// Вие четете...

Роли в живота

От роб до султан.

„Който мечтае за победа не мисли за смъртта.“

Макар и не така впечатляваща като Хитин и по-скромна във военно отношение, Айн Джалут се явява все пак като една от най-съдбоносните битки в Историята. И наистина, тя ще позволи на мюсюлманите не само да се спасят от унищожение, но и да си възвърнат всички земи, покорени от монголите. Не след дълго установилите се в Персия потомци на Хулагу сами ще приемат исляма, за да укрепят властта си.

На първо време, бунтът на мамелюците ще доведе до поредица от разчиствания на сметки с всеки, оказал помощ на завоевателя. Сигналът е даден. Вече и дума не може да става да се даде отсрочка на неприятелите, били те западняци или татари.

Възвърнали си Алеп в началото на октомври 1260 година и отблъснали с лекота контра офанзивата на Хулагу, мамелюците възнамеряват да организират наказателни набези срещу Боемунд Антиохийски и Хетум Арменски, главни съюзници на монголите. Но сред египетската армия избухва борба за власт. Байбарс иска да се настани в Алеп като полунезвисим владетел. Кутуз, уплашен от амбициите на наместника си, отказва. Той не желае да има равностойна на себе си сила в Сирия. За да пресече в зародиш конфликта, султанът събира армията си и потегля към Египет. На три дни път от Кайро, на 23 октомври, той дава еднодневна почивка на войниците си, а сам решава да се посвети на любимия си спорт, лов на зайци, заедно с първите пълководци от армията. Постарава се Байбарс да е край него от страх да не би да организира бунт в отсъствието му. Призори малкият отряд напуска лагера. След два часа спира за кратък отдих. Един емир се приближава до Кутуз и взима ръката му, сякаш за да я целуне. В същия момент Байбарс изважда меча си и го забива в гърба на султана, който се строполява. Без да губят нито минута, двамата заговорници яхват конете си и препускат с всичка сила към лагера. Явяват се пред емир Актай, стар офицер, почитан от всички в армията, и му съобщават: „Убихме Кутуз“. Актай запазва спокойствие и пита: „Кой от вас го уби със собствената си ръка?“ Байбарс отговаря без колебание: „Аз!“ Старият мамелюк се доближава до него, приканва го да се настани в султанската шатра и се навежда, за да му отдаде почит. Скоро цялата армия приветства новия султан.

Тази неблагодарност към победителя от Айн Джалут, само два месеца след бляскавия му подвиг, естествено не прави чест на мамелюците. Все пак за оневиняване на офицерите – роби следва да се каже, че повечето от тях смятат от дълги години Байбарс за свой водач. Не е ли той първият, осмелил се през 1250 година да удари с оръжието си Тураншах, наследника на Аюбидите, и по този начин изразил волята на самите мамелюци да завземат властта? Не е ли негова решаващата роля в победата срещу монголите? Благодарение на политическата си прозорливост, военния си талант и изключителна физическа храброст, той се е наложил като пръв между своите.

Роден през 1223 година, мамелюкският султан започва живота си като робв Сирия. Първият му господар, аюбидският емир на град Хама, го продава от суеверие, защото погледът му го притеснявал. Младият Байбарс е мургав гигант с прегракнал глас и светли сини очи — на дясното си око има голямо бяло петно. Бъдещият султан е купен от един мамелюкски офицер, който го включва в охраната на Аюб. Благодарение на личните си качества и най-вече на пълната липса на скрупули, той бързо си прокарва път до върха на йерархията.

В края на октомври 1260 година Байбарс влиза като победител в Кайро, където лесно признават властта му. В сирийските градове, напротив, други мамелюкски офицери се възползват от смъртта на Кутуз, за да обявят независимостта си. Но султанът светкавично превзема Дамаск и Алеп и обединява под своя власт бившото аюбидско владение. Много бързо кръвожадният и неграмотен офицер се проявява като голям държавник, архитект на едно истинско възраждане за арабския свят. По време на царуването Египет и в по-малка степен Сирия ще се превърнат отново в средища на културата и изкуствата. Байбарс, който ще посвети живота си на разрушаването на всяка западняшка крепост, способна да му се противопостави, се утвърждава от друга страна като голям строител — разкрасява Кайро, строи мостове и прокарва пътища из цялото си владение. Той възражда и пощенските съобщения — с гълъби или с коне, като ги прави още по-ефикасни от времето на Нуреддин и Саладин. Управлението му ще бъде строго, понякога жестоко, но просветено и лишено от какъвто и да е произвол. По отношение на кръстоносците той възприема още с идването си на власт твърдо поведение, целящо ограничаване на влиянието им. Но Байбарс прави разлика между западняците от Акра, които иска само да отслаби, и тези от Антиохия, присъединили се към монголските завоеватели.

В края на 1261 година той решава да организира наказателна експедиция срещу земите на княз Боемунд и арменския цар Хетум. Но се сблъсква с татарите. Макар и неспособен да покори Сирия, Хулагу все още разполага с достатъчно сили в Персия, за да осуети възмездието срещу съюзниците си. Байбарс решава предпазливо да изчака по-добри времена.

Случаят му е предоставен през 1265 година, веднага след смъртта на Хулагу. Байбарс се възползва от започналото разделение между монголите и завладява първо Галилея, като превзема множество крепости със съучастието на част от местното християнско население. След това се отправя внезапно на север, навлиза в земите на Хетум, разрушава един след друг всички градове, между които и столицата Сис, голяма част от чието население е избито, а над четиридесет хиляди души са взети в плен. Арменското царство повече няма да се възстанови. През пролетта на 1268 година Байбарс потегля отново на поход. Първо напада околностите на Акра, превзема замъка Бофор, след което повежда армията си на север и на 1 май се появява пред стените на Триполи. Там заварва господаря на града, който е не друг, а самият Боемунд, княз и на Антиохия. Последният е напълно в течение на омразата, която султанът питае към него, и се готви за дълга обсада. Но Байбарс има други планове. Няколко дни по-късно той продължава пътя си на север и на 14 май се спира пред Антиохия. Най-големият от западняшките градове, устоял в продължение на сто и седемдесет години на атаките на всички мюсюлмански владетели, ще окаже само четиридневна съпротива. Още на 18 май е направен пробив в крепостната стена недалече от цитаделата; войските на Байбарс нахлуват из улиците. Завладяването не напомня с нищо за победите на Саладин. Цялото население е изклано или взето в робство, самият град е сринат до основи. От величествената престолнина ще остане само тъжно поселение, осеяно с развалини, което времето ще погребе под зеленина.

Боемунд научава за падането на града си от едно паметно писмо, изпратено му от Байбарс — всъщност то е написано от официалния летописец на султана, египтянина Ибн Абд-ел-Захер:

До благородния и храбър рицар Боемунд, княз, превърнал се в обикновен граф, благодарение на превземането на Антиохия.

Сарказмът не спира дотук:

Когато се разделихме с теб край Триполи, ние се отправихме веднага към Антиохия, където пристигнахме в първия ден на тачения месец рамазан. Веднага след пристигането ни войските излязоха да се бият с нас, но бяха победени, защото, макар и сплотени, на тях им липсваше Божията помощ. Да беше видял рицарите си, повалени и тъпкани от конете, дворците си, подложени на грабеж, жените им, продавани из градските квартали — човек можеше да ги купи само за един динар, който на всичко отгоре бе взет от твоите пари!

След дълго описание, в което и най-малката подробност не е спестена на получателя на посланието, султанът заключава по същество:

Това писмо ще ти достави радост, като научиш, че Бог те помилва, запазвайки те жив и здрав и удължавайки дните ти, тъй като те нямаше в Антиохия. Защото ако беше там, сега щеше да си мъртъв, ранен или пленен. Но вероятно Бог те е пощадил, за да се подчиниш и покориш.

Бидейки разумен и най-вече безпомощен, в отговор Боемунд предлага примирие. Байбарс приема. Той знае, че изплашеният до смърт граф не представлява вече никаква опасност подобно на Хетум, чието царство е практически заличено от картата. Що се отнася до кръстоносците в Палестина, те са особено доволни от получената отсрочка. Султанът им изпраща в Акра своя летописец Ибн Абд-ел-Захер, за да се сключи договорът: Кралят им се опитваше да увърта, за да постигне най-добрите условия, но аз бях непоколебим съгласно указанията на султана. Ядосан, кралят на западняците рече на преводача: „Кажи му да погледне зад себе си!“ Обърнах се и видях цялата франкска армия, строена за бой. Преводачът допълни: „Кралят казва да не забравяш съществуването на всички тези войници“. Тъй като не отговорих, кралят настоя пред преводача. Тогава попитах: „Мога ли да бъда сигурен, че няма да ме постигне смърт, ако кажа какво мисля? — Да. — Добре тогава, кажете на краля, че в армията му има по-малко войници отколкото са франкските пленници в затворите на Кайро!“ Кралят щеше да се пръсне от ярост и сложи край на срещата. Но малко по-късно ни прие, за да сключим примирието.

Франкските рицари повече няма да безпокоят Байбарс. Но той знае, че неизбежната реакция, предизвикана от падането на Антиохия, няма да дойде от тях, а от господарите им, кралете на Запада.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар