// Вие четете...

Чувства и власт

Отношенията на САЩ с Япония и Китай.

„Господарското СЕГА четири години ще се влачи.“

В края на 80-те и в началото на 90-те години американските отношения с Китай също стават все по-антагонистични. Конфликтите между двете страни, заяви Дън Сяопин през септември 1991 г, представляват „нова студена война“, фраза, която китайската преса често повтаря. През август 1995 г. правителствената агенция по печата декларира, че „китайско-американските отношения се намират на най-ниската си точка, откакто двете страни са установили дипломатически отношения помежду си“ през 1979 г. Китайски политици редовно говорят за намеса във вътрешните работи на Китай. През 1992 г. в документ за служебно ползване на китайското правителство се твърди: „Трябва да подчертаем, че след като останаха единствената свръхсила в света, Съединените щати се втурнаха да налагат нова хегемония и да провеждат политика на силата, но тъй като тяхното могъщество е в относителен упадък, съществуват граници, които те не могат да прекрачат.“ През август 1995 г. президентът Цзян Цзъмин заяви: „Западните враждебни сили нито за миг не са се отказали от своя план да позападнят и да «разделят» нашата страна.“ Към 1995 г. е налице широк консенсус между китайските политици и учени, че Съединените щати се опитват „да разделят териториално Китай, да го подчинят политически, да го ограничават стратегически и да го разстроят икономически.“

Подкрепящите тези обвинения свидетелства са налице. Съединените щати разрешиха на президента на Тайван Ли да посети САЩ, продадоха 150 самолета Ф-16 на Тайван, провъзгласиха Тибет за „окупирана суверенна територия“, заклеймиха Китай за нарушаване на човешките права, не позволиха Пекин да поеме домакинството на олимпийските игри през 2000 г., нормализираха отношенията си с Виетнам, обвиниха Китай, че изнася за Иран компоненти за химически оръжия, наложиха му търговски санкции за продажбата на ракети на Пакистан и го заплашиха с допълнителни икономически санкции, като същевременно блокираха приемането му в Световната търговска организация. Всяка от двете страни обвинява другата в непочтеност: според американците Китай нарушава споразумението за износ на ракети, за правото на интелектуална собственост и за затворническия труд; според китайците Съединените щати нарушават международни споразумения, разрешавайки на президента на Тайван да посети САЩ и продавайки на Тайван изтребители, снабдени с авангардна електроника.

В Китай най-значимата група с антагонистични възгледи спрямо Съединените щати са военните, които очевидно редовно оказват натиск върху правителството за възприемане на по-твърда линия към Съединените щати. Както се твърди, през юни 1993 г. сто китайски генерали са изпратили писмо до Дън Сяопин, оплаквайки се от „пасивната“ политика на правителството към Съединените щати и от неспособността му да се противопостави на опитите на САЩ да „изнудват“ Китай. През есента на същата година поверителен документ на китайското правителство резюмира основните причини от гледна точка на военните за конфликт със Съединените щати: „Тъй като Китай и Съединените щати отдавна са в конфликт помежду си по различни въпроси на идеологията, социалните системи и външната политика, се оказва невъзможно фундаментално подобряване на китайско-американските отношения.“ След като американците смятат, че Източна Азия ще стане „сърцето на световната икономика… Съединените щати не могат да толерират могъщ противник в Източна Азия“. Към средата на 90-те години официални китайски представители и агенции редовно обрисуват Съединените щати като враждебна сила.

Нарастващият антагонизъм между Китай и Съединените щати се стимулира отчасти от вътрешната политика на двете страни. Също както в случая с Япония информираното американско обществено мнение е разделено. Много фигури от висшето общество настояват за конструктивни ангажименти с Китай, за разширяване на икономическите отношения и за въвличането на Китай в така наречената общност на нациите.

