// Вие четете...

История на българите

Описание на театъра на военни действия 1877-1878.

„Съдбата учи на военно изкуство дори победените.“

Балканския театър. Балканския театър на военни действия от север е граничел с Русия и Австро-унгария; от изток – с Черно море; от юг – с проливите Босфор, Мраморно море, Дарданелите и Егейско море; от запад – с Австро-унгария, Босна, Сърбия и Албания.

На територията на театъра към времето на войната са живеели до 10 млн. човека. Целия театър се делял в широтно направление от Дунав и Балканския планински хребет на три, в значителна степен отличаващи се една от друга, части: Румъния, Придунавска България и зад Балкана.

Румъния. Княжество Румъния към 1877 година е имала две основни части – Молдавия и Влахия, до 1859 година били самостоятелни княжества. Номинално Румъния се намирала под върховната власт на султана.

По устройство на повърхността Молдавия представлява хълмисто плато с височина 500-600 м, нарязано от долини и течащи в югоизточно направление реки. От запад, където Молдовското плато граничи с Карпатите, местността постепенно се снижава към югоизток с редици тесни междуречия, преминаващи паралелно на Карпатите.

Влахия е ограничена от север от Трансилванските Алпи и постепенно се снижава към юг от редица хълмове, между които от север на юг текат от Трансилванските Алпи многочислени леви притоци на Дунав. С приближаването към Дунав местността преминава в равнинна степ на Валахската низина.

В климатично отношение през 1877-1878 година огромно значение е имал Дунав, представляващ южната граница на Румъния. Под Калафат Дунав има умерена скорост на течението – средно 1,2-1,5 м/с – и постепенно се разширява с приближаването си към Черно море от 745 до 2200 м при дълбочина не по-малка от 3 м. Като цяло долното течение на Дунав на няколко пъти се разделя на ръкави, а близо до Черно море се дели на няколко големи ръкава, наречени гирло, главни от които са: северния – Килиское, средния – Сулинское и южния – Георгиевское. От Калафат северния бряг на Дунав е по-нисък от южния, и по протежение на руслото преминава в блатист с много езера, пойма (речна низина, която се залива с вода през пролетта), достигайки след Журково до 10-12 км ширина. Най-високо е нивото на водата в Дунав от април до юни и от октомври до ноември. Дунав замръзва от средата на януари до началото на март, но в меки зими до пълно замръзване не достига; незначителната дебелина на леда препятства устройването на преходи по леда.

В периода на развръщане на Дунавската армия в Румъния Дунав се явявал добър отбранителен рубеж, прикриващ руските войски от юг; в началото на военните действия Дунав е играл за руските войски ролята на преграда, която е предстояло да бъде форсирана в много трудни условия; с преминаването на Дунавската армия на южния бряг на река Дунав е започнал да играе ролята на бариера, затрудняваща съобщенията на руските действащи войски с техните тилови бази. Както в периода на форсиране, така и в периода на присъствие на руските войски в Придунавска България разположението на реката е способствало за флангови удари на турските войски по Дунавската армия от Видин и от линията на Добруджа – четириъгълника на турските крепости (Рушчук, Силистра, Варна, Шумен). Тактически най-удобния за форсиране и преминаване на войските се считали участъците при Никопол, Систово, Рушчук, Олтеница, Калараш, Гирсово, Браила и Галац. Отбранителното значение на Дунав за турците се повишавало с наличието у тях на крепости във Видин, Никопол, Рушчук, Туртукая и Силистра.

Най-голямо значение за Дунавската армия е имал железния път Уигени, Яси, Плоещ, Бухарест, Журково (над 600 км); той е бил едно пътен, пропускал в денонощието всичко 4-5 парни войскови влака и се отличавал с малката си пригодност за усилено движение, особено за тежки товари; този път имал разклонение, което е свързвало Румъния с Австро-унгария (Львов, Будапеща). Освен това, Към началото на войната е бил готов железния път Бендери – Галац, а във времето на войната бил построен железния път Фратешти – Зимница.

От руската граница към Дунав е имало няколко шосета и редица черни пътища. Шосетата не издържали интензивно движение, а черните пътища с наводняването им ставали съвсем непроходими.

Местните продоволствени средства, за изключение на овеса, булгура и някои други видове продукти от фуража, Румъния в благоприятните години е разполагала с достатъчни количества.

Като цяло, за тилова база на Дунавската армия, Румъния не напълно удовлетворявала своето предназначение както в организационно стопанско отношение, така и в стратегическо отношение; от запад и север над Румъния надвисвала заплаха от Австро-унгария, за неутралитета на който Русия не е можела напълно да разчита, а от изток фланга оставал не осигурен по силата на превъзходството в Черно море на турския флот.

Придунавска България. Северната граница на тази част от театъра преминавала по Дунав, южната – по Балканския хребет (по български – Стара планина); от изток граница се явявало Черно море; от запад – границата със Сърбия, Босна и Албания.

Общия характер на релефа на низината част на Придунавска България – хълмиста равнина, снижаваща се на север към Дунав и постепенно се повишава на юг към Балкана и на изток (много слабо) към Черно море. Придунавска България се дели на ред платообразни участъци от десните притоци на Дунав, течащи в меридианно направление; източните брегове на дунавските притоци са над западните. Климатът тук е почти континентален, тъй като отсъстват значителни планински прегради на север се открива достъп на студени и сухи северни и североизточни ветрове, а Балканския хребет закрива достъпа на топли южни ветрове от Средиземно море; само на изток, в тясна полоса, континенталния характер на климата се смекчава под влиянието на Черно море. Зимата продължава от края на октомври до март, снега се задържа 60-70 дни. Годишната амплитуда на средно месечните температури е от 25-26º.

Балканския хребет е разположен в широтно направление и по особеностите на своя характер се дели на западна, средна и източна част.

С изключение на западната част, за целия Балкански хребет са характерни полегати и гористи северни скатове и стръмни, почти голи, южни. Климатът тук е значително по-суров и изменчив, отколкото хълмистите части на Придунавска България; валежите са значително повече. Западната част на хребета е тясна (20 км), на изток се разширява до 60-70 км. В западната и особено в средната част Балканския хребет се отличава с не голяма височина – тук редица върхове се издигат над 2000 м. Към изток хребета се снижава, върховете не превишават 500 м, до Черно море той завършва с 60-метров сипей. Върховете в болшинството са окръглени, покрити с ливади. През хребета минават редица проходи; най високия от тях – Троянския (1563 м); за най-удобен се считал през 1877 година Шипченския проход; освен това, през хребета минават много пътеки и пътечки. Преди войната у руснаците е имало преувеличена представа за трудна проходимост на Балкана; такава представа е отговаряла на истината само за зимното време, когато във връзка с климатичните условия преодоляването на Балкана действително е изисквало огромни усилия.

Населението към запад от линията Рушчук – Елена през 1877 година е било предимно от българи; на изток от тази линия е преобладавало турско, татарско и черкезко население; на крайния изток в Придунавска България е живеело някакво количество гагаузи (с православно вероизповедание, но говорещи турски), гърци и арменци.

Основно занятие на населението било селското стопанство; в градовете жителите се занимавали с търговия и занаятчийство. В благоприятните години, когато в Придунавска България не е имало често сушаво време, засушавания и градушки, почвата в равнините осигурявала високи добиви. В най-сушавата и безводна част на Придунавска България, Добруджа, е било развито скотовъдството.

В по-голямата част на Придунавска България селското население е живеело в относително големи и удобни за разквартироване села; само в пред Балкана основен тип жилища са били колиби.

Пътища в Придунавска България е имало много, но пригодни за усилено движение целогодишно се наброявали единици. Шосета и шосеирани пътища е имало: 1) от Рушчук до Бяла; 2) от Рушчук до Осман-Базар; 3) от Систово до София; 6) от Плевен до Бяла; 7) от Осман-Базар до Търново и Ловеч. През лятото при усилено движение по пътищата се повдигали плътни облаци прах, а през дъждовно време и наводнените, не само полевите пътища, но и шосетата ставали трудно проходими.

Във военно инженерно отношение голямо значение в Придунавска България имали турските крепости.

Най-голямо значение е имал така наречения четириъгълник от турски крепости; Силистра, Рушчук, Шумен и Варна. Този четириъгълник е прикривал от север долното течение на Дунав и пътя, водещ дълбоко в България. В същото това време тези крепости биха заплашвали фланга на Дунавската армия, ако тя би се опитала да проникне във вътрешността на България от средното течение на Дунав.

По време на предишни войни с Турция руската войска се стремяла да настъпва по най-краткото направление към Константинопол и неминуемо се стигало до необходимостта да действа против четириъгълника от крепости; това водело до продължително и не винаги успешна кампания. Така например, Силистра руските войски завзели с щурм през 1810 и 1829 година, но пък безуспешно обсаждали през 1854 година; Шумен безуспешно щурмували през 1774, 1810, 1828 и обходили през 1829 година; Варна на руските войски не се отдало да бъде превзета нито през 1773, нито през 1819 година, а през 1828 година тя била превзета само в резултат на тримесечната обсада.

След Кримската война 1853-1856 година укрепленията от четириъгълника крепостите се поддържали лошо и постепенно отивали към упадък. С въвеждането на нарезната артилерия редица укрепления, разчитани на малка далечина на огъня от гладко стволната артилерия, загубили своето значение. С началото на източната криза турците достатъчно усърдно се взели за възстановяване на укрепленията от четириъгълника, създавайки редица нови съоръжения, с отчитане на далечината и силата на огъня на нарезната обсадна артилерия.

По имащи у руснаците данни за Силистра, Шумен и Варна, реконструктивните работи на турците в значителна степен се увенчали с успех. Така, по отношение на Силистра руснаците признавали, че „овладяването на крепостта … е дело доста сложно и трудно, изискващо за правилна обсада на крепостта значителни войски”; по отношение на Шумен било отбелязано, че „още в самото начало на откриването на военните действия в Придунавска България Шумен представлявал вече силно укрепена крепост”; по отношение на Варна се смятало, че тя е „в състояние да издържи двумесечна обсада”. Само за един Рушчук е било известно, че на турците не се е отдало да усилят там своите укрепления и че те не са в състояние да удържат нито на щурм, нито на бомбардировка”. Между впрочем всички турски крепости в Придунавска България (Видин, Никопол и други) се явявали към началото на войната в значителна степен остарели.

Като цяло Придунавска България като част от театъра на военни действия се отличавал с редица характерни особености.

Общото повишаване на Придунавска България на юг предоставяло на турците преимущество на командването при условие на настъпление на руските войски от север. Форсирането на Дунав при долното течение неизбежно вкарвало руските войски в изнурителна и малко обещаваща борба против четириъгълника от крепости. При форсирането на Дунав в средното течение четириъгълника от крепости се оказвал на фланга на войските, преодолели реката. Разпространението на изток с цел осигуряване на фланга се затруднявало от многобройните десни притоци на Дунав, които турците можели успешно да отбраняват, заемайки ги източно над местностите по брега. Форсирането на средните Балкани през лятото не е представлявало особени трудности, но зимата трудностите значително нараствали във връзка с климатичните условия. Доволствието на войските в Придунавска България през благоприятните години е можело в значителна степен да се опре на местните ресурси.

Условията за разквартируване в Придунавска България били изгодни за войските; изключение правели пред планинските райони и Балкана. Лятото и ранната есен, не обръщайки внимание на прахуляка се явявали най-изгодното време от годината за движение по черните пътища на Придунавска България.

Зад Балкана. Северната граница на тази част от театъра се явявала южната предпланинска част от Балканския хребет, на юг – Мраморно и Егейско море; от изток зад балкана бил ограничен от Черно море, от запад – условната линия Видин на Дунав – Солун на крайбрежието на Егейско море.

По релеф Зад балкана е обширна падина и Маришката низина е в центъра, от север е ограничен от хребета на Средна гора, от юг са Родопите, от изток е Черно море и хребета на Странджа, от запад са хребетите на Пирин планина и Родопа планина.

Маришката низина се отличава с топъл, мек климат, по-влажен от климата в Придунавска България. Валежите са по-малко от валежите в Придунавска България. Снегът се задържа не повече от 20-30 дни.

Хребетът на Средна гора е на много по-ниско от Балкана (най-високата точка – 1064 м), лесно може да се премине и за разлика от Балкана се характеризира със стръмни склонове от северната и полегати склонове от южната страна.

Родопските планини са най-високи в своята западна част (1200-1700 м). Планините са покрити с гори и пасбища.

Планинските масиви на Рила планина и Пирин планина са най-високите на Балканския полуостров (най-високата точка 2925 м). Върхът е остро коничен, склоновете са стръмни, планината като цяло е трудно проходима.

Населението на Маришката низина и ограничаващите я планински райони през 1877 година до Андрианопол е било преимуществено от българи; От Андрианопол – от турци; на крайбрежието на Черно и Егейски море са живеели гърци.

Основно занятие на населението е било селското стопанство. Освен обикновените хлебни житни растения, в Маришката низина се отглеждало ориз, тютюн, рози (розово масло – Казанлък) и лозя. Плодородните почви способствали за получаването на богати урожаи. Най-гъсто била заселена Маришката низина.

На територията на театъра през 1877 година е имало железен път от Константинопол през Семенли към Филипопол и Ямбол, както и редица шосета, главни от които били шосето по протежение на южния склон на Балкана от Бургас през Казанлък към София и шосето Константинопол, Андрианопол, Филипопол. Черни пътища е имало много, но при наводняване те ставали малко пригодни за движение на войските.

Река Марица от Филипопол до Андрианопол има ширина 300 м, по-долу – до 500 м и от Андрианопол става плавателна.

Укрепленията на Константинопол към 1877 година били остарели.

Като цяло Зад балкана се явявал много по-изгоден театър на военни действия, отколкото Придунавска България; изключение правели Родопите в нейната западна част, масива на Рила и Пирин планина.

До войната театърът на военни действия е бил слабо изучен от руснаците, което довело в хода на войната до крупни грешки. Във войната руската армия влязла само с карта – десет верстова на Артамонов и закупената от австриеца Капица карта седем верстова, при това и двете карти представлявали сводка в която не винаги били верни пътните маршрути, окомерни снимки и данни по разкази. Печатните работи за Турция, издавани преди войната от руския Главен щаб, също не се отличавали с достоверност („Военно статистически сборник”, „Балканите”, „Маршрути в европейска Турция” и др.).

Но, ако се сравни войната от 1877-1878 година с предишни руско – турски войни, трябва да се признае, че в тази война руските войски са имали за Турция неизмеримо повече и по-точна информация, отколкото в предишните. Много от данните са били уточнени в хода на войната. Така, редица вестници, журнали („Руски инвалид”, „Военен сборник” и др.) в хода на войната са давали много ценни сведения за Турция и нейните войски; появили се и редица неофициални работи за въоръжените сили на Турция, където се съобщавали също верни и нужни сведения.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар