// Вие четете...

Роли в живота

Освобождението на Едеса – 23 декември 1144 г.

„Добре е да заплашваш този, който се бои от заплахи.“

Побратимяването с чужденците си има свои граници. Впрочем прословутото сътрудничество между Дамаск и Ерусалим, дало неочакван случай на Усама да опознае по-добре западните пришълци, скоро се оказва само кратка интермедия. Един поразителен случай подновява безкрайната война срещу завоевателя. В събота, 23 декември 1144 година, град Едеса, столица на най-старата от четирите западняшки държави на Изток, пада в ръцете на атабек Имадеддин Зинки.

Ако падането на Ерусалим през юли 1099 година отбелязва края на западняшкото нашествие, а това на Тир през юли 1124 година — завършека на фазата на завладяване, то възвръщането на Едеса ще остане в историята като връх на арабския отпор срещу нашествениците и като начало на дългия път към победата.

Никой не е очаквал, че чуждото владичество ще бъде отново заплашено по такъв блестящ начин. Вярно е, че Едеса е само преден пост на западняшкото присъствие, но графовете й успяват да се присъединят напълно към местните политически игри. Последният западен господар на този град с преобладаващо арменско население е Жоселин II, дребен на ръст, с брада и стърчащ нос, с изпъкнали очи и несъразмерно телосложение, който никога не е блестял със смелостта или мъдростта си. Но поданиците му не го мразят — най-вече поради факта, че майка му е арменка — и положението на владението му въобще не изглежда критично. Той напада и граби своите съседи, те му отговорят със същото и обикновено всичко приключва с примирие.

И ето че внезапно, през есента на 1144 година, положението се променя. Благодарение на умелата си военна маневра Зинки слага край на половинвековното западняшко владичество в тази част на Изтока, като постига победа, която ще разтърси и силните, и слабите, от Персия чак до далечната страна „Алман“, и ще отвори вратите за ново нашествие, предвождано от най-великите крале на кръстоносците.

Най-вълнуващият разказ за превземането на Едеса ни е предоставен от един очевидец, сирийския епископ Абул-Фарадж Базил, който се оказва пряко замесен в събитията. Държането му по време на битката свидетелства за драмата на източно християнските общности, към които принадлежи, След нападението срещу града Абул-Фарадж участва дейно в защитата му, но в същото време симпатиите му са по-скоро към мюсюлманската армия, отколкото към западните „покровители“, към които не изпитва кой знае колко уважение:

Граф Жоселин, разказва той, беше тръгнал да разбойничества по бреговете на Ефрат. Зинки научи за това. На 30 ноември той пристигна под стените на Едеса. Войската му бе многобройна като звездите по небето. Всички земи около града бяха залети от воините му. Навсякъде се издигаха палатки, а атабекът разположи шатрата си северно от града, срещу Часовниковата порта, на един хълм, който се извисява над Църквата на Изповедниците.

Макар и разположена в дъното на долина, Едеса е трудна за превземане, защото внушителната й триъгълна стена е здраво стъпила на околните хълмове. Но, обяснява ни Абул-Фарадж, Жоселин не бе оставил никаква войска. Имаше само обущари, тъкачи, търговци на коприна, шивачи, свещеници. Така че отбраната се пада на западняшкия епископ на града, подпомаган от един арменски свещенослужител и от самия летописец, въпреки факта, че последният е склонен на споразумение с атабека:

Зинки, разказва той, непрекъснато отправяше към обсадените предложения за мир с думите: „О, нещастници! Виждате, че всяка надежда е изгубена. Какво искате? Какво чакате? Имайте милост към себе си, към синовете си, към жените си, към домовете си! Направете така, че градът ви да не бъде унищожен и лишен от жителите си!“ Но в града нямаше вожд, способен да осъществи волята му. Отговаряха глуповато на Зинки със самохвалства и оскърбления.

Като вижда, че сапьори започват да прокопават входове под стените, Абул-Фарадж предлага да изпратят писмо на Зинки, с което да му предложат примирие. Западняшкият епископ се съгласява. Написахме писмото и го прочетохме на народа, но един безумец, търговец на коприна, протегна ръка, грабна листа и го скъса. Зинки продължава да повтаря: Ако искате няколко дни примирие, ние ще ви го дадем, за да видим дали ще получите подкрепление. Ако не, предайте се веднага и останете живи!

Но никаква помощ не идва. Въпреки че веднага научава за щурма срещу столицата, Жоселин не се осмелява да мери сили с атабека. Предпочита да се настани в Тел Башер и да изчака войските от Антиохия и Ерусалим да му се притекат на помощ.

Турците бяха вече разрушили основите на северната стена и ги бяха запълнили с дървета, колове и греди в голямо количество. Пролуките запушиха с нафта, лой и сяра, така че кладата да лумне по-бързо и стената да рухне. Тогава, по заповед на Зинки, подпалиха огъня. Глашатаите в лагера се провикнаха всички да бъдат готови за бой и призоваха бойците да се вмъкнат през пробойната веднага щом рухне стената, като им обещаха да ги оставят три дни да плячкосват из града. Огънят подпали нафтата и сярата и оттам се пренесе върху дървото и стопената лой. Вятърът духаше от север и отнасяше дима към бранителите. Въпреки здравината си стената поддаде и рухна. След като изгубиха много от своите край пробойната, турците проникнаха в града и започнаха да убиват наред. През онзи ден загинаха близо шест хиляди жители. Жените, децата и младежите се втурнаха към високата цитадела, за да се спасят от клането. Но намериха портите заключени по вина на западняшкия епископ, който бе наредил на пазачите: „Ако не видите лицето ми, не отваряйте вратите!“ Така хората прииждаха едни след други и се тъпчеха взаимно. Плачевна и ужасяваща гледка: блъскащи се, задушаващи се, превърнали се в плътна обща маса, близо пет хиляди души, а може би и повече, загинаха по най жесток начин.

Зинки се намесва лично, за да спре клането, а след това изпраща главния си наместник при Абул-Фарадж: „Преподобни, обръща се той към него, искаме да ни се закълнеш пред Кръста и Евангелието, че ти и твоята общност ще ни бъдете верни. Ти знаеш много добре, че този град, през двете столетия, когато го управляваха арабите, бе процъфтяващ като истинска столица. Днес, петдесет години след завладяването му от западняците, той е вече разорен. Нашият господар Имадеддин Зинки е благоразположен към вас. Живейте в мир, чувствайте се сигурни под негова власт и се молете за живота му“.

И така, продължава Абул-Фарадж, изведоха от цитаделата сирийците и арменците и всеки от тях се прибра у дома си, без да бъде обезпокояван. На кръстоносците, напротив, им взеха всичко, което притежаваха — злато, сребро, църковни утвари, потири, дискоси, инкрустирани кръстове и купища накити. Строиха по отделно свещениците, аристократите и първенците. Свалиха дрехите им и оковани ги изпратиха за Алеп. Измежду останалите отделиха занаятчиите, които Зинки взе със себе си като затворници, за да му работят всеки според занаята си. Всички други кръстоносци, близо стотина души, бяха екзекутирани.

Щом новината за освобождението на Едеса се разчува, арабският свят е обхванат от ентусиазъм. Приписват на Зинки най-амбициозни планове. Бежанците от Палестина и крайбрежните градове, които не са малко в свитата на атабека, започват да говорят за освобождение на Ерусалим, цел, която скоро ще се превърне в символ на съпротивата срещу кръстоносците.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар