„Онези, които владеят истината, не притежават слава. Онези, които владеят славата, не притежават истината.“

Основите на китайския календар.

Основите на китайския календар са заложени в началото на 2-то хилядолетие пр. н.е. с възникване на държавата на династията Ин (Шань – XVIII – XII век пр. н.е.). Още по това време инците имали специално обучени хора, наречени „шъ“ – летописци и „у“ – гадатели, които съставлявали част от духовната аристокрация на страната. Те съответстват на колобрите при прабългарите.
Летописците водели записки за държавните дела и небесните явления и предсказвали събитията чрез гадаене по нагрята черупка от костенурка. Гадателите умеели да пеят, играят, да свирят на различни музикални инструменти, да лекуват болни. От тях са останали т.н. гадателни кости с йероглифни надписи, по които се съди за началния вид на китайския календар и неговото развитие. Както при всички древни народи със свой календар, китайците възприемат лунния кръговрат като естествен природен „часовник“ за отмерване на времето. Китайската лунна година е имала 12 лунни месеца (около 355 дни), като всеки месец съдържа три декади (десетици) дни. Всяко денонощие съдържало по 12 часа, а всеки час – по 120 китайски „минути“.
По този начин древните китайци влагат в своя календар числови съотношения, които са кратни на 10 и 12. В тази връзка инците използвали десетичния и дванадесетичния цикъл за изброяване на изминалите дни. Знаците на десетичния цикъл са открити самостоятелно или в комбинация с тези на дванадесетичния цикъл при т.н. календарни таблички върху гадателни кости от първите векове на династията Ин (Шань).
Десетичният цикъл се наричал „сюн“ – десетица, декада. В една календарна табличка имало шест декади и затова тя се наричала „лиу-сюн“ – шест декадна, тоест 60 дни. По този начин 60 дни съставляват на един цикъл (шест десетичен цикъл), обхващащ два лунни месеца. На китайски „юе“ означава Месечина (Луна) и календарен месец. От самото начало и до днес месеците са номерирани с поредни числа (втори, трети, четвърти и т.н. до 12-ти), с това изключение, че първият месец е наричан „джън-юе“ – главен месец. Това правило съвпада с названията на прабългарските месеци, които също са номерирани с поредни числителни (тутом – втори, читем – трети, твирем – четвърти и т.н.), а първият месец е наречен „алтом“ – преден, главен.
Със сигурност такива 60-тични цикли са използвани през епохата на династията Жу, в частност в т.н. пролетни и зимни анали. Първоначално 60-тичната бройна система е прилагана само за номерация на дните, а годините са номерирани в не регулярни интервали с началото от поемането на властта от поредния владетел или понякога регентство. Това е обичайна практика, известна при много други древни народи – египтяни, перси, индийци, римляни, вероятно и прабългари.
Китайският календар е усъвършенстван в течение на времето. В началото недостигът от 10-тината дни до пълната слънчева година (около 365 дни) е компенсиран с добавка на един нов месец на всеки три години, после с добавка на два месеца на всеки пет години. В VII – VI-ти век (около 200 години преди гърците) се стига до идеалното (Меноново) съотношение, като на всеки 19 години са добавяни по 7 допълнителни месеца. В епохата на династията Джоу (XII – VIII век пр.н.е.) китайските астрономи са изчислили периода на обиколката на Юпитер по еклиптиката (около 12 години) и датата на зимното слънцестоене (11-я месец). Ето защо този месец бил приет за начало на китайската календарна година. Всички данни сочат, че прабългарската нова година също е започвала в деня на зимното слънцестоене.
Важна промяна на календара китайците предприемат по времето на династията Западен Хан (202 г. пр. н.е. – 8 г. сл. н.е.) или малко по-рано, през периода на Воюващите държави, когато китайският 60-тичен цикъл започва да се използва и за номериране на годините. С това китайският календар получава завършен вид. Той си остава лунен с интеркалация на допълнителни месеци по най-съвършената схема на Менон. Неговата характерна особеност обаче е 60-тичния цикъл на номерация на годините и дните, вътре в който се съдържат един 10-тичен и един 12-тичен цикъл. В този си завършен вид, в края на 6-ти век сл. н. е. китайският календар се прехвърля в Япония, където официалното му използване в пълен вид започва от 604 г. Използва се в цялостен вид още и в Корея и Виетнам. Приблизително по същото време се появяват данни за използване на елементи от този календар при ранните тюрки, тохарите и иранските народи на Средна Азия.