„Една правда е по-добра от сто неправди.“

Обвинението на Рим в еретичество. Евангелието на Христос е най-ценното съкровище на църквата и че разкритата в него Божия благодат е готова да дарява щедро всички, търсещи я с покаяние и вяра.

Ученията на Лутер привлякоха вниманието на сериозните умове в цяла Германия. Проповедите и писанията му пръскаха лъчи светлина, които пробуждаха и осветяваха хиляди. Жива вяра заемаше мястото на мъртвия формализъм, в който църквата бе държана толкова дълго време. Народът ежедневно губеше доверие в предразсъдъците и суеверията на Рим. Бариерите им се премахваха. Божието слово, с което реформаторът сравняваше всяко учение и всяка претенция, бе като двуостър меч, който реже и си проправя път към сърцата на хората. Навсякъде се пробуждаше желание за духовно израстване. Навсякъде съществуваха непознати от векове глад и жажда за правда. Погледите на хората, тъй дълго отправяни към човешки обреди и земни ходатаи, сега се обръщаха с покаяние и с вяра към Христос, и то Христос разпнат.

Всеобщ интерес възбуди още повече страха на папските власти. Лутер получи призовка да се яви в Рим, за да отговаря на обвинението в еретичество. Заповедта изпълни с ужас приятелите му. Те знаеха много добре заплашващата го опасност в онзи покварен град, вече опит от кръвта на Исусовите мъченици. Протестираха срещу отиването му в Рим и искаха да бъде разследван и съден в Германия.

Накрая предложението им бе прието и бе назначен папският легат, който трябваше да ръководи процеса. В дадените му от понтифекса инструкции се заявяваше, че Лутер вече е обявен за еретик. Затова легатът бе натоварен “да го преследва и арестува незабавно”. Ако реформаторът остане твърд и легатът не успее да го хване, бе овластен “да го преследва във всяка част на Германия; да гони, заточава, прокълне и отлъчи всички, придържащи се към неговите учения”. По-нататък, за да се изкорени напълно пагубната ерес, папата заповядваше на своя пълномощник да се отлъчат всички, които пренебрегват залавянето на Лутер и неговите привърженици и предаването им на римските мъстители, независимо какъв църковен или държавен сан, или пост заемат, с изключение на императора. Тук се откриваше истинският дух на папството. В целия документ не можеше да се види нито следа от какъвто и да било християнски принцип или дори най-обикновена справедливост. Реформаторът се намираше далеч от Рим. Нямаше възможност да обясни или да защити позицията си. Но въпреки това най-безцеремонно бе обявен за еретик още преди да бъде разгледан неговият случай. Същия ден бе предупреден, обвинен, разследван и осъден. И всичко това – от самозвания свят отец, единствения върховен и непогрешим авторитет на църква и държава!

Аугсбург бе определен за място на процеса и реформаторът тръгна нататък пеш. Животът му бе сериозно застрашен. Открито го заплашваха, че по пътя ще бъде хванат и убит. Затова приятелите му го молеха да не рискува. Настояваха да напусне Витенберг за известно време и да потърси убежище при тези, които биха го закриляли с радост. Но той не пожела да се отдалечи от поверения му от Бога пост. Трябваше да продължава вярно да поддържа истината въпреки разразилата се над него буря. Казваше: “Аз съм като Еремия, човек на борби и спорове, но колкото повече те ме заплашват, толкова повече се умножава моята радост… те вече унищожиха честта и репутацията ми. Едно-единствено нещо ми остава: окаяното ми тяло – нека го вземат; така ще съкратят малко живота ми. Но що се отнася до душата, нея не могат да отнемат. Желаещият да възвестява на света словото на Христос трябва да очаква смъртта си всеки момент”.

Новината за пристигането на Лутер в Аугсбург задоволи папския нунций. Еретикът, причинил такова голямо смущение, привлякъл вниманието на целия свят, сега като че бе вече във властта на Рим и папският нунций реши, че не бива да допусне той да му се изплъзне. Реформаторът бе пропуснал да се снабди с охранителна грамота. Приятелите му го съветваха да не се явява пред пратеника на папата без нея и сами се заеха да му я издействат от императора. Нунцият възнамеряваше да насили Лутер да се отрече, ако е възможно, или ако това не му се отдаде, да го отведе в Рим, за да сподели там участта на Хус и Йероним. Затова чрез служителите си се стремеше да го накара да се яви без охранителната грамота, доверявайки се на милостта му. Реформаторът категорично отказа. Докато не получи документ, в който му се даваше обещание за императорска закрила, не се яви пред папския посланик.

Папистите бяха решили да провеждат следната политика – да се опитат да спечелят Лутер с външно благородство и любезност. В интервюто си с него легатът бе твърде дружелюбен, но изискваше реформаторът да се подчини безпрекословно на авторитета на църквата и да се съгласи с всяка точка без аргументи или въпроси. Но не бе оценил правилно характера на човека, с когото си имаше работа. В отговор Лутер изрази уважението си към църквата, копнежа си за истината, готовността да отговаря на всички възражения срещу наученото и да предложи ученията си на решението на някои водещи университети. Но в същото време протестираше срещу поведението на кардинала, срещу изискването му да се откаже от заблудата си без да я е доказал.

Единственият отговор беше: “Отречи се! Отречи се!” Реформаторът посочваше, че позицията му се подкрепя от Писанието и заяви твърдо, че не може да се отрече от истината. Пратеникът, неспособен да отговори на аргументите, не му даваше възможност да се защити – засипвайки го с буря от упреци, подигравки и ласкателства, примесени с цитати от преданието и изказванията на отците. Разбрал, че ако продължава така, конференцията ще бъде напълно безполезна, Лутер най-сетне получи неохотно разрешение да представи отговора си писмено.

При следващата среща реформаторът представи ясно, сбито и изразително изложение на възгледите си, напълно подкрепени с много цитати от Писанието. След като го прочете гласно, връчи го на кардинала. А той го захвърли презрително настрана, обявявайки го за куп празни приказки и неотнасящи се до въпроса цитати. Предизвикан докрай, Лутер посрещна надутия прелат на своя територия – преданията и ученията на църквата – и напълно обори твърденията му.

Разбрал, че основанията са неопровержими, нунцият загуби всякакво самообладание и извика яростно: “Отречи се! Или ще те изпратя в Рим, за да се явиш там пред съдиите, на които е възложено да се запознаят с твоето дело. Ще отлъча както теб, така и твоите привърженици, и всички, които биха ви подкрепили някога морално, и ще ги изхвърля от църквата.” И накрая заяви с надменен и яростен глас: “Отречи се, или не се явявай повече пред очите ми”.

Реформаторът се оттегли бързо със своите приятели, като по този начин показа ясно, че от него не може да се очаква каквото и да било отричане. Точно това кардиналът не очакваше. Бе се ласкал от мисълта, че чрез насилие и жестокост би могъл да го стресне и да го накара да се подчини. Сега, останал сам със своите поддръжници, извънмерно разгневен от неочаквания неуспех на плановете си, минаваше с поглед от човек на човек.

Какъв забележителен контраст! Реформаторът – обикновен, скромен, твърд, стоеше изправен в сила Божия, с истината на своя страна; а папският представител – самомнителен, арогантен, надут и неразбран без един-единствен аргумент от Писанието, но необуздано крещящ: “Отречи се, или ще бъдеш изпратен в Рим за наказание”.

Въпреки охранителната грамота, папистите крояха планове да го хванат и да го хвърлят в затвора. Затова преди да се зазори, Лутер напусна Аугсбург на кон, придружен само от един водач, даден му от магистрата. Изпълнен с лоши предчувствия, тайно си проправяше път през тъмните и глухи улици на града. Будни и жестоки врагове планираха унищожаването му. Щеше ли да избегне примките им? Това бяха моменти на голямо безпокойство и сериозна молитва. Стигна до една малка порта в стените на града. Тя бе отворена за него и с водача си премина безпрепятствено. Излезли веднъж на безопасно място, бегълците ускориха хода си и преди легатът да научи, Лутер вече се намираше извън властта на преследвачите. Сатана и неговите пратеници бяха победени. Човекът, за когото мислеха, че е в ръцете им, си бе отишъл, избягал като птичка от примката на ловеца.

Бягството му изненада и разгневи легата. Той се надяваше на големи почести за мъдростта и твърдостта си при положение, че се справи с този смутител на църквата; но надеждата му изчезна.

Всъщност до този момент Лутер бе само отчасти убеден в заблудите на римската църква. Но когато сравни Святото слово с папските декрети и постановления, бе поразен. “Аз чета – писа той – декретите на понтифекса и… не зная дали папата е самият антихрист или негов апостол, толкова много е разпъван и криво представян в тях Христос”.