Други изтъкват потенциалната заплаха, която представлява Китай за американските интереси, заявяват, че помирителните действия спрямо Китай водят до негативни резултати и настояват за политика на категорично сдържане. През 1993 г. американското обществено мнение поставя Китай на второ място след Иран като страна, представляваща най-голяма заплаха за САЩ. Американските политици често залагат на символични жестове като посещението на президента Ли в Корнелския университет и срещата на Клинтън с Далай Лама, които предизвикват яростта на китайците, като същевременно съветват администрацията да пренебрегне въпроса за правата на човека в интерес на икономиката, както в случая с продължаването на статута на най-облагодетелствана нация. Що се отнася до китайската страна, правителството се нуждае от нов враг, за да подплати призивите си към китайски национализъм и да легитимира властта си. Тъй като борбата около наследяването на властта се проточи, политическото влияние на военните нарасна, а президентът Дзян и другите претенденти за властта на Дън, не можеха да си позволят да бъдат толерантни при отстояване на китайските интереси.

Така в течение на едно десетилетие отношенията на САЩ както с Япония, така и с Китай се влошиха. Този обрат в американо – азиатските отношения е толкова всеобхватен и включва толкова много различни области, че изглежда малко вероятно причините за него да бъдат намерени в отделни конфликти на интереси, свързани с резервни части за коли, продажба на фотоапарати или с военни бази, от една страна, и с хвърлянето в затвора на дисидентите, продажбата на оръжия и интелектуалното пиратство, от друга. Освен това фактът на едновременно изостряне на отношенията на САЩ с двете големи сили в Азия е в несъмнено противоречие с американските национални интереси. Елементарните правила на дипломацията и на силовата политика диктуват Съединените щати да се опитват да играят поединично, или поне да омекотят отношенията си с едната от страните, ако те станат по-конфликтни с другата. Това обаче не се случва. Намесват се по-едроформатни фактори, които стимулират конфликта в американо – азиатските отношения и усложняват възможностите за решаване на конкретни проблеми на тези взаимоотношения.

Този общ феномен има и общи причини. На първо място, нарасналото взаимодействие между азиатските общества и Съединените щати под формата на разширени комуникации, търговия, инвестиции и информираност едни за други умножава проблемите и темите, по които биха могли да се сблъскват и фактически се сблъскват интересите. Това разширено взаимодействие довежда до превръщането в заплаха на практиките и вярванията на всяка от страните, които от дистанция изглеждат безобидно екзотични.

На второ място, съветската заплаха през 50-те години доведе до сключването на договор за сигурност между САЩ и Япония. Нарастването на съветската мощ през 70-те години направи възможно установяването на дипломатически отношения между САЩ и Китай през 1979 г. и ad hoc сътрудничеството между двете страни в полза на общите им интереси за неутрализиране на тази заплаха. Краят на Студената война елиминира първостепенните общи интереси на Съединените щати и азиатските сили, без да предложи нищо в замяна. Вследствие на това на преден план излязоха други проблеми, при които е налице значителен конфликт на интереси. На трето място, икономическото развитие на страните от Източна Азия промени цялостния баланс на силите между тях и Съединените щати. Както вече видяхме, азиатците все повече и повече утвърждават значимостта на своите ценности и институции и превъзходството на своята култура над западната. От друга страна, американците, особено след победата си в Студената война, са склонни да вярват в универсалната релевантност на своите ценности и институции и в това, че все още разполагат със силата да формират външната и вътрешната политика на азиатските общества.

Изменящата се международна обстановка поставя на преден план основните различия между азиатската и американската цивилизация. На най-общо равнище конфуцианският етнос, пронизващ много азиатски общества, поставя ударение върху ценностите на авторитета, йерархията, подчинената роля на индивидуалните права и интереси, върху значението на консенсуса, избягването на конфронтацията, „спасяването на престижа“, върховенството на държавата над обществото и на обществото над индивида. Азиатците са склонни да виждат развитието на своите общества в мащабите на векове и хилядолетия и да придават първостепенно значение на умножаването на дългосрочните изгоди. Тези нагласи контрастират с американската вяра в свободата, равенството, демокрацията и индивидуализма и с американската склонност към недоверие спрямо държавата, към противопоставяне на авторитета, към търсене на баланс и уравновесяване в политиката, към насърчаване на конкуренцията, към издигане в култ на човешките права, към забравяне на миналото и пренебрегване на бъдещето, към съсредоточаване около максимализиране на непосредствената изгода. Източниците на конфликта са във фундаменталните различия на обществата и културите. Тези различия имат значителни последствия за отношенията между Съединените щати и основните азиатски общества.

Дипломатите полагат огромни усилия да разрешат американо – японските конфликти в икономическата област, най-вече що се отнася до японския търговски излишък и съпротивата на Япония срещу американските стоки и инвестиции. Японско – американските търговски преговори започнаха твърде много да приличат на съветско – американските преговори за контрол върху въоръженията по време на Студената война. Към 1995 г. преговорите между Япония и Америка бяха дори по-малко резултатни в сравнение с американо – съветските преговори, защото конфликтните ситуации се дължат на фундаменталните различия между икономиките на двете страни и най-вече на уникалния характер на японската икономика в сравнение с икономиките на основните индустриални страни. Вносът на индустриални стоки в Япония съставлява около 3,1% от нейния брутен национален продукт, докато за останалите големи индустриални страни той възлиза средно на 7,4%. Преките чуждестранни инвестиции в Япония съставляват незначителния дял от 0,7% от нейния общ национален продукт, докато за Съединените щати те възлизат на 28,6%, а за Европа — на 38,5%. В началото на 90-те години Япония единствена от големите индустриални страни, има бюджетен излишък.

В основни линии японската икономика не се развива под диктата на това, което се смята за универсални закони на западните икономики. Лековатото предположение на западните икономисти от 80-те години, че девалвацията на долара ще намали японския търговски излишък, се оказа погрешно. Макар Споразумението от Плаза от 1985 г. да коригира американския търговски дефицит с Европа, тя имаше незначително отражение върху дефицита спрямо Япония. При положение, че йената възлизаше на по-малко от една стотна от долара, търговският излишък на Япония си остана с високи стойности и дори се увеличи. По този начин японците успяха да поддържат както силна национална валута, така и търговски излишък. Западното икономическо мислене е склонно да търси негативна корелация между безработица и инфлация, като се смята, че норма на безработицата, значително по-ниска от 5%, стимулира инфлационния натиск. При все това, в продължение на години безработицата в Япония възлиза на по-малко от 3%, а инфлацията — на 1,5%. Към 90-те години както американските, така и японските икономисти се виждат принудени да признаят и да концептуализират основните различия в двете икономически системи. Уникално ниското равнище на вноса на индустриални стоки в Япония, както се пояснява в едно сериозно изследване, „не може да бъде обяснено със стандартни икономически фактори“. „Японската икономика не следва западната логика — твърди друг наблюдател, — каквото и да вещаят западните прогнози, и то по простата причина, че тя не е западна пазарна икономика. Японците… са изградили икономика, която следва поведение, объркващо прогнозите на западните икономисти.“

Какво е обяснението за специфичния характер на японската икономика? Японската икономика е уникална на фона на големите индустриализирани страни, защото японското общество е по уникален начин не западно. Японското общество и култура се отличават от западните и по-конкретно от американското общество и култура. Тези различия биват подчертавани от всеки сериозен сравнителен анализ на Япония и Америка. Разрешаването на икономическите проблеми между Япония и Съединените щати зависи от фундаменталните изменения в природата на една от двете икономики, което на свой ред зависи от коренните изменения в обществото и културата на една от тези две страни. Такива промени не са невъзможни. Обществата и културите имат склонност да се променят. Това можа да стане в резултат от голямо травматично събитие: пълното поражение във Втората световна война превърна двете най-милитаристични държави в света в две от най-пацифистките държави. Малко е вероятно обаче Съединените щати или Япония да наложат икономическа Хирошима на другата страна. Икономическото развитие може основно да промени социалната структура и културата на дадена страна, което се случва в Испания между началото на 50-те и края на 70-те години, и е възможно икономическото богатство да превърне японското общество в по-голяма степен сходно на Америка и ориентирано към потребление. В края на 80-те години и японците, и американците заявяват, че тяхната страна трябва да заприлича повече на другата. Под една ограничена форма японско – американската спогодба за търсене на инициативи, преодоляващи структурните препятствия, бе предназначена да даде зелена улица на подобна конвергенция. Нейният провал, както и неуспехът на други подобни действия, показва до каква степен икономическите различия са дълбоко вкоренени в културите на двете общества.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар