгнат с него. Към малкия проповедник се присъединяват тълпи от невръстни сподвижници. През август 1212 година двадесет хиляди германски деца се струпват в Кьолн. Оттам по Рейн навлизат в непроходимите Алпи. В планинските дебри от студ и глад загиват две трети от тях. Но оцелелите през Генуа и Рим продължават все на юг.

Когато пристигат в Бриндизи, местните роботърговци радостно потриват ръце. Живата стока сама идва в ръцете им!

Но за тяхно разочарование местните власти задържат малките кръстоносци.„Светият отец“ в Рим и пръста не си помръдва да предотврати позорното безумие. Той само се съгласява да даде на германските деца отсрочка на техния кръстоносен обет, докато станат пълнолетни.

Трезвият и гъвкав Инокентий III гледа на детските глупости с насмешка. Само оръжието на възрастните грешници, насочено от църквата, може да й осигури световното господство. Затова на Латеранския събор в Рим (състоял се в Латеранския дворец в Рим) през 1215 година при пищни церемонии и тържествени процесии той прогласява решението си за нова свещена война. Началото й се предвижда към 1 юни на 1217 година. Духовенството отново трябва да пожертвува за папските амбиции една двадесета част от своите имущества. Лично папа Инокентий III дава много пари от собственото си богатство. Кръстоносен обет, приемат унгарският крал Андраш II, английският крал Джон II Безземни и кралят на Сицилия, бъдещият германски император Фридрих II. Но през 1216 година, в разгара на подготовката, много грешната душа на папа Инокентий III напуща тленната си обител. Няколко месеца по-късно умира и Джон II Безземни. Фридрих II премного е заплетен в обърканите сицилийски работи. Не му е до „светата земя“.

Пък и не само той. Навсякъде по Европа готовността за грабеж на Изток като че ли е намаляла. Селячеството отдавна се е отвърнало от „пътя господен“. Но и самите рицари сякаш са станали по-мудни и по-малко енергични. Северно германските сеньори се насочват към не завладените още славянски и прибалтийски земи. Специални ордени — на меченосците и на тевтонците, провеждат кървавите им завоевателни планове срещу цветущата Новгородска Русия. Английските и френските рицари вяло посрещат папските проповеди. Мнозина от тях предпочитат обезпечената служба в армиите на силните крале. Френските рицари грабят земите, отнети от Англия след битката при Бувине през 1214 година. Малко по преди по призива на самия Инокентий III през 1209 година хиляди рицари под водителството на Симон дьо Монфор в специален кръстоносен поход срещу еретиците разграбват и опустошават цветущите земи и градове на Лангедок. В самата Европа господарите лесно изтръгват плячка от беззащитното население. Защо им е да ходят по неизвестните и опасни пътища на Изтока?

Изглежда нищо няма да стане… Но новият папа Хонорий III държи на своето.

Пръв потегля от Спалато през лятото на 1217 година унгарският крал Андраш II. В Сирия го чака хладен и недружелюбен прием. От дълги години насам франкските държавици се държат с търговия и дипломатически такт. Защо им е военна помощ?… Тя само ще настрои против тях мюсюлманските им съседи!

Унгарското опълчение повече от година престоява в Акра. Оттук малки кръстоносни отреди правят разбойнически набези из съседните мохамедански княжества. Но без всякаква полза. Само дават излишни жертви. През април 1218 година крал Андраш, отегчен и недоволен, решава, че е по-добре да си върви. Константинополският патриарх го анатемосва, но Андраш не му обръща внимание и се връща в кралството си.

Току-що маджарите са си отишли, в Акра пристигат австрийският херцог Леополд VI и граф Вилхелм със своя холандски отред. Те след дълги спорове и разногласия решават да потеглят към Египет. През пясъците на Синайския полуостров, под убийствените лъчи на пустинното слънце те достигат силната крепост Дамиета в делтата на Нил. Подлагат я на обсада. Но скоро се разочароват. Обсадените се бранят храбро. Крепостта е непристъпна. В рицарския стан избухва чумна епидемия. На всичко отгоре водите на Нил буйно се разливат. Мнозина се разколебават и през лятото на същата 1218 година с празни ръце се завръщат там, откъдето са дошли.

Обаче сред „войните христови“ има упорити. Най-твърдоглав от всички е кардинал Пелагий Албински, същият, от когото бе пропищяло населението на Латинската империя. Пелагий Албински колкото е кръвожаден, толкова е и недалновиден. И когато султанът на Египет Малек ал Камил предлага на кръстоносците да оставят Дамиета на мира, като в замяна им отстъпи Ерусалимското кралство в границите от 1187 година с голяма парична добавка, по-разумните от кръстоносците веднага се съгласяват, ала главнокомандуващият Пелагий остава непреклонен. Магистрите на ордените, жадни за по-голяма плячка, го придумват да остане твърд и предложенията на Малек ал Камил остават без последствие. Узнал за това, престарелият крал Филип II Август не вярва на ушите си. Да откажат цяло кралство заради един несигурен град! — Глупци! — възкликва той поразен.

Войната продължава. През ноември 1219 година изтощената от глад Дамиета пада. Рицарите я ограбват. Но твърде скоро Пелагий заплаща за глупешкото си упорство.

Най-напред започват спорове и дрязги. Йоан де Бриен, ерусалимският крал, иска Дамиета да стане негова. Пелагий обаче отсича — Дамиета принадлежи на светата църква. Войнственият кардинал гори от нетърпение да продължат по долината на Нил. Обаче извънмерните му амбиции не срещат съчувствие. Рицарите засега нямат желание за нови подвизи.

В бездействие, обмисляне на планове и препирни изтича 1220 година. В ранна пролет на 1221 г. кръстоносната войска се подсилва. Сега вече отпочиналите и подсилени рицари на кръста са готови да изпълнят желанието на своя предводител. Но и султанът не е стоял със скръстени ръце. Малек ал Камил държи войската си в бойна готовност. Старите крепости са потегнати, издигнати са нови. И все пак той прави последен опит да отпрати нахалните пришълци с добро. Повтаря предложенията си за мир. Но и сега Пелагий отхвърля трезвите гласове, раздали се сред собствената му войска в подкрепа на султана.

През юни 1221 година „освободителите“ на „светата земя“ настъпват срещу силното укрепление Мансура. Но точно в този момент започва разливането на Нил. Тинестите води на великата река поглъщат лагера на кръстоносците. Поглъщат и много рицари. Подплашената войска хуква презглава да се спасява. И в бягството си попада на скритите египетски засади. Загиват хиляди.

„Защитниците на вярата“ смирено просят мир. Малек ал Камил се съгласява при условие да напуснат Дамиета!

След петата „свещена война“ поетът-трубадур Гийом Фигейра съчинява стихове: „Лукавий Рим, корен и връх на всяко зло, твоята жадност ни въвежда всички нас в заблуждение, твоята зла измама и глупост ни доведоха в Дамиета.”

Църквата забранява острата сатира. Но не може да я спре. През цяла Западна Европа минава хапливата песен на Фигейра.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